Дж. Е. Конрат
Ръждив пирон (16)

Глава 14

— Какво искаш? — казах през вратата.

— Не може ли стар приятел да се отбие и да ти каже „Здрасти“?

— Стар приятел може, но не и ти.

— Хайде, Джаки. Отвори вратата.

— Не.

Отново почука, този път по-силно.

— Бързо! Отвори! Сърцето ми! Чувствам, че ми блокира хипофизната артерия! Лявата ми ръка се вцепени! Джаки, в името на бога!

Мислех дали да не отида в спалнята и да погледам телевизия, но знаех, че ще ми досажда, докато не го пусна.

— Умирам, Джаки! Всичко наоколо притъмня! Толкова е тъмно! Твърде млад и твърде красив съм, за да умра по този начин!

Погледнах с копнеж пистолета, който бях оставила на плота, и после отворих.

Хари Макглейд, частен детектив, прототип и съименник на главния герой в телевизионния сериал „Фатална независимост“, влезе в апартамента ми без покана.

Беше облечен с типичното за Хари облекло: намачкан кафяв костюм, изцапана вратовръзка, пухкаво лице, което плачеше за бръснене, и достатъчно одеколон, та чак носът ми изтръпна.

— Здраво, Джаки. Какво става?

— Виждам, че все още си алергичен към ютията.

Макглейд вдигна реверите като някой готин тип.

— Това е „Армани“. „Армани“ не се мачка.

— Тогава какви са всички тези чупки и гънки?

— Това е модерно сега.

Усмихна ми се, а после направи гримаса като видя моето състояние.

— По дяволите, какво се е случило с теб? Все едно си се била с някаква гадна факла и тя те е натупала здравата.

Палецът и показалецът ми бяха на около два сантиметра разстояние.

— Ето толкова търпение ми остана, Макглейд. Какво искаш?

— Имам нужда от услуга.

— Не.

— Важно е.

— Не.

— Не е свързана с работата. Лично е.

— По дяволите, не!

— Ще се женя.

— Моите съболезнования към годеницата ти.

— Искам ти да си кума.

Тъкмо щях да кажа „не“ отново, но не бях сигурна, че съм го чула правилно.

— Какво ме помоли преди малко?

Макглейд прекара известно време изследвайки обувките си. Кафява кожа, италиански. Вероятно струваха цяло състояние.

— Трябва ми, ъ, кума. Искам ти да си ми кума.

Спомних си всички болезнени критики, които можех да му кажа в лицето и да го пусна по живо по здраво.

— Нека позная. Нямаш приятели, защото си невероятно долно същество и аз съм единственият човек, когото можеш да поканиш.

Хари сви рамене.

— Ами, да. Доста си близо до истината.

Потърках очите си, което не беше много разумно, защото ме боляха ужасно. Преди цяла вечност Макглейд работеше в полицията и ми беше партньор. Но прецака партньорството, прецака и мен, с което приключи нашето приятелство. Но Хари продължаваше да се появява в живота ми като някакъв резистентен към антибиотици обрив. Той беше причината този тъп герой от сериала по тъпата телевизия да носи моето тъпо име.

— Съгласна ли си?

— По-скоро ще изям кутийка кабарчета.

— Моля те!

— Не.

— Ще ти платя. Богат съм.

— Плати на някой друг.

— С удоволствие, но моята избраница иска да си ти.

— Тя ме познава?

— Обожава шоуто.

Проклетото шоу.

— Заради него съм на път да изгубя работата си.

— Няма ли да се пенсионираш така или иначе, Джаки? Скоро ще преследваш лошите с проходилка.

Аз си бях виновна. Нали аз го пуснах.

— Искаш да съм ти кума? — Мушнах го с пръст в гърдите, а пръстът ми потъна в тялото му.

— Умолявам те, Джаки. Ще направя каквото поискат.

— Убий ме.

Повдигна вежди.

— Какво?

— В шоуто. Убий героинята ми. Ти си изпълнителният продуцент, нали?

— Да, но изпълнителният продуцент не прави нищо, освен да получава тлъсти чекове.

— Тогава намери друг тъпак да свърши работата.

Макглейд дъвчеше долната си устна и можех да си представя двете гънки в мозъка му. Бях сигурна, че са само две.

— Още не сме снимали последния епизод за този сезон, а в него има голяма изненада.

— Супер. Застреляй ме.

— Всъщност, героинята ти си признава, че е влюбена в мен, и правим секс в една малка уличка.

— Ето ти развръзка. След като правим секс, аз захапвам дулото. Идеална и естествена причина.

— Трябва да говоря с продуцента. И със сценаристите. И с компанията.

— Да или не, Макглейд?

Ухили се.

— Имаме сделка. Компанията винаги ме е натискала да те сменим с някоя по-секси. Ето го техният шанс.

— Добре. Сега можеш да си вървиш.

Хари се насочи към вратата.

— Репетицията е след два дни.

— Два дни?

— Сватбата е след четири. Какво да чакаме?

— Всъщност…

— Ще ти се обадя утре. И трябва да си с кавалер.

— Защо?

— Няма кой да е кум и на Холи.

— Супер.

— Доскоро, Джаки. И облечи нещо хубаво, не тези боклуци от „Хоум шопинг“.

Възможно е да съм го ударила отзад с вратата, когато излизаше.

След като се съвзех от шока, се отправих към банята и взех още няколко аспирина — стандартна процедура след посещение на Хари — и се опитах да си взема душ.

Водата ми причиняваше болка, но аз се търках, докато и последното петно от сажди изтече в канала. След душа си натрих ръката с мехлем против изгаряния, бинтовах я, облякох си тениска и панталони за тичане и изтичах в кухнята да хапна.

Стоплих на микровълновата един картоф и го натъпках със сирене чедър и задушено броколи. Докато преглъщах ми потекоха сълзи, а те причиняха болка в очите. Тъкмо си капех „Визин“, когато телефонът иззвъня.

Лейтъм? Побързах да вдигна.

— Хюз от моргата. Имам някои резултати.

Въздъхнах. След като не разговарях с бившия си приятел, вероятно следващото най-приятно нещо бе да говоря с асистент патолога за буркан с отрязани пръсти на крака.

— Слушам те, Макс.

— Момичето с костите, Джес Коран, потвърди, че пръстите са на около 30 години. Също така направихме няколко теста и открихме слюнка.

Гадост.

— От човек ли е?

— Ще ни отнеме няколко дни, за да разберем. Материалът е доста малко и ще е трудно да се изследва.

— Ако някой може да го направи, това си ти.

— Нямаше да имам нужда от похвали, ако изкарвах повече пари.

— Похвалите струват по-малко на данъкоплатците. А какво стана с онези дупки, които откри в пръстите?

— Имам хипотеза. Дисекцирахме един и намерихме следи от тъкан. Може да е конец.

— Тоест?

Хюз цъкна с език.

— Наредих пръстите в кръг. Бяха достатъчно, за да се направи огърлица за възрастен човек.