Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Dama Azul, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Издателска къща „Хермес“ — Пловдив, 2007 г.

Екатерина Христева Делева, преводач, 2007 г.

Георги Атанасов Станков, художествено оформление на корицата, 2007 г.

 

с/о Antonia Kerrigan Literary Agency — Barcelona

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 7

Очите на отец Балди се просълзиха от яд.

— Un’altra volta lo stesso errore[1] — прошепна, сдържайки сълзите си. — Как може да съм такъв наивник?

Ядосан, Балди пъхна писмото в сутаната си. Трябваше да предвиди, че онова интервю, дадено преди два месеца на един журналист от известно испанско списание, ще му създаде проблеми. Защото какво друго, освен разговора с един чуждестранен журналист, можеше да се сметне от Ватикана за „липса на дискретност“?

Този спомен беше още жив в съзнанието на стария музиколог: млад мъж на около трийсет години, чужденец, придружен от фотограф, който говореше развален италиански, се представи в абатството, под предлог, че иска да го интервюира за странната пасторска дейност, с която се занимаваше всяка сряда. Алибито му свърши работа — това щеше да открие по-късно и Балди прие той да запише разговора им. В крайна сметка работата му с така наречените обладани от дявола бе придобила някаква известност в средствата за информация в страната и мнозина искаха от него декларации или интервюта по този въпрос. През 1991 година дяволът беше на мода в Италия.

Бенедиктинецът бе внимателен с тази тема. Съзнавайки, че повечето от неговите обладани бяха просто душевноболни или в най-добрия случай истерици, заслужаващи състрадание, с проповедите си той се опитваше да им върне поне целебната сила на вярата.

Всъщност бе получил тази известност благодарение на седмичниците Дженте Мезе и Оджи няколко седмици преди визитата на испанците, а книгата му La Catechesi de Satana[2] имаше такъв отзвук в пресата, та не беше много изненадан, че някакво испанско списание е проявило интерес към заклинанията му… И разбира се, прие интервюто и от малко суета.

Балди разбра късно, че репортерът не се интересуваше от работата му като „гонител на демони“. Този журналист беше различен от другите. Почти без да усети, малко по малко, събеседникът му го въвлече в обсъждането на друг проблем, който отецът бе направил грешката да разкрие през 1972 година и който го превърна в знаменитост в Италия през онези забравени вече дни.

Проблем, който някак странно го смути, когато чу журналистът да го споменава…

„Последната ви липса на дискретност“, помисли си, не можеше да бъде друго.

Всъщност преди деветнайсет години името му се бе появило в печата, тъй като по онова време работеше от десет години над едно изобретение за получаване на картини и звуци от миналото. Музикологът призна, че работи в екип от дванайсет чуждестранни физици по мащабен проект, за който имаше одобрението на Светия престол. Така Доменика дел Кориере пръв писа за постиженията на тази машина на времето. Според това неделно издание, групата на отец Балди можеше вече да възстановява изгубени музикални творби, като Thiestes от Кинто Енио, композирана към 169 г. пр. Хр., или точната транскрипция на последните думи на Христос на кръста.

Тези разкрития — за които Балди смяташе, че са потънали в библиотеките — разбуниха духовете на мнозина и въпреки че „ексклузивното интервю“ се разпространи светкавично от осведомителните агенции на половината свят, самият факт, че този журналист го питаше отново за Хроновизията, го смути.

— Хроновизията! — Балди сподави въздишката си. — Но как, по дяволите…?

Тези спомени го накараха да стисне юмруци. Беше сигурен, че не е давал никаква информация на репортерите по този въпрос. Всъщност помнеше, че им посочваше вратата още щом споменяха темата.

Какво тогава?

Колкото и да се мъчеше, Балди не успяваше да открие причините за последната си „липса на дискретност“. Дали не бе споменал на журналиста за „четиримата евангелисти“? Или може би за последните смайващи постижения на Хроновизията? Не. Не вярваше. Прегрешението му през 1972 година беше добър урок за него. По онова време журналистът, водещ рубриката в Кориере, някой си Винченцо Мадалони, бе решил да вмъкне в изявленията му такива бомбастични лъжи, като някаква снимка на Исус, каквато нито той, нито екипът му са получавали някога, но която оня тип бе изнамерил кой знае откъде. През 1972 година с машината можеха да се получат звуци от миналото със сносно качество, но за картини имаше още много да се желае.

Дали друг журналист не бе преувеличил нещата? И до каква степен?

— По дяволите! — ядоса се той.

И сякаш това бе въпрос на живот и смърт, бенедиктинецът свали очилата си, разтри силно очи и наплиска лицето си в малкия умивалник в килията си. „Глупак! — наруга се. — Как не помислих по-рано!“

Балди сложи трите писма от „светците“ в единственото чекмедже с ключ в писалището си и бързо се върна в приемната на манастира. Щом стигна там, подмина портиерната на брат Роберто, защото не искаше да го откъсва от любимата му телевизионна програма, и пипнешком зави към единствената врата от махагон на етажа. Влезе решително в помещението. Търсеше телефон, а в кабинета на абата, празен в този час, имаше такъв на най-закътаното място.

— Ало, мога ли да говоря с отец Корсо? — промълви той, едва набрал деветте цифри на абоната в Рим.

— С Луиджи Корсо ли? Един момент, моля — отвърна мъжки глас.

Балди изчака. След миг познатият глас се чу по линията:

— Да, кой е? Аз съм отец Корсо.

— Матей… — простена Балди с треперлив глас. — Аз съм.

— Лука! Защо звъниш по това време?

— Случи се нещо, братко. Получих писмо от кардинал Шидив, който ни обвинява в липса на дискретност. А днес следобед са звънели два пъти от Рим да ме търсят…

— От Шидив ли? Сигурен ли си?

— Да, братко.

— И в каква липса на дискретност те обвинява? — Балди долови, че гласът на отец Корсо е колеблив.

— Помниш ли испанския журналист, за когото ти говорих? Онзи с фотографа, дето не преставаше да ме снима през цялото време?

— Разбира се. Онзи, който искаше да изкопчи от теб нещо за Хроновизията, нали?

— Същият. Това е единственото, за което се сещам! Че е публикувал нещо, което е подразнило съветниците на Светия отец.

— В такъв случай — оживи се Корсо — писмото е за твоята липса на дискретност, не за нашата. Разбираш ли?

Тонът на събеседника му бе станал по-строг. Професорът по музика се почувства застрашен. Балди знаеше, че като му звънеше без разрешение от координатора на проекта, го компрометираше.

— Добре, Корсо — съгласи се той, — моята недискретност… Лошата новина е, че до неделя ме викат във Ватикана да давам обяснения. Но виж — продължи, — не е хубаво да спират проекта ни сега.

— Не смятам, че и Шидив го иска.

— И все пак се страхувам, че ако решат да заведат дело, ще има ново отлагане. Никой в Рим не знае точно какво е участието ти в това изследване; всички доклади се изпращат шифровани и мисля, че би могъл да продължиш проекта, без да ме информираш повече докъде си стигнал. Вече ще е опасно да го правиш.

Корсо — или по-точно „свети Матей“ — мълчеше.

— Чу ли ме?

— Чух те, Лука… Но вече е късно за това, което предлагаш — промълви той с отпаднал глас.

— Какво искаш да кажеш?

— Една горила от Светата инквизиция ми позвъни снощи. Осведоми ме какво смятат да правят с нас и ме предупреди, че вече нямаме контрол над откритията си. Нуждаят се от постиженията ни, за да ги приложат за църковни дела. И изглежда, нямаме избор.

Отец Балди бе съкрушен.

— От ЮЕ ли те търсиха? От Конгрегацията за Доктрината на вярата ли? — прошепна.

ЮЕ, или Институт по външните работи, беше „ватиканска агенция“ за координация между тайните служби на папата и старата Света инквизиция. Пипалата му бяха навсякъде. Когато Луиджи Корсо потвърди, Балди вече знаеше, че е изгубил битката.

— Тогава — да, братко. Вече е късно…

Бенедиктинецът се опря на лакти, държейки слушалката в лявата си ръка.

— Mio Dio![3] — простена той. — Нищо ли не можем да направим?

— Ела в Рим, Лука — каза отец Корсо, мъчейки се да окуражи колегата си, — и лично се заеми с този въпрос. И освен това, ако искаш съвет, не говори повече за този проект публично. Спомни си какво стана първия път, когато се изпусна: Пий XII определи Хроновизията като riservattisima[4] и макар папа Йоан да отпусна по-късно хватката, нещата вече не са същите за нас.

— Ще го запомня… — прие той. — Благодаря. Разбира се, не съм отворил още писмото, което ми пращаш. Какво има в него?

— Последният ми доклад. В него обяснявам подробно как сме усъвършенствали системата за достъп до миналото. Доктор Алберто получи миналата седмица честотите, които липсваха, за да се преодолее бариерата на трите века. Помниш ли?

— Помня. Ти ми говори много за работата на този доктор Алберто. И…?

— Пълен успех, Лука. Пълен.

Бележки

[1] Отново същата грешка (итал.). — Б. пр.

[2] Катехизис на Сатаната (итал.). — Б. пр.

[3] Мили боже (итал.). — Б. пр.

[4] Строго секретна (итал.). — Б. пр.