Дж. Е. Конрат
Ръждив пирон (27)

Глава 25

Сънят така и не се появи.

Изпълзях от леглото в шест сутринта, изкашлях няколко чернилки от белите си дробове, насила направих сто коремни преси и си взех душ. Цяла вечер бях прекарала в гледане на метеорологичния канал и там дадоха достатъчно доказателства, според които денят щеше да е с разкъсана облачност и температура около 24 градуса.

Облякох сив костюм с панталон на Ралф Лорен, черна блуза с къси ръкави и чифт обувки на лек ток, които си купих в „Пейлес“. Щеше да мине известно време, преди да мога да обуя хубави обувки за работа.

Сложих си и малко парфюм „L’Air du temps“. Не бях много по парфюмите, но исках да прикрия миризмата на разложено, която все още беше полепнала по мен. Вечерта трябваше да се срещна с Хари Макглейд — Ако му намирисвах, нямаше да си трае и минута.

След като нахраних котката, която все още ме избягваше, претърсих килера си за някакви хранителни запаси и намерих няколко шоколада с боровинки и оризово брашно. Майка ми ги харесваше, а аз ги мразех. Но умирах от глад и затова насила изядох един.

Пъхнах още един в джоба си, махнах алармата и отворих вратата, за да тръгна. В момента, в който го направих, малък пакет, който беше подпрян на вратата, падна навътре.

Същият кафяв плик, който ми бе доставен в работата.

Извадих „Колт“-а, погледнах наляво, после надясно, след това се спуснах по коридора до стълбището.

Нямаше никого, когото да преследвам.

Върнах се в апартамента си, побутвайки плика с крак. След това намерих едни гумени ръкавици под мивката и сложих пакета на кухненската маса. Отворих го с нож за хляб и извадих отвътре обичайната ненадписана черна видео касета.

Какъв малък, безобиден, всекидневен предмет. Но мен ме изпълваше с ужас.

Първата касета беше без отпечатъци, но тъй като надеждата умира последна, аз я държах с крайчеца на облечената в ръкавица ръка. Занесох я в спалнята, сложих я във видеото и я пуснах.

Тази започваше с близък план на голи гърди на мъж. Седеше на стол, ръцете му бяха зад него, вероятно вързани с белезници.

Ръка в черна кожена ръкавица и с кожен маншет използва макетен нож, за да го прореже от едното зърно до другото. Виковете бяха толкова силни, че говорителите изпращяха. След това ръката се върна с клещи.

Шоколадчето се въртеше в стомаха ми. Натиснах бутона за бързо превъртане, като гледах на бърз каданс как на този беден човечец му одираха гърдите, след това гърба. Когато зверството приключи с дълбок разрез на сънната артерия, убиецът застана зад камерата и даде общ план, като разкри главата на човека.

Този път нямаше чувал. Лицето на жертвата бе ясно. И най-лошото, разпознаваемо. Д-р Франсис Мълруни. Ексцентричният, внимателен експерт по почерци. Човек, когото смятах за приятел.

Първо се ядосах. След това, като шамар, ме удари страхът.

Престъпникът бе убил Даян Корк и Франсис Мълруни, двама души, които бяха свързани със случая на Джинджифиловия мъж. Убиецът също така знаеше къде живея.

Когато получих първата касета, го приех като перчене от негова страна. Виж какво мога да направя и не можете да ме хванете.

Втората касета е повече от перчене. Това бе очевидна заплаха. Той казваше „Ти си следващата“.

Сложих касетата и плика в нова найлонова торбичка за боклук и се отправих към кабинета на Мълруни, като внимателно наблюдавах в страничното огледало. Защо ми се струваше, че всяка откачалка в Чикаго знаеше къде живея? Дали не им даваха адреса в Училището за серийни убийци?

Денят беше с разкъсана облачност, вероятно около 24 градуса. Едно на нула за метеорологичния канал.

Кабинетът на графолога бе на 59-та улица, в студентското градче „Хайд парк“ на Чикагския университет. Поех по „Лейк шор драйв“ на юг, карах двайсет минути и излязох при Музея на науката и индустрията на 57-ма, следвах „Стоуни айлънд“ до 69-та. Студентското градче беше разположено на площ от пет преки, озеленено, спокойно и осеяно с кафенета, магазини за ползвани книги и академична дейност. Но на юг от „Стоуни“ и на запад от „Дрексъл“ кварталите бързо станаха много опасни, с висока престъпност и центрове за спешна помощ на няколко пресечки.

Паркирах до един пожарен кран и влязох в старата сграда от кафяви тухли, където работеше Мълруни. Зад заобления тезгях стоеше дебел пазач. Имаше небрежен външен вид, с няколко брадички и приличаше на крастава жаба, кацнала на отровна гъба. Показах си значката, набраният гняв и страх бяха прилежно скътани зад професионализма.

— Къде е кабинетът на д-р Франсис Мълруни?

— Вторият етаж, последната врата. — Гласът му беше висок и хленчещ, съсипващ жабешкия мотив, който му прилягаше.

— Заключен ли е?

— Вероятно.

— Можете ли да го отворите?

— Разбира се.

Взехме асансьора, малко пространство, което побираше пет души или четири, ако бяха пълни колкото моя приятел охранител. Някой беше надраскал някакви псувни по неръждаемия стоманен панел до бутоните. Дори и нашите високо ценени бастиони на образованието не бяха имунизирани от хорица, за които „лайняният език“ беше висша комедия. Защо вандалите не цитираха Шекспир? С удоволствие бих прочела графити в ямбичен пентаметър.

— Скоро да са посещавали д-р Мълруни?

— Студенти.

— А възрастни?

— Не.

— Да сте виждал този човек да се навърта наоколо?

— Не.

— Кога за последен път видяхте д-р Мълруни?

— Вчера следобед. Напусна сградата както обикновено, около един следобед.

— Притеснен ли изглеждаше? Изплашен? Разсеян?

— Изглеждаше си нормално.

Вратата се отвори. Първи влезе охранителят и ме поведе по коридор с тънки пердета към врата с орнаменти, която бих могла да отворя само като кихна. Първите два ключа не станаха, но последният беше точният.

Благодарих му и той се оттегли. Кабинетът не беше по-широк от асансьора и определено бе по-претъпкан. И четирите стени бяха заети от отрупани с книги рафтове. В единия ъгъл имаше бюро, покрито с листове хартия, папки и данни. На бюрото имаше стар модел „Дел“, мониторът едвам се забелязваше от налепени бележки, скрийнсейвърът беше подскачащото лого на „Майкрософт“.

Натиснах мишката и се появи екран, който беше почти толкова претрупан, колкото и бюрото. Натиснах бутона за електронната му поща и прочетох няколко имейла. Нямаше нищо интересно. След това натиснах старт менюто и потърсих кои са последно използваните документи. И там нямаше нищо.

След това претърсих бюрото му и открих комбиниран със секретар телефон, затрупан от куп студентски доклади. Цифрата 4 мигаше на екрана. Натиснах „плей“ и започнах да преглеждам чекмеджетата.

Първото съобщение беше от мен, с което отменях нашата уговорка. Машината издаде звук и започна следващото съобщение.

— … ще умреш…

Гласът шепнеше и едвам се улавяше на записа. След няколко секунди тишина се чу сигналът.

— … днес…

Още тишина. Още един сигнал. Намерих къде е копчето за звука и го увеличих.

— … хареса ли ти видеото, Джак? Ти ще си следващата…

Това наистина ме изкара от нерви. Натиснах „плей“ и го прослушах още веднъж. Не беше възможно да се определи пола на говорещия. Опитах се да намеря откъде се изважда касетата, за да я запазя, но този модел нямаше касета, а записваше дигитално. Шепотът можеше да бъде свален, но не знаех дали като изключа машината от мрежата няма да изтрия цялата информация на чипа. Оставих секретаря да стои така.

Бюрото не разкриваше никакви тайни, като изключим един ключ с кръгъл зелен етикет, който Мълруни грижливо бе надписал „Резерва за вкъщи“.

Сложих ключа в джоба си, затворих вратата и се отправих по стълбите към жабока.

— Трябва ми домашния адрес на д-р Мълруни.

Извади дебела черна папка с надпис „Ръководство на факултета“ и научих, че Мълруни живееше на една пресечка разстояние, на 58-а.

Разходката бе приятна, въпреки че евтините ми обувки ми стискаха на пръстите. Сградата, където живееше Мълруни, беше с апартаменти, на три нива, двама наематели на етаж. Ключът, който бях взела, стана и за входната врата, и за неговия апартамент, който беше на приземния етаж. Първо почуках, в случай че имаше куче, и когато не се чу никакъв звук отвътре, влязох.

Домът му беше пълна противоположност на кабинета — всичко бе подредено и чисто. Доста подробно огледах мястото, като започнах от кухнята, след това спалнята, банята и всекидневната.

Както и в кабинета му, не открих следи от борба. За разлика от кабинета му, тук нямаше съобщения на секретаря.

Намерих бележник с адреси, сложих го в джоба си и заключих вратата на излизане.

Отвличането на човек не е сложна работа. Мълруни беше лесна плячка, слаб и нисък. По-скоро разсъдлив човек, отколкото да налита на бой. Един едър мъж спокойно може да го набута в кола или в камион само за броени секунди, и то без да предизвика хорското внимание. А може да е бил упоен или подмамен, или да е отишъл някъде с човек, на когото има доверие.

Застанах на бордюра и се обадих на полицай Хайек от Криминологичната лаборатория, за да разбера дали можеше по-късно да мине през кабинета на д-р Мълруни и да види какво може да направи със секретаря му. Обеща ми да отиде.

— … хареса ли ти видеото, Джак? Ти си следващата…

Потръпнах.

Не бях мишена за пръв път, но не бях и свикнала с това усещане.

Върнах се до колата си, като внимателно наблюдавах какво се случва около мен.