Дж. Е. Конрат
Ръждив пирон (6)

Глава 4

— Баща ми правеше… разни неща. Със себе си. С нас.

— Какви неща, Алекс?

Алекс се намести на дивана на психоаналитика взря се в малко влажно петно на тавана. Кабинетът бе прекалено светъл, за да се чувства удобно. Сякаш беше под микроскоп.

— Татко е много религиозен човек. Член е на „Братството на разкайващите се“. Позната ли ви е групата?

— Бичуват се. Самобичуват се, за да изкупят греховете си.

— Те са християнска секта, която съществува от XVI в., много строга, която се е посветила на изкупването на греховете чрез болка. Коленичат върху кабарчета. Натриват раните си със сол и оцет. Осакатяват се, за да изкупят греховете си. Също така бият с камшик и децата си. Или карат децата си да ги бичуват.

— Баща ти те е бичувал?

Очите на Алекс се затвориха и спомените нахлуха отново.

— Освен всичко друго.

— Колко често го правеше?

— Понякога няколко пъти в месеца. Друг път всеки ден.

— А къде беше майка ти в това време?

— Мъртва. Още когато сме били съвсем малки.

Алекс се чудеше дали е разумно да разкрива следващата част. Но какъв е смисълът на терапията, ако няма малко разголване?

— Майка ми е умряла от рак, след моето раждане. Баща ми се е събирал с различни жени след това. Лоши жени. Помня една, която не беше толкова лоша. Татко я уби. Би я до смърт и я зарови в мазето.

Алекс се обърна, за да види реакцията на д-р Мортън. Професионалистът стоеше спокоен, без реакция, в своето високо черно кресло. Вероятно си мислеше, че е Зигмунд Фройд.

— Казахте ли на полицията?

— Не. Татко твърдеше, че е избягала и ни заповяда никога да не говорим за нея.

Д-р Мортън се наведе напред.

— Понякога, когато нещо ужасно се случи с едно дете в ранна възраст, то си създава разни случки, за да превъзмогне травмата.

— Искате да кажете, че може би си измислям смъртта й и виня баща си за това? Защото ме е тормозел, а тя е изчезнала?

Д-р Мортън направи неопределено движение.

Алекс се замисли.

— Това е интересно, но в моя случай не е така. Аз гледах как татко я убива. Върза я за една греда и й смъкна кожата с бич.

— И ти видя всичко това?

— Татко ме застави да му помагам.

Д-р Мортън нахвърли нещо в бележника си.

Алекс се усмихна.

— Не ми вярвате.

— Вярвам, че това е нещо, в което ти вярваш, Алекс. Миналия път спомена, че баща ти е все още жив.

Алекс се сети за баща си.

— Да. Така е. Ако можете да наречете това живот.

— Трудно е да се повярва, че никога не е арестуван.

— Нали? И аз понякога се чудя. Колко различно щеше да е всичко, ако някой го беше спрял. Колко котки щяха да бъдат живи.

Д-р Мортън спря да пише.

— Котки?

Алекс се прозя. Беше дълга седмица и вече усещаше недоспиването.

— Убивам котки. Вземам ги от приюти за животни и ги давя в кофа с вода.

— Но защо правиш това, Алекс?

— Кара ме да се чувствам по-добре.

— Колко често го правиш?

— Когато почувствам нужда. Това шокира ли ви, докторе?

Алекс пресрещна погледа на д-р Мортън. Мъжът не мигна.

— Не. Аз не съдя, Алекс. Аз слушам и се опитвам да помогна. Кога за последен път уби котка?

— Преди няколко дни.

— Мислиш ли, че убийството на животни ти помага да освободиш част от болката, която изпитваше като дете?

— Да. И още…

— Още?

Алекс се ухили.

— Забавно е да ги гледаш как се борят.

Д-р Мортън се изправи и отиде до прозореца с ръце, хванати зад гърба си.

— Алекс, ти контролираш съдбата си, а не си нейна жертва. В ранна възраст всеки от нас си изгражда уникални начини за справяне с живота. С ясно желание и усилия можем да се променим. Не смятам, че ти намираш убийството на котки за терапевтично или облагородяващо и удоволствието, което изпитваш от този акт, не е от значение. — Докторът се обърна и повдигна вежди. — И преди сме говорили за поставянето на цели.

Алекс знаеше накъде бие докторът.

— Мислите, че трябва да престана да убивам котки?

— А ти какво мислиш?

— Ами да. Вероятно ще мога.

Д-р Мортън кимна, напълно поел ролята на ментор.

— А какво става с другите ти цели? Изглеждаш по-спокойно от последния път, когато разговаряхме.

— Духовете са спокойни — отвърна Алекс.

— Някои по-конкретни духове?

— Приключвам с някои недовършени неща от миналото. Опитвам се да го преодолея. С малки стъпки, а не с големи крачки — както вие ми казахте.

— Радвам се да го чуя. А какво стана с човека, когото обичаш?

Д-р Мортън прегледа бележника си, но Алекс назова името и му спести усилията.

— Всичко върви чудесно. Точно по план.

— А любовта — споделена е, нали?

И Алекс често се чудеше.

— Това е интересен въпрос, докторе. Можете ли винаги да знаете със сигурност дали любовта е споделена? Носите халка и предполагам сте семеен и обичате жена си. Но дори тя да ви казва, че ви обича, не можете да се вмъкнете в главата й и да се уверите. Никога не можете да знаете със сигурност.

— Чувствам се обичан и за мен това е достатъчно доказателство. Ти чувстваш ли се така, Алекс?

Алекс се замисли наистина сериозно.

— Понякога. Понякога се чувствам така.

Нежно прозвъняване се чу от бюрото на д-р Мортън. Докторът отиде и натисна бутон, който прекъсна звука.

— Времето ни приключи за днес, Алекс. Ще се видим утре.

Алекс се изправи и се протегна.

— Разбира се. Всичко това много ми помага. Оценявам вашите усилия да ме вкарате в релси.

— Радвам се да го чуя и не забравяй целта си.

— Да не убивам повече котки. Разбрах.

Те си стиснаха ръцете и д-р Мортън изпрати Алекс до вратата.

Вече извън кабинета Алекс се усмихна широко. Да остави котките на мира за една седмица няма да е голям проблем. Въобще дори.

Следващата жертва, която Алекс планираше да убие, не е котка.