Хавиер Сиера
Синята дама (58)

Агреда, Сория 30 април 1631 г.

Бенавидес остана повече от шест месеца в Мадрид, в кралството на Хабсбургската династия, занимавайки се с все по-обемистата си кореспонденция и с грижите, възникнали от успеха на Мемориала. По коридорите на двореца не се помнеше подобна възбуда и тя бе за сметка на горкия отец, тъй като купищата писма, поздравления и неочаквани ангажименти го принуждаваха да се застоява повече от предвиденото в двореца.

Бюрокрацията в столицата забави проучването му по „случая със Синята дама“ и това го угнети. Но дворцовите интриги, най-вече тези на доминиканците, които се мъчеха да убедят краля да провери цифрите на покръстените в Ню Мексико, го държаха нащрек. Бенавидес обаче бе все така решен да се бори за интересите си. Той знаеше, че „господарските хрътки“, domini canes, искаха да пратят свои мисионери в Рио Гранде и да му попречат да пожъне цялата слава от покръстванията.

Но плановете им се провалиха.

За щастие през април 1631 година брат Алонсо получи необходимите документи и разрешителни, за да напусне Мадрид и да продължи делото си. Резултатите от работата му щяха да пресекат завинаги домогванията на доминиканците. Беше му разрешено да посети манастира „Консепсион“ в Агреда и да разпита игуменката, като се задължаваше да напише доклад за проучванията си.

Това вдъхна още кураж на португалеца.

На 30 април сутринта конете, теглещи скромната кола на Бенавидес, облицована с дърво, украсено с обшивки от мед и лято желязо, препускаха в галоп през мрачните поля на Сория към полите на Монкайо. В нея бившият пратеник на Светата инквизиция в Ню Мексико довършваше подготовката си.

— Значи вие сте били изповедник на майка Агреда, преди тя да стане игуменка…

Тресящата се кола друсаше отец Себастиан Марсиля. Коремът му подскачаше насам-натам по волята на кочияша. От доста време вече отец Марсиля се мъчеше да понася стоически това, затуй не му бе трудно да отговори с подходящото изражение:

— Така е, братко Алонсо. Всъщност аз писах на архиепископа в Мексико и го предупредих какво може да стане, ако се проучат северните райони.

— Така ли? Какво имате предвид?

— Вече знаете: да бъдат открити нови владения — като тези на племената тидан, чилиескас, карбукос или хуманос.

— А, значи вие сте били?

Кръглото лице на отец Марсиля засия от удоволствие.

— Предупредих Негово преосвещенство Мансо-и-Сунига, че има такива райони и ако сте чели писмото ми, сигурно ви е направило впечатление, че приканвам да се проучи дали по тези земи няма следи от нашата вяра.

— И разбира се — заключи Бенавидес, — сте получили тази информация от майка Агреда.

— Естествено.

— А как се осмелихте да нарушите тайната на изповедта?

— Всъщност това не беше изповед. Беше покаяние, изречено от една млада монахиня, която не знаеше какво става с нея, но то не би могло да послужи изобщо като източник на точни сведения. Повярвайте, никога не й опростих „греховете“ по география.

— Виж ти… — отвърна брат Алонсо. — Трябва да ви кажа, че от всички тези владения познавам само това на хуманите, намиращо се на североизток от Рио Гранде. И нито един францисканец или войник на Негово величество не знае още нищо за останалите.

— Нищо ли? — запита, озадачен, отец Марсиля.

— Нищичко.

— Може би не е толкова странно. Ще имаме време да изясним тези неща със самата игуменка в Агреда, която ще ни каже всичко, което я питаме.

Брат Алонсо де Бенавидес и управителят на манастирите в района на Бургос — Себастиан Марсиля, си допаднаха веднага.

Марсиля се бе качил в колата на ветерана пазител от Ню Мексико в Сория и оттогава двамата бяха прекарали заедно няколко часа, необходими както да съгласуват въпросите, които смятаха да зададат на монахинята, така и да уточнят границите на правомощията си.

Имаха толкова много и така важни неща да си кажат, че никой от двамата не забеляза нито промените в пейзажа, нито очертанията на селищата, през които минаваха, нито дори това, че скоро щяха да пристигнат.

На пръв поглед Агреда се очертаваше като спокойно кътче във високите земи на Кастилия, подстъп между кралствата на Навара и Арагон и кръстопът за животновъди и земеделци. Както във всяко гранично селище, малкото местни благороднически фамилии и религиозните ордени бяха единствените постоянни отправни точки. И манастирът „Консепсион“ беше една от тях.

В този манастир, открит наскоро, всичко бе готово за предстоящото събитие. Монахините бяха постлали дълъг пурпурен килим между пътя за Восмедиано и портата на църквата и дори бяха сложили маси със сладки, вода и малко, но хубаво вино за разтуха на изтъкнатите си гости.

Благодарение на разрешението, издействано от отец Марсиля, цялата общност чакаше делегацията отвън. Там всички се молеха и пяха цяла сутрин, обхождайки пътя на кръста покрай външната стена, подкрепяни от нарастващия брой енориаши, които вече знаеха каква важна делегация очакват.

Затова, когато колата на Бенавидес спря пред червения килим, сред насъбралите се се възцари благоговейна тишина.

Гледана от колата, картината не можеше да бъде по-красноречива: подредени в две редици, начело с един францисканец и една сестра, за която скоро предположиха, че трябва да е майка Агреда, монахините чакаха с нетърпение. Както повеляваше правилото на света Беатрис де Силва от 1489 година, всички носеха бели одежди, сребърен скапуларий с иконата на Девата, черен воал на главата и онази внушителна синя пелерина…

— Господ да ни е на помощ! — измърмори отец Бенавидес още щом стъпи на земята и хвърли поглед на пейзажа.

Неочакваната му жалба изненада спътника му. Марсиля се уплаши.

— Добре ли сте, братко?

— Отлично. Само дето тези равни местности, тези засети долини и тези сини одежди сякаш са отражение на земите, които напуснах отвъд морето. Сякаш вече съм бил тук!

— Omnia sunt possibilia credenti — отсъди Марсиля. — „За вярващия всичко е възможно“.

Приемът бе по-кратък от очакваното. След като слязоха от колата сред молитвите и коленопреклонението на монахините францисканецът, който беше със сестрите, му се представи като брат Андрес де ла Tope, изповедник на сестра Мария Хесус от 1623 година и монах от близкия манастир „Сан Хулиан“. На пръв поглед изглеждаше с благ характер. Беше кокалест, с крив нос и големи като камбани уши, придаващи му вид на гризач. Колкото до майка Агреда, тя изглеждаше съвсем различно: имаше бяла като мляко кожа, издължено, леко розовеещо лице големи черни очи със сивкави зеници, които придаваха на погледа й едновременно сдържаност и сила.

Бенавидес беше впечатлен.

— Бъдете добре дошли, Ваши преподобия — каза тя. И почти без пауза добави: — Къде желаете да ме разпитате?

Гласът на предполагаемата Синя дама прозвуча суховато. Сякаш не й се нравеше, че трябва да дава отчет за интимните си преживявания на някакъв непознат.

— Мисля, че църквата е подходящо място — промълви Марсиля, спомняйки си времето, когато служеше на това място. — Там може да се влезе, без да се нарушават правилата, и да се сложи една маса със свещи, мастило и всичко необходимо. Освен това така самият Господ ще ни е свидетел.

Бенавидес прие предложението на драго сърце и изчака какво ще каже игуменката.

— В такъв случай утре сутринта, точно в осем часа, всичко ще е готово за вас.

— Ще се явите ли в този час?

— Да, щом волята на главния настоятел и на моя изповедник е такава. Искам да отговоря по-скоро на въпросите ви и да разсея съмненията, довели ви тук.

— Вярвам, че няма да е така болезнено, както си мислите сестро — рече португалецът.

— И разпването на нашия Господ е било болезнено, но то не го прави по-малко необходимо за спасението на човечеството, отче.

Отправяйки се към манастира, сестрите изведнъж подеха Gloria in Excelsis Deo и това позволи на Бенавидес да не отговори на забележката й.

— А сега, ако позволите — извини се майка Агреда, — трябва да се приберем, за да отслужим вечернята. Заповядайте на закуската, която сме приготвили. Брат Андрес се е погрижил да се подслоните в манастира „Сан Хулиан“.

И като каза това, тя влезе в манастира.

— Жена с характер.

— Без съмнение, отче Бенавидес. Без съмнение.