Дж. Е. Конрат
Ръждив пирон (46)

Глава 44

Вратата поддаде на третия ми ритник, но си изкълчих глезена достатъчно лошо, че да ми излязат сълзи на очите.

Специален агент Дейли и специален агент Кърси ме чакаха в коридора и цитираха закона относно влизане с взлом и незаконно претърсване и задържане, за говорене без позволение и пр.

Не мислех, че Хари ще се противи, като се има предвид, че се опитвам да му спася живота.

Преди Макглейд живееше в „Хайд парк“, в малък, като миша дупка, апартамент. След като направи удар със сериала „Фатална независимост“, се премести в Пентхаус на ЗЗ — Златния залив. Отоплен гараж. Двайсет и четири часа охрана. И ужасно добра входна врата, на която се нараних, докато се опитвах да я разбия.

В апартамента имаше разкош, който не бих нарекла привлекателен или изкусен. Хари беше декорирал като дете, оставено да управлява света — с ентусиазъм, но без мисъл в главата.

Килимът беше дебел, скъп. Въпреки че мебелите изглеждаха ужасно скъпи, бяха смесица от стилове. Отпред имаше маса тип ар деко. Колониален комплект за хранене. Ар нуво столове и диван рококо.

И торбички боб. Множество многоцветни торбички с боб.

На стените имаше скъпо изглеждащи картини и рисунки: маслени платна, темперни бои, акрил и молив. Някои от тях бяха постмодернистични, други минималистични, а трети — класически. Единственото общо между тях беше темата: голи жени.

Плазмен телевизор заемаше центъра на най-модерната система, която бях виждала, състояща се от разположени едни върху други мигащи видео и стерео уредби. Все едно Хари беше отишъл в някой магазин за техника и бе казал: „Ще купя всичко“.

Апартаментът беше чист до степен на перфекционизъм. Необичайно беше за Хари. Имала съм нещастието да посещавам стария му апартамент, който изглеждаше като сметище, само че обзаведено.

Не бях сигурна какво точно търся. Холи/Алекс беше прекарала там известно време. Съмнявам се, че беше оставила някакви следи; Холи беше прекалено умна, за да направи това. Но нямах други нишки, затова трябваше да правя нещо. В плана ми за игра не влизаше да стоя в кабинета си и да чакам да ми доставят още една видеокасета.

Кухнята беше по-голяма от целия ми апартамент. Медни тигани висяха от решетка на тавана. По средата имаше островче с шест котлона и фурна. Имаше и микровълнова, която беше достатъчно голяма, че вътре да се размрази прасе.

— Намерихте ли нещо?

Единият от федералните се обади от коридора.

— Малко снимки — извиках аз. — Хувър в коктейлна рокля.

Кухнята преливаше в коридор. Първо отидох в спалнята. По-голямата част от стаята се заемаше от легло кралски размер. От дясната страна на леглото имаше контролно табло. Нямах никакво желание да разбирам какво контролира.

Цялата следваща стая беше с отрупани с видеокасети рафтове и DVD-та, много от които бяха още неотваряни. След това имаше втора спалня, която беше неизползвана. Най-накрая, в дъното на коридора, имаше затворена врата, върху която пишеше „Шпионска стая“.

В шпионската стая имаше електронни устройства, и то доста. Инфрачервени фотоапарати. Подслушвателни устройства. Очила за нощно виждане. Костюм за защита от биологични оръжия. И накрая, голяма колекция от дистанционно управлявани коли, хеликоптери и самолети.

Нямах представа, че Макглейд е такъв техничар.

— Лейтенант Даниелс! Полицаите са тук.

Последвах гласа до коридора и наистина четири от най-едрите полицаи на Чикаго бяха заобиколили федералните.

А това беше логично. Ако Хари си падаше по електрониката толкова много, вероятно си е сложил и безшумна аларма против крадци. Когато влязох, не забелязах панел на аларма, но аз и не търсих такъв.

Умилостивихме полицаите, които бяха склонни да пренебрегнат влизането с взлом, но трябваше да съставят протокол, в случай че г-н Макглейд пожелае да повдигне обвинения. Също така уредих вратата да бъде поправена, така че никой нямаше да може да влезе и да открадне вещите на Хари. А той имаше доста принадлежности.

— Някой от вас да е запален по коли? — попитах федералните, докато слизахме с асансьора надолу.

— Знам някои неща — каза Дейли. Или това беше Кърси.

— Колко струва един „Мустанг — 1967“?

— Зависи от километража, състоянието и модела.

— Да предположим, че всичко е преправено или е подновено.

— Вероятно около 40–60 хиляди. Ако е извършена доста ремонтна дейност по него, може и повече.

Хари обичаше колата си. Той я има, откакто го познавам. Ако така разкошно си е подредил апартамента, вероятно е положил същите грижи и за колата си. И ако я е реновирал, сигурно я е защитил по някакъв начин.

Като се върнах в моята скромна „Нова“, обявих по радиостанцията за откраднато превозно средство — мустанга на Хари. След това си дадох местонахождението и попитах кои са най-близо разположените патрулни коли, екипирани с проследяващи устройства, за да ми подадат сигнал, ако засекат нещо.

В полицията на Чикаго въведоха LoJack преди няколко години. Компанията LoJack предаваше предаватели, които се поставяха скрити в колите. Ако едва кола е открадната, от полицията активират предавателя, който излъчва безшумен радиосигнал, като по този начин разкрива местонахождението и то се отразява от сателитите.

LoJack ни помагаше да намерим открадната коли. Обзалагах се, че Хари има такова в мустанга си и също така се обзалагах, че Холи е взела неговата кола, а не такси, което означаваше, че щяхме да можем да я проследим до мястото, където са Хари и Фин.

Много залози имаше в този план.

Прието, лейтенант. Тук е кола 88, току-що получихме потвърждение от LoJack, че кола се движи на север по „Ласал“, точно пресича „Адамс“. Край.

Понякога обзалагането си заслужава.

— Къде се намираш, кола 88?

На север по „Кълъмбъс“, източно от „Рандолф“.

Бях на „Ласал“ и „Порт авеню“, на около три километра.

— Кола 88, започнете проследяване, но не се намесвайте. Повтарям, не се намесвайте. Не искаме да я подплашим.

Дадох на скорост и се насочих на юг към „Ласал“, като се надявах федералните да имат добрия усет да включат скенера си и да ме следват на безопасно разстояние. Което, като ги познавах, си беше доста голяма надежда.

Заподозряната е на „Уошингтън“, продължава на север по „Ласал“.

На „Дивижън“ спрях на червен светофар, премазвайки желанието си да прелетя и да ударя нов рекорд за наземна скорост. Холи би могла да разпознае колата ми. Трябваше да запазя спокойствие и концентрация я да стоя на безопасна дистанция.

Да я арестуваме щеше да е погрешен ход. Холи нямаше да издаде мястото, където са Фин и Хари, дори и при физическо убеждаване. Въпреки че се опитвах да събера двата образа на пресметлив убиец и на жената, с която прекарах по-голямата част от деня вчера, знаех, че по-скоро ще умре, отколкото да ми каже къде са мъжете. Беше прекалено нахъсана, желанието й да победи беше прекалено силно. Нямаше да понесе добре загубата.

По-умният ход беше да я проследим и да се надяваме, че ще ни заведе при приятелите ни. Което щеше да има смисъл… освен ако вече не бяха мъртви в багажника й.

Тук е кола 88. Движим се западно по „Ван Бурън“, завиваме надясно по „Ласал“.

— Стойте на разстояние, кола 88. Не искам да я стресираме.

Разбрано.

Светлините се смениха. Продължих по направлението си, криволичех из разпръснатото движение. В огледалото за обратно виждане забелязах седана на федералните, закачени за калника ми, сякаш ги теглех.

— Дейли, Кърси, ако сте на същата честота, отпуснете опашката. Направо ми дишате във врата.

Вероятно са ме чули, защото оставаха помежду ни почти половин кола разстояние.

Заподозряната току-що пресече „Уокър драйв“ и продължи по същия маршрут.

Качвах се на „Уест Чикаго авеню“. На по-малко от десет пресечки от Холи. Свих вляво по „Чикаго“. Щях да се опитам да я атакувам във фланга, като минах по паралелната „Диърборн“, на две пресечки.

Заподозряната спря на ъгъла на „Ласал“ и „Кинзи“.

Пресякох „Кларк“ и спрях до пожарен кран на „Чикаго“ и „Диърборн“, за да изчакам.

Тук е кола 88. Все още сме на „Ласал“ и се качваме на „Вашингтон“. Заподозряната е все още на „Кинзи“.

Зад мен прозвуча клаксон. След това още няколко. Погледнах в огледалото назад по улицата и видях федералните да паркират по средата на шосето, блокирайки движението. Това не се харесваше на дългата опашка шофьори зад тях.

Приближаваме „Уокър драйв“. Заподозряната все още е спряла на „Кинзи“, на една пресечка от нас. Какво да предприемем.

— Заемете позиция. Изчакайте я да тръгне.

Още клаксони и няколко цветисти съвети как федералните да преместят колата си. Гледах в огледалото за обратно виждане как един шофьор излезе от колата си и отиде при федералните по такъв начин, че високопарните речи на Хитлер от прегледите преди прожекции изглеждаха като учтив разговор.

Заподозряната все още стои на „Кинзи“, моля, дайте ни инструкции.

По дяволите.

— Приближете се внимателно, кола 88. Ако заподозряната е все още в колата, преминете, без да спирате.

Разбрано.

Сега Дейли беше излязъл от колата си и показваше картата си на раздразнения шофьор. Шофьорът пък му отговори, като му показа един от пръстите си.

Приближаваме „Кинзи“ и виждаме черен „Форд мустанг“, паркиран на улицата. Няма шофьор. Край.

Два пъти „По дяволите!“.

Включих се в движението, направих обратен завой и се насочих отново към „Ласал“. Този път реших да си проправя път. Призляваше ми от болката в десния глезен, който се беше подул достатъчно, че да скъса каишката на обувката. Сложих лампата на „Ласал“, застанах в най-лявата лента, за да избегна катастрофа, и се насочих към Холи, която беше на девет пресечки от мен.

— Търсите бяла жена, около 35-годишна, дълга черна коса, 75 кг, много привлекателна. Може би е облечена в бяла рокля, но най-вероятно е в ежедневни дрехи. Има документи под името Холи Фрейкс.

Осем пресечки. Светна зелено и аз потеглих, като закрепих на 72 км/ч.

Никой в полезрението ни не отговаря на това описание. Партньорът ми ще слезе да види на място. Край.

Седем пресечки. Бързо погледнах в огледалото и видях, че съм изгубила федералните. Вероятно бяха разкъсани от ядосани шофьори.

Чакаме разрешение да приближим мустанга. Край.

— Задръжте на позиция, 88. Идвам.

Прелетях по ул. „Охайо“, след което трябваше да скоча на спирачките, за да не се забия в автобус, който спря точно пред мен. Глезенът ми направо изкрещя при това мое решение, но останалата част от тялото ми благодари, че е останала жива. Вмъкнах се в прииждащия трафик, минах покрай метростанция и намалих, когато стигнах „Хъбърд“ и си отварях очите за Холи.

Не я видях, но видях мустанга на Хари, паркиран на „Кинзи“. Спрях зад него и изскочих. Когато погледнах вътре разбрах защо Холи беше избягала.

— По дяволите, Макглейд!

Хари, с цялата си възможност да попива мъдрост, харесваше машинарийките толкова много, че си беше купил LoJack, имаше полицейски скенер, монтиран под таблото.

Холи беше чула целия ни разговор.

Тройна гадост със захаросана черешка на върха.

Завъртях се на 360 градуса, погледът ми беше зареян в небето, проклинайки провала си. Трябваше да си мълча по радиото. По дяволите, ако бях анализирала по-внимателно времето, което прекарах с Холи. Разбира се, че беше убиец. Трябваше да го разбера от началото. Кой друг би се омъжил за Макглейд?

Тъпият, дразнещият, неприятен, отвратителен Хари Макглейд.

Господи, надявах се да е добре.