Дж. Е. Конрат
Ръждив пирон (3)

Глава 1

Имаше затишие, което ме правеше изключително щастлива.

Седнах в кабинета си, всемогъщата планина от бумащина на бюрото ми беше разделена на няколко малки купчинки. Покрай папките дори можех да видя цвета на бюрото. Беше кафяво, както всъщност, винаги съм предполагала.

Четири дни нямаше извършено убийство в Чикаго, което беше своеобразен рекорд. Ние непрекъснато се състезавахме за град с най-много извършени убийства в Америка и често бяхме на първо място. Когато това се случваше, полицаите от моя район получаваха тениски с надпис „Ние сме #1“. Досега бях събрала седем.

Убивах свободното си време с безполезни занимания: подреждане, преразглеждане на забравени досиета, почистване на чекмеджетата. Дори си лакирах ноктите — нещо, което не бях правила, откакто влязох в участъка преди двадесет години.

Когато има само забавление, без работа, Джак става малко лекомислена.

Партньорът ми, сержант Хърб Бенедикт, използваше свободното си време, за да наваксва с похапването. Нахълта в кабинета ми, носейки със себе си един галон шоколадово мляко. Остави тубата на бюрото ми.

— Нямах какво да правя, затова ти донесох пощата.

— Някой ми е изпратил мостри от мандрата?

Хърб се намръщи, а мустакът му на морж се отпусна. Беше с няколко години по-възрастен от мен, което значеше, че е над петдесетте, но лицето му беше толкова топчесто, че бръчки трудно се появяваха.

— Не са продукти от мандра. Това е лаксатив. Трябва да изпия цялата бутилка, за да прочистя храносмилателния си тракт за моята колоноскопия утре.

— Звучи забавно. Да дойда ли да те снимам?

— Много смешно, Джак. Радвай се, че не си мъж не ти се налага да се разправяш с подобни неща.

— Всеки ден благодаря на бога.

Хърб измъкна купчето с писма, което беше пъхнал под мишницата си, и го сложи на бюрото ми.

Сред сметките и безпредметните листовки имаше и малък подплатен плик. На него беше напечатано „Лейтенант Жаклин Даниелс, Чикагска полиция, Тежки престъпления“. Без марка, без адрес на изпращача.

— И това ли беше в пощата?

— Не. Някой го е оставил долу за теб.

Намръщих се. В тези времена пакети от неизвестни изпращачи си бяха стряскащи. Но след като е предадено на ръка означава, че е минало през металния детектор и рентгена на входа; това са стандартните процедури при доставки. Отворих плика и надникнах в него.

Нещо тънко и черно.

Подуших го и изсипах съдържанието на бюрото си. Видеокасета. Без етикети или знаци.

Безпокойството ми нарасна.

— Огледал ли е сержантът на приемната човека, който е оставил пакета?

— Не питах. Не го ли очакваше?

Поклатих глава.

Видеорекордерът стоеше в единия ъгъл на стаята ми, върху количка с телевизор. Натиснах няколко бутона и сложих касетата.

Хърб се подаря на бюрото ми и потупа огромния си корем. Беше отслабнал по едно време, но след това си навакса. Коремът му изкъркори, вероятно в отговор на потупването.

— Знаеш ли коя е най-гадната част от колоноскопията?

— Ти така или иначе ще ми кажеш, независимо от моя отговор.

— Няма да мога да ям нищо за 24 часа.

Помислих.

— И казваш, че е по-гадно от това да ти заврат дълбоко сонда в деликатното ти място?

— Аз ще съм упоен, когато я правят. — Отпи глътка от лаксатива и направи физиономия на отвращение.

— Явно лаксативът не е върхът на вкуснотиите.

— Твърдят, че има вкус на шоколад, но е по-скоро на тебешир. Бих изпил една бака латекс вместо него.

Натиснах бутона „плей“. След няколко мига със снежинки екранът стана черен. В горния десен ъгъл се показа датата. Беше преди осем дни.

Сцената бързо се промени в общ план на двуетажна къща. Посред бял ден, слънцето хвърляше сянка отвесно. Къщата трудно можеше да се разпознае, на моравата имаше табела от посредника на недвижими имоти. Можеше да бъде всяка къща в Чикаго, но не беше така.

Познавах тази къща.

— Това не е ли…?

Прекъснах Хърб с кимване.

Операторът приближи към входната врата с бързи стъпки. Ръка, облечена в голяма черна кожена ръкавица, се подаде отляво на кадъра и завъртя дръжката.

Камерата потъна във фоайето, през всекидневната и се насочи към вратата за мазето. Ръката включи осветлението от ключа до стълбището и започна да се спуска.

Сърцето ми заби лудо, сцената пред очите ми сякаш се беше превъртала стотици пъти в съзнанието ми. Затаих дъх и се надявах това да е просто шега и в мазето да няма това, от което се страхувах.

Операторът стигна долу и се насочи надясно. Автоматичният фокус се замъгли, след това се изясни и разкри гола жена, вързана към стол с канап, а около главата й имаше брезентов чувал. Хленчът й ме удари като с парен чук.

— Господи! — Хърб беше кръстосал ръце на гърдите си.

Насила държах очите си отворени и гледах как камерата се приближава към нея, как облечената в ръкавица ръка взема ловджийски нож от пода и как ножът се доближава до гърлото й…

Хърб си закри устата. Аз извърнах глава.

Когато погледнах, тя беше все още жива, а по голите й гърди се стичаше и плискаше артериална кръв. Издаваше и звук като от влажна кашлица и ми трябваше известно време, за да проумея какво всъщност чувам; жената се опитваше да крещи през огромния прорез в гърлото си.

Не умря веднага. Гърченето, извиването и кашлянето траяха почти минута. Когато тялото й най-сетне престана да мърда, кадърът стана черен.

Трябваха ми няколко секунди, за да събера мислите си.

— Искам звено от криминолози, готово да отиде на мястото след три минути, снимки, видеоматериали, телефонни специалисти, планове. Ще се свържа с Полицейското управление в Ивънстън и ще уточня всичко с тях.

Хърб се отправи към вратата, оставяйки тубата с GoLYTELY. Извадих касетата с латексова ръкавица. Сложих я в един плик за улики, а опаковката й прибрах в друг.

След това се обадих в Полицейското управление в Ивънстън и ги помолих да ни чакат на адреса. Те много добре го знаеха.

Беше разкошно априлско утро, 15 градуса, ведро и слънчево. Бях облечена в бежов костюм с панталон на „Ан Клайн“, за който платих доста пари, защото вталяваше бедрата ми, и чифт боти с нисък ток на „Джими Чу“. Хърб беше облечен в допотопен сив костюм, модел на „Монтгомъри Уорд“, и синя вратовръзка, на която лаксативът вече беше оставил отпечатък.

Като се имаше предвид времето, улиците бяха пълни с хора от всички раси, възраст и социално-икономически статус. Просяци и администратори, студенти и туристи — всички, смесени в една огромна разнородна човешка яхния. Работехме в 26-и район, в същинския център на града, а сградата ни беше като грахово зърно сред небостъргачите. На тротоара беше паркирана количка за понички, която Бенедикт забеляза. След като бях гледала касетата, миризмата на канела ме отвращаваше. Заобиколихме отзад към паркинга и се качихме в новия му „Крайслер Събринг“ — и двамата не харесвахме моята „Нова 1986“. Хърб свали прозорците и преглътна, когато минавахме покрай количката, душейки във въздуха.

— Защо не направят лаксатив с вкус на понички?

— Ще се обадя на няколко души.

— Може и с вкус на бекон. Кажи на своите хора.

— Непременно.

— И с вкус на лютив хотдог. На един дъх бих изпил един галон с такъв вкус.

— Напълно съм сигурна в това.

Ивънстън граничеше с Чикаго на север, като естествено се сливаше с него. Беше на двайсет минути с кола, които ние взехме за петнайсет.

— Може касетата да е била една от колекцията на Корк.

Хърб имаше предвид касетите с домашно порно, които намерихме в къщата на Чарлз Корк, след като приключи неговият смъртоносен пир. Беше назначена специална група, която да свърже жертвите с изчезнали хора, а невероятната работа, която свършиха, даде достатъчно материал за сериала „Закон и ред“. Тъй като ние бяхме хората, които хванаха Джинджифиловия мъж, както Корк се наричаше, с Бенедикт бяхме поканени да оглавим групата.

След като изгледахме една от касетите на Корк, се отказахме.

— Датата може да е подправена — но и самата аз не вярвах. — Забеляза ли входната врата? Имаше решетка на нея. Преди я нямаше.

Обадих се на „Справки“ и оттам поисках номера на посредника на недвижими имоти, чиято табела беше поставена пред къщата. След като ме оставяха няколко пъти на изчакване, успях да говоря с агент, който потвърди, че къщата е обявена зя продажба.

— Можете ли да дойдете там?

— Съжалявам, полицай. Имам друг ангажимент.

— Разбирам. Надявам се, че и вие разбирате, че ще трябва да разбием вратата.

— Ще съм при вас след пет минути.

Затворих и се опитах да се подготвя. Няколкото дълбоки вдишвания не успяха да укротят ударите на сърцето ми, нито да спрат потенето на дланите.

Къщата изглеждаше точно така, както беше на касетата. Спряхме на улицата. Отрядът от криминолози вече ни чакаше. Раздадох задачите и задействах хората си.

Един от полицаите взе проби от моторно масло на асфалта до гаража. Друг провери дръжката на входната врата за отпечатъци. Други двама претърсваха периметъра като оглеждаха всеки сантиметър от мястото и събираха всеки фас или кутийка от безалкохолно.

Следвах пътя на оператора през моравата към входната врата, но по тревата нямаше никакви отпечатъци. Бяха снети няколко отпечатъка от дръжката и от металната решетка на вратата, но аз нямах големи надежди. Човекът с камерата носеше ръкавици.

Появи се и агентът — закръглена жена с коса като каска, която би могла да издържи и на деветметров водопад. Явно беше разтревожена и пробва три ключа, преди да успее да отвори вратата.

Влязох първа с 38-и калибър в ръка. Пердетата бяха спуснати и къщата беше тъмна, защитена от слънчевите лъчи, които надничаха през процепите.

Всички предишни мебели бяха махнати и нашите стъпки отекваха по паркета. Във въздуха се носеше приятна миризма на лимон, която ми беше по-противна и от тази на канелата. Агентът ни изчака отвън и Хърб ме последва през фоайето и коридора до вратата на мазето.

Имах силното усещане за дежа вю, само че се случваше на живо; преди няколко години пак бях тук и вършех абсолютно същото.

И сега беше също толкова страшно.

Осветлението в мазето беше оставено светнато. Бавно заслизахме по стълбите и се спирахме през няколко стълби, за да се ослушаме. Когато стигнах долу, се стегнах, свих зад ъгъла и се вгледах в мястото, където беше прерязано гърлото на жената.

Мазето беше празно. Нямаше труп, нямаше стол, нито капка кръв на пода; подадох знак, че е чисто, и отрядът влезе с оборудването си.

Сложих пистолета си в кобура под сакото и свих вежди, докато се оглеждах наоколо. Мазето беше завършено от последното ми посещение, голият циментов под беше заменен с балатум, а стените облицовани с имитация на дърво.

— Открих кръв.

Полицай Скот Хайек, нисък, набит мъж, с големи очила и бутилка луминал на колана си, посочи ултравиолетовата светлина на тавана, която разкриваше няколко блестящи капки. Преди да изразя предположение, че може да е останало от заниманията на Корк, на новия под бяха открити още следи.

— Лейтенант! Намерихме нещо горе!

Последвах гласа и с облекчение се измъкнах от клаустрофобичните окови на мазето. Бенедикт ме следваше неотклонно и се сърдеше, когато вземах две стъпала наведнъж.

— В кухнята!

На кухненския плот, до буркан с винт, пълен с фъстъци, стоеше джинджифилова курабийка.

Погледнах по-отблизо. Беше по-различна от тези, които Корк оставяше при жертвите си, подигравайки се на полицаите, че никога няма да го хванат. Тази беше по-голяма и с очи, направени от стафиди и ментолови дражета.

Под курабийката беше оставена бележка, написана на ръка.

Хубаво е да се завърнеш.

Фотографът направи няколко снимки.

— За какво е този буркан с фъстъци? — попитах Хърб.

Бенедикт хвърли един поглед към него.

— Това не са фъстъци, Джак.

Дъхът ми заседна в гърлото, когато осъзнах какво има в буркана.

Той беше пълен до горе с десетки отрязани пръсти на крака.