Дж. Е. Конрат
Ръждив пирон (4)

Глава 2

— Технически погледнато, нима навършено престъпление на наша територия.

С Хърб разменихме погледи.

— Осъзнаваме това, капитане.

Капитан Бейнс седеше зад бюрото си и засукваше с пръсти края на сивия си мустак — мустак, който съвсем не се връзваше с напълно черната му коса.

— Дори няма труп.

— Случаят на Корк е наш — отвърнах аз.

— Това не е случаят на Корк. Чарлз Корк няма как да извършва повече престъпления. Всичко това вероятно е някаква тъпа шега или номер.

Скръстих ръце, след това ги отпуснах, за да не заставам в отбранителна позиция.

— Бурканът с пръстите не е номер.

Бейнс се наведе напред.

— Това е случай, който трябва да разследва полицейското управление на Ивънстън, а не ние.

— Те ни помолиха да участваме, а и в момента не разследваме нищо друго.

Капитанът посочи няколкото листа хартия на бюрото си.

— Открили са тяло в един мотел в Уебстър преди няколко часа. Наръган е с нож някакъв бездомник на име Стив Дженсън.

— Ще го възложа на Чек и на Мейсън. Искам случая в Ивънстън, капитане.

Стомахът на Хърб издаде неприятен звук Бейнс се изправи и ни обърна гръб. Гледаше навън през прозореца си, който откриваше чудесна гледка към боклука на уличката.

— Имате 48 часа. Ако дотогава не успеете да откриете някаква улика, ще се оттеглите.

Още странни звуци от стомаха на Хърб. Бейнс се извърна през рамо и го изгледа.

— Гладен ли си, сержант?

— Не е стомахът ми. Мисля, че лаксативът напира да излезе.

— Отивай тогава.

Бенедикт се обърна и се заклатушка към вратата със стиснати колена.

След като Хърб излезе, с шефа заковахме поглед един в друг.

— Какво става, капитане? Обикновено няма такъв наплив, когато трябва да се поемат случаи.

В Чикаго имаше пет следствени района и аз работех във всичките. Репутацията ми го позволяваше. Бейнс явно не беше повлиян от реномето ми. Той стисна устни. Това не беше добър знак.

— Какво премълчавате, капитане?

— Началникът на управлението е получил няколко отзива в пресата за това предаване по телевизията.

— Какво предаване?

— Ами шоуто, където има частен детектив и една дебела жена, която играе теб.

Изсумтях си наум. Шоуто, наречено „Фатална независимост“, използваше герой, чийто прототип бях аз. Никога не го бях гледала, но от това, което чух, в отделните епизоди Чикагското управление не беше представено в добра светлина. Нито пък аз.

— И преди съм ви казвала, че позволих да ми използват името, защото един от продуцентите на предаването ни помогна със случая на Корк.

А това беше груба грешка. Каквото и да се направи за Хари Макглейд би било грешка.

— Комендантът не го е грижа. Чикаго е плувнало в престъпност, а шоуто ни кара да изглеждаме като група идиоти.

— И какво искате да ми кажете? Комендантът ми е ядосан и затова се е прицелил в поста ми?

— Казвам, че не искам да участваш в нещо, което може да излезе глупост или да е с висок приоритет. Всичко това ще отмине, а и няма нищо да ни стане, ако се въздържим от действие.

Наведох се по-близо към Бейнс и понижих гласа си с една октава.

— Колко е ядосан?

— Ако го срещнеш на улицата, обърни се и бягай.

Леле.

— Имаш два дни, за да ми донесеш нещо, Джак. И не замесвай медиите.

Бейнс ме освободи, а вятърът в платната ми беше утихнал. Не исках и да си помисля, че мога да си изгубя работата на моята възраст.

Потърсих Хърб, но от тоалетната се чу ужасяващ шум и аз предпочетох да го оставя сам за известно време.

Отдел „Улики“ беше на първия етаж. Взех асансьора. Дневната смяна Бил ме посрещна озъбен до уши. Беше достатъчно стар, за да е доил кравата на г-жа О’Лиъри. Бил беше спасил някого от семейството на предишния кмет и имаше привилегията да остане на поста си, докато сам не реши да се оттегли. Това беше добре, защото само той можеше да открие каквото и да било в разхвърляната и неподредена стая с улики.

— Ти си като ударна доза виагра, г-це Джак Даниелс. Харесват ми ботите ти. Мога ли да оближа тока им?

— Не. Мислех, че мъжете губят интерес към секса, след като чукнат стотачката.

Бил намигна.

— Аз съм само на деветдесет и осем, но правя любов като мъж на седемдесет и пет. Какво ще правиш по-късно?

— Ще ходя при майка си.

— Как е тя?

Сетих се за нея, за тръбата в гърлото й.

— Няма промяна.

— А след това? Какво ще кажеш за едно среднощно рандеву? Имаш вид на човек, който се нуждае от малко ласки.

Бил закова последния пирон в ковчега ми с теза думи. От месеци не бях с мъж. Но дори и вече преминала своя връх, не бях толкова отчаяна, че да се срещам с човек, който мирише на пръст. Поне не още. След няколко месеца бих се позамислила.

— Оценявам жеста ти, Бил, но за момента ме интересува едни приключен случай — 333871–6.

Бил кимна и потупа заострената си брадичка.

— Джинджифиловия мъж. Единадесет кутии. Нещо специално ли търсиш?

— Трябва ми всичко. Съжалявам. Искаш ли да ти помогна?

— Не. Поддържам се във форма.

Бил вдигна дясната си ръка, нави ръкава си и показа бицепса си. Имаше достатъчно висяща кожа от ръката му, за да се тапицира диванче — в червеникав десен. Замълчах си.

Той припна и започна да вади кутиите от хранилището една по една. Аз преглеждах надписите и се залових за работа.

Първите две кутии бяха предимно с бумащина, повечето написана от мен. Хвърлих поглед на няколко доклада и спомените за случая ме връхлетяха с пълна сила. Чарлз Корк беше изключително жесток човек, измъчваше жени в мазето си в Ивънстън, като удължаваше агонията им с часове и я запечатваше с изключително старание на видеокасети.

Третата, четвъртата и петата кутии съдържаха личните вещи на последните три жертви.

В шестата кутия, опакована с фолио и запечатана в найлонов плик за улики, беше първата джинджифилова курабийка, която открихме. Части от нея бяха потъмнели от кръвта. За очи и уста бяха сложени сърчица, имаше и три дражета отпред, а цялата беше глазирана. Тази, която открихме сега, беше около два сантиметра и половина по-голяма, с ментолови дражета и със стафидени очи, без уста. Не беше направена от същия човек.

Имаше и други курабийки в отделни пликчета, но не си направих труда да ги отворя. В седмата кутия открих онова, което търсех.

Дванадесет видеокасети.

По етикетите си личеше колко често са били гледани и копирани, а в случая — доста често. Всяка касета имаше надпис, направен саморъчно от Корк.

Касета №1 „Джери умира бавно“. Касета №6 „Децата казват странни неща, когато умират“. Касета №11 „Т. Меткалф получава изненада“. Касета №12 „Да намушкаме съпругата“.

Видеокасетите предаваха на лента графика на Корк за неговите убийства. Имаше десет жертви, шест жени и четири деца. Специалната група по случая успя да идентифицира всички, освен едно дете.

Видът на касетите ме изпълни с ужас, който обикновено се появява в смъртоносни ситуации. С Хърб бяхме гледали част от №4 „Да разплачем малката Белинда“. Дори и при изключен звук издържахме само две минути.

Не успях да забравя всичко това, въпреки че се опитвах.

След известно колебание събрах кураж и извадих касетите.

— Искаш ли чанта?

Кимнах и Бил извади найлонов плик изпод тезгяха. Прегледах останалите кутии и взех анализите на почерка и няколко доклада от аутопсиите.

В последната кутия, съвсем самичко, беше оръжието на убиеца. Голям ловджийски нож с назъбено острие от едната страна. През найлоновата торбичка успях да видя малко от кръвта на Даян Корк, засъхнала по краищата.

Сложих ножа в торбата с другите вещи. След това описах всичко, отблъснах още един опит за прелъстяване от страна на Бил и взех набързо стълбите до моя кабинет.

Бенедикт се беше проснал на бюрото ми и изглеждаше изтощен.

Потупах го по рамото.

— Всичко ли излезе?

Той направи физиономия.

— Трябва да слагат предупреждение върху лаксатива като при взривоопасните изделия. Мисля, че току-що изгубих близо пет килограма.

Посочих към тубата на бюрото си, все още полупълна.

— Май имаш още малко за допиване.

Бенедикт се втренчи в тубата.

— Не мога повече. Ако я изпия, ще трябва да си монтирам предпазен колан към тоалетната чиния.

— А може и въздушна възглавница.

Седнах и взех докладите от разговорите със съседите. Един бърз поглед ми даде представа за ситуацията.

— Съседите не са видели нищо. — Хвърлих докладите на бюрото си с явно раздразнение. — Защо някой не вземе да извърши убийство пред очите на любопитен съсед, който непрекъснато гледа в къщите на хората с бинокъл?

Бенедикт не ми отговори. Беше се взрял в тубата с GoLYTELY.

Оставих го да се справи с противника си, а аз се заех с показанията на агента на недвижими имоти. Откакто беше обявена за продан миналата година жената бе показвала къщата на стотици хора. Явно проклятието на предишния собственик беше направило имота непродаваем. Никой не искаше да живее на място, което е обитавал сериен убиец.

Имало е и идеи да сринат мястото, но Даян Корк е настояла да се продаде. Къщата й е останала в наследство, след като мъжът й се опита да я убие.

Стомахът на Хърб издаде звук. Той каза:

— Трябва да вървя.

— Забрави си тубата! — извиках след него.

Погледнах часовника си и видях, че наближава пет следобед. Стига толкова работа. Докладите потънаха в торбата, която занесох до колата си. Двигателят се закашля два пъти, след което запали.

По-голямата част от заплатата ми отиваше за лечението на възрастната ми майка. Когато тя живееше във Флорида, апартаментът й струваше малко над брутния вътрешен продукт на Нова Зеландия. Миналата година продаде имота си и се премести при мен. Това трябваше да ме улесни финансово, но моментното състояние на майка ми струваше повече, отколкото имахме от продажбата.

Мери Стренг беше в кома, а застраховката й покриваше частично лечението. Парите от апартамента почти бяха изчерпани и скоро щях да потъна в дългове.

Но това беше бреме, което приех с готовност. Баща ми умря, когато бях дете, но майка ми ме обгради с достатъчно любов, за да компенсира загубата. Самата тя беше бивш чикагски полицай и за мен бе повече от майка; тя беше герой.

Сега моят герой лежеше в кома.

И вината беше изцяло моя.