Дж. Е. Конрат
Ръждив пирон (43)

Глава 41

Финъс Троут отвори очи. Зрението му бе изкривено, не можеше да се концентрира и раменете го боляха. Беше на стол, но като се опита да помръдне крака и ръцете не му се подчиняваха.

Разгледа мястото. Нещо като склад, с циментов под и дванайсетметрови тавани, ред след ред празни алуминиеви шкафове. Прозорците бяха заковани с дъски, но някъде зад него идваше светлина, която осветяваше прашинки от многогодишен прах.

Направи проверка на тялото си, като мръдна пръстите на краката, на ръцете, врата и челюстите. Нищо не е повредено. Но краката му бяха вързани за краката на стола, а ръцете — на гърба му.

Наклони се настрана, като се опитваше да заклати или да премести стола. По някакъв начин, обаче, той бе прикрепен към пода. Дръпна ръцете си, но усети впиването на жица в китките.

Ситуацията не бе добра.

Фин затвори очи, което му помогна да прогони паниката. Как се бе озовал тук?

Последното нещо, което си спомняше, е горския парк и че вдигаше тост за новобрачната двойка.

Някой ги е упоил.

Добре, но защо?

Фин имаше врагове, вероятно повече, отколкото той предполагаше. Но никой не знаеше, че отива на сватба. И докато пътувате до „Бюсе Удс“ внимателно следеше в огледалата за обратно виждане — подсъзнателна параноя, която му помагаше доста добре в миналото. Не го бяха проследили…

Така оставаха само Джак, Хари и Холи. Джак беше полицай. Хари и Холи — частни детективи. Те със сигурност имаха врагове. Фин може би е попаднал в плана за отмъщение за някой друг.

Зад него идваше силно, после слабо мрънкане. Не можеше да се обърне достатъчно. Ето че се повтори, този път по-силно.

Хъркане.

— Хей, събуди се!

— Буден съм. Буден съм.

Още хъркане.

— По дяволите, Макглейд, събуди се!

— А? Какво става?

— Бяхме упоени на сватбата ти.

— Напих се на сватбата си? Това е шокиращо.

— Упоени, Макглейд. Бяхме упоени.

— Ти ли си, Джим?

— Казвам се Фин. Събуди се и ми кажи какво виждаш.

Дълга пауза. Фин се чудеше дали тъпакът не е заспал отново.

— На стол съм, вързан. Прилича ми на фабрика или склад. От дясната ми страна има рампа за товари, но вратата е затворена.

— Какво още?

— Трябва да се махаме оттук, Фин. Ако не върна фрака до полунощ, ще ме таксуват още цял един ден.

— Концентрирай се, Хари. Какво още има около теб?

— В ъгъла има нещо като офис. Вратата е затворена, няма светлини. От лявата ми страна… о, по дяволите!

— Какво има?

— Сигурно сънувам някакъв кошмар.

Макглейд изпищя от болка.

— Хари? Добре ли си?

— Ухапах си езика, за да разбера дали сънувам. Не мисля, че е така. Или съм ухапал езика си, докато спя…

— Не си заспал, Хари. Кажи ми какво виждаш.

— Мисля, че езикът ми кърви.

— Хари!

— Добре. Виждам дълга стоманена маса. Върху нея има разни уреди. И някои неща, нови, в кутии.

На Фин това не му допадна.

— Какви неща?

— Горелка. Дрелка. Комплект от щипци. И моторна резачка.

Ставаше от лошо към ужасяващо.

— Вероятно строят птичарник — каза Макглейд.

— Съмнявам се.

— Има и голяма бутилка амоняк и салфетки. Да не правят пролетно почистване?

— Амонякът е, за да ни свестяват, когато изпаднем в безсъзнание от болка.

— О! Това вече има смисъл. ЩЕ НИ ПОМОГНЕ ЛИ НЯКОЙ, ПО ДЯВОЛИТЕ! ПОМОЩ! ЕХО! ПОМОЩ! ИЗВАДЕТЕ МЕ ОТТУК!

Макглейд крещя няколко минути.

— Хабиш си думите, Хари. Тук няма кой да те чуе.

Въпреки това Макглейд продължи да крещи.

Фин се абстрахира от него. Чудеше се къде са Джак и Холи. И те ли са някъде тук? На друго място ли са?

Мъртви ли са?

Нямаше никаква представа откога е тук. Няколко часа? Ден? Потърка брадичката си в рамото и усети малко пораснала брада, но не много. По-малко от дванайсет часа.

Хари спря да крещи. Фин го чу как сумти и се опитва да се освободи за момент. Най-накрая шумовете спряха.

— Господи, жаден съм — каза Макглейд. — Ти жаден ли си, Фин?

— Не мисли за това сега.

— Но аз мисля. Как бих могъл да не мисля? Ако се опитам да не мисля за нещо, аз започвам да мисля дори по-усилено, защото трябва да се опитвам да не мисля.

Времето си минаваше. Над тях премина самолет, премина ниско и се чу ясно. Или излита, или се приземява. Фин предположи, че са в северозападните предградия, някъде близо до „О’Хеър“. В Елк Гроув има голяма индустриална зона, недалеч от „Бюсе Удс“.

— Пикае ми се.

Фин затвори очи. Мисълта, че ще го измъчват до смърт беше гадна. Но да го измъчват до този идиот беше дори по-гадно.

— Все едно някой натиска с менгеме бъбреците ми.

— Може ли за момент да не говорим, става ли?

Макглейд блажено замълча за няколко минути. Фин се опитваше максимално да отпусне раменете си, защото започваха да се схващат. Кабелът около китките му бе доста стегнат. Голям е, с дебелината на закачалка за якета, но по-гъвкав. Сви няколко пъти юмрука си, за да вкара малко кръв в него.

— Ако умра във фрак под наем, колко време смяташ, че ще ми теглят от кредитната карта?

— Господи, Макглейд. Има ли значение? Няма да ти се налага да го плащаш.

— Да, но жена ми ще плаща. Ако не открият тялото ми, тя ще плаща всеки месец. Може да стигнат до милиони долари. — Макглейд не проговори известно време, после каза — Надявам се, че е добре. Джак също. Мислиш ли, че са добре?

— Не зная.

— Може би са се измъкнали. Вероятно идват насам, за да ни спасят.

— Вероятно.

— И може би ни носят студени, освежаващи напитки. И тоалетна.

И този човек е бил партньор на Джак? Фин не можеше да разбере как тя го е оставила жив толкова дълго време.

— Не ме разбирай погрешно, Макглейд, но не разбирам какво вижда Холи в теб?

— Не зная. Любовта е сляпа.

— Вероятно е и глуха. И интелигентността е станала инвалид.

— Може Холи да ме обича, защото съм многопластов. Като един голям, секси лук. Аз съм енигма, загърната в мистерия.

— Ти си енигма, загърната в идиот. Пластове? Хари, срещал съм те само два пъти и ти си толкова задълбочен, колкото куха лейка.

— Просто ми завиждаш. С Холи имаме нещо специално. Ние си вярваме, лоялни сме един към друг и сме изцяло отдадени.

— Отдадени? Какво отдаване? Вчера си й изневерил четири пъти.

— Те бяха джуджета. Ако ги събереш, броят се за два.

Фин не отговори. Този разговор беше безсмислен. Трябваше да измислят някакъв начин, за да се мъкнат оттук. Не изтърпя месеци химиотерапия, за да страда и да умре в някакъв изоставен склад.

Но колкото и да дърпаше и да разтягаше кабела, не можеше да се освободи.

Нямаше какво да правят, освен да чакат.