Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Dama Azul, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Издателска къща „Хермес“ — Пловдив, 2007 г.

Екатерина Христева Делева, преводач, 2007 г.

Георги Атанасов Станков, художествено оформление на корицата, 2007 г.

 

с/о Antonia Kerrigan Literary Agency — Barcelona

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 56

Набитата фигура на Хема Хименес, който преди няколко дни го поучаваше пред крайпътната табела на Агреда, не излизаше от ума на Карлос. Докато се настаняваше на място 33-С на „Боинг-767“ на Америкън Еърлайнс, с който щеше да лети до Лос Анджелис, той си мислеше как бе стигнал дотук. Този низ от събития, съвпадения, открития и случайни срещи беше невероятен.

„Вярвам в съдбата — повтаряше призракът от спомените му с глухия глас на фотографа. — И понякога тя ни подема със силата на ураган“.

Карлос се размърда, „…със силата на ураган“.

Предния следобед, след като напусна кабинета на дон Енрике Валиенте, Карлос се обади на директора на списанието Мистерии. Хосе Кампос, свикнал вече с номерата на най-добрия си журналист, се съгласи в последния момент да му отпусне двеста и петдесет хиляди песети за билет до Лос Анджелис. „Най-добре да донесеш някоя хубава история — заплаши го той не много убедително. — Или две“.

Но този път Карлос не се боеше от провал. Беше странно.

Този низ от синхронности му вдъхваше усещането за сигурност. За доверие в собствената му звезда. А оттам до вярата имаше само една крачка.

Потънал в мисли, той не забеляза, че самолетът е почти празен. Беше сряда. И месецът не беше подходящ за почивки. Затова редицата от седалки пред него беше приятно празна. Но Карлос мислеше за друго. Всичко — от отиването му първо в Агреда, а после в Билбао, до качването му в този самолет — бе станало много бързо. Едва ли не сякаш тези събития — дори и кражбата в Националната библиотека — бяха описани много по-рано и той само играеше по предварително зададен сценарий. „Какво ли не бих дал да се запозная с автора на либретото на тази опера!“, помисли си. Чувстваше се, както в детството си, когато преписваше абсурдни фрази с друг почерк, имитирайки буквите от тетрадките Рубио.

Как да си обясни например, че директорът на списанието го пращаше отвъд океана, без да му иска никакви обяснения? Никак!

Но всъщност това лесно разрешение на нещата го тревожеше. Дори от Интерпол не бяха възразили да му помогнат. В ръчния си багаж носеше факс от директора на отдел „Престъпления държавно имущество“ на ФБР в Лос Анджелис — Майк Шеридън, с когото имаше насрочена среща само след двайсет и четири часа. Но вместо да го успокои, всичко това го караше да се чувства неловко, сякаш бе манипулиран. Въпросът беше от кого. И защо.

Каква висша сила го пращаше в Съединените щати по следите на някаква жена, чието единствено престъпление беше, че попитала в неподходящ момент за един откраднат документ. Вероятността тази „следа“ да е просто илюзия беше много голяма. Макар че с благословията на директора си и със самолетните билети в ръка — вече нямаше връщане.

„Със силата на ураган“.

Карлос прошепна тази фраза за трети път. И без да отваря очи, затвори бележника си и книгата, която четеше. Беше написана от един психолог от Принстън, някой си Джулиан Джейнс, който се опитваше да обясни научно някои от най-важните мистични явления в историята.

— Мистици… Откачени! — изсумтя той.

Самолетът с мотори „Прат & Уитни“ се носеше леко над Атлантическия океан, над нивото на полет 330, а командирът съобщаваше на пътниците, че са прелетели над Азорските острови на юг.

— През следващите десет часа ще изминем почти осем хиляди километра до летище Далас-Форт Уърт, Тексас — съобщи той, — а след това още две хиляди до крайната ни цел, Лос Анджелис. Пожелавам ви приятен полет.

Отпуснат удобно в креслото си в туристическата класа, Карлос обмисляше тази информация: тези осем хиляди километра представляваха горе-долу разстоянието, което майка Агреда трябва да е изминавала в състояние на билокация. Значи преди три века по време на транс тази жена е прекосявала по шестнайсет хиляди километра — почти половината от обиколката на света. За да направи същото, на него му трябваха девет часа и това ужасно технологично изобретение.

— Невъзможно. Просто е невъзможно — прошепна той. Пое си дълбоко дъх, преди да се унесе в сладка дрямка. Ако беше така спокойно, помисли си, щеше да поспи поне докато прелетят над Флорида. Отвърза връзките на ботите си, откопча яката на ризата си и като свали леко облегалката на креслото, се покри с одеялото, опитвайки се да заспи.

Пожела си спокоен сън.

След секунда усети, че някой сяда в креслото до него. „При толкова свободни места точно тук ли трябва да сядат“, помисли си. Щеше да се размърда и да обърне гръб на натрапника, когато един нежен женски глас със силен италиански акцент го спря:

— Няма невъзможни неща, Карлос. Тази дума не съществува в речника на Бога.

Журналистът облещи очи. Надигна се, стреснат, и се взря в съседката си.

— Ние…? Познаваме ли се? — заекна той.

У жената, заела съседното кресло, имаше нещо хипнотично. Беше мургава. Правата й коса бе събрана в опашка, която подчертаваше красотата на благото й като луна лице. Блестящите й зелени очи го гледаха с любопитство. Носеше вълнен пуловер, черен и прилепнал. И ако трябваше да познае националността й, Карлос би казал, че е неаполитанка.

— Дали се познаваме? Ти мен — не. Поне не лично. Но и това не е важно.

Какво беше странното у тази жена? Метаболизмът на Карлос бе нарушен: сърдечният му ритъм стигна до 120 удара в минута, а повишеният адреналин го накара да се разтрепери от главата до петите. Тук, на 37 000 стъпки над морето, с температура навън от осемдесет градуса под нулата, само тембърът на гласа й бе докарал сърдечната му дейност до предела. И то за секунда!

— Чувал ли си за Програмиста? — запита го пътничката.

— Програмиста ли?

Карлос знаеше за какво говори тя. Разбира се. За последно го бе споменал онзи стар професор по математика, с когото се запозна преди няколко седмици. Но реши да поклати отрицателно глава. Сякаш прочела мислите му, жената се усмихна:

— Той е написал този сценарий. Нали искаше да се запознаеш с него?

Журналистът преглътна.

— Но откъде…?

— Откъде знам това ли? — Младата жена подсвирна загадъчно и се намести на облегалката. — Знам също какво ще правиш и в Лос Анджелис. И че ни преследваш.

— Преследвам… ви?

— Да. Не помниш ли? Преди няколко дни реши да „тръгнеш по следите на Програмиста“. Всичко започна с медальончето, което носиш на врата си. Което намери пред вратата на редакцията.

Карлос го докосна, а тя продължи:

— Този медальон е мой, Карлос.

Той пребледня.

— Твой ли?

— Оставих го там, за да те примамя да стигнеш, където си днес. Мислех, че си готов за това.

— Но коя си ти?

— Наричат ме по различни начини. Но за да разбереш, ще ти кажа, че съм ангел.

Карлос дръпна верижката със Светия лик, за да се увери, че е буден. Златото се впи във врата му. Книгата, която затвори преди малко — Зараждане на съзнанието в кризата на бикамерния ум, беше смел опит да се обясни точно произходът на „гласовете в главата“ и религиозните видения в историята. Той току-що бе прочел, че велики библейски пророци — като Мохамед и шумерския герой Гилгамеш или стотиците християнски светци — са имали видения, в които са бъркали действителността с халюцинациите заради обикновен неврологичен проблем. Джулиан Джейнс твърдеше, че до 1250 година преди Христа мозъкът на тези мъже е бил разделен на две части, които от време на време са „говорели“ помежду си, и така се родил „митът“ за божествените гласове. Но пророците били хора с примитивна мозъчна маса. Затова, когато дясното и лявото полукълбо на човешкия мозък се развили достатъчно и се свързали помежду си, гласовете напълно изчезнали…, а с тях и древните богове.

А той?

Какво ставаше с него?

— Ти си ангел. Добре. — Карлос се опита да успокои сърцебиенето, което все още усещаше в гърдите си.

— Изненадан ли си?

Жената го докосна по врата и той усети гладката топла кожа на ръцете й. Внимателно пое медальончето и нежно го погледна.

— Платното на Вероника… — рече тя. — Това е една от любимите ми икони.

— Да кажем, че ти вярвам — прекъсна я журналистът. — Че си оставила медальона на пътя ми, за да предизвикаш интереса ми към всичко, което се случва с мен. Но каква е тогава твоята роля в това? Защо така, изведнъж, се явяваш пред мен?

— Работата ми е да опазя една стара тайна, до която само един човек преди теб се добра, без да иска.

— Не може да бъде.

— Казва се Алонсо де Бенавидес. И аз се мъча да опазя тайната му, за да не попадне в неподходящи ръце. Колкото до това защо се явявам тук…. — Тя се поколеба. — Знам, че няма да ми повярваш.

— Опитай. Щом повярвах, че си ангел, значи мога да приема всичко.

— Въпреки че те докосвам, въпреки че ме виждаш тук — каза тя, — всъщност аз съм проекция. Двойник. Билокиран образ.

— Наистина ли?

— Знаех, че няма да повярваш. В този момент друга част от мен е в Рим. Готви се да отиде на аерогара „Леонардо да Винчи“ и да вземе самолета за Испания.

— Да бе!

Жената не се смути от недоверието, което проявяваше нейният събеседник.

— Скоро ще се увериш, че съществуваме. Това е въпрос на време.

— „Че съществувате“? — запита Карлос.

— Хайде, Карлос! — Зелените очи на жената заискриха. — Да не мислиш, че работя сама? Нищо ли не си чел за ангелите? Такива като мен предупредиха Йосиф в съня му какво крои Ирод за жена му и сина му. Действаме много внимателно, прониквайки в психиката. Но Яков се впусна в ръкопашен бой с един от нашите и му счупи крака. Пише го в Библията. А Аврам ни нахрани. В Содом дори се опитаха да се погаврят с нас, защото им се сторихме красиви. От плът и кръв. Не си ли чел Светото писание?

Карлос беше смаян.

— И защо ми казваш това?

— Първо, за да разбереш, че съществуваме. Нали ме виждаш. Макар и билокирана, съм реална като теб — усмихна се отново тя и го докосна пак по врата. — И второ, защото смятаме, че ще ни помогнеш да опазим тайната.

Журналистът се размърда на мястото си.

— Какво те кара да мислиш така?

— Всичко съвпада, приятелю. Ти се докосна до тайната ни в Италия, когато се срещна с отец Балди. Там се запознахме с теб.

— Хроновизията ли?

Тя кимна. Порой от спомени се отприщи в съзнанието на Карлос. Как отиде на остров Сан Джорджо Маджоре. Как Хема притесняваше Джузепе Балди със снимките си. А той се мъчеше да насочи събеседника си към въпрос, по който отецът не искаше да говори изобщо от двайсет години. А после — репортажът му. Как го хвалеха читателите. Силното му желание да узнае повече…

— След срещата ти с Балди разбрахме, че си по-особен. На пръв поглед си неверник, Карлос, но дълбоко в себе си имаш огромното желание да повярваш. Така че насочихме твоите търсения в областта на трансценденталното по посока на нашите интереси.

— Насочили сте?

— Например: защо, мислиш, позвъних на отец Техада в Билбао в нощта, когато влязохме в Националната библиотека, ако не за да ти дам следа, по която да тръгнеш?

Карлос потръпна.

— Не се притеснявай. Правим това от векове.

— Наистина ли?

— Разбира се. — Жената го погледна отново с изумрудените си очи. — Точно нашите гласове чуваха Константин, Джордж Вашингтон, Уинстън Чърчил и много други в най-решителните моменти от Историята. Прочети биографиите им и ще откриеш алюзиите за тези просветления. Ние поведохме и Мойсей, когато тръгна от Египет, ние вдигнахме Илия и Йезекиил във въздуха и дори почернихме небето над Йерусалим, когато Исус умря на кръста.

— А синхронностите? Невъзможните съвпадения?

— Те са нашият специалитет! Много ги обичаме, Карлитос!

Журналистът отново усети онази странна тръпка по гърба си.

Само Хосе Луис го наричаше така. Човекът, който пръв му заговори за синхронностите на Юнг. Нима тя знаеше и това?

— Но аз мислех, че ангелите са безплътни… — възрази той.

— Много често срещана грешка.

— И защо си дошла при мен?

— Думата ангел, приятелю, идва от гръцкото αγγελος, „вестител“. Така че всъщност идвам да ти предам едно послание.

— Послание ли?

— В тази папка носиш информация за Линда Мейърс, доктор от Лос Анджелис, която преди четирийсет и осем часа позвъни по телефона в Националната библиотека да пита за един откраднат ръкопис.

Карлос реши да я изслуша.

— Всъщност трябва да знаеш, че тя не е главната ти цел. Дойдох да ти спестя време.

— Мейърс не е моята цел?

— Да. Запиши си името, което трябва да търсиш. То е Дженифър Нарейди. Тя, а не докторката, ще ти помогне да разрешиш случая. От известно време проникваме в сънищата й и подготвяме всичко за срещата ти с нея.

Ангелът изрече бавно по букви името и Карлос си го записа.

— Тя пази тайната. Но не го знае.

— Но как е възможно? — Карлос още усещаше колко силно тупти сърцето му. Това го принуди да надраска името с ужасни букви. Записа го в бележника си с коркови корици, сякаш това бе последното, което щеше да направи този ден.

— Питаш как е възможно ли? Да кажем, че й предадох тайната само за да попадне у теб. Странно ли ти се струва?

Тя стана, пъхна в джоба на черната си пола медальона, който журналистът носеше досега, и като се извини, че се връща на мястото си, се отдалечи по пътеката към първа класа на самолета.

И тогава той ги видя.

Сърцето му се разтуптя отново и пулсът му се ускори.

Тази млада жена, облечена цялата в черно, носеше червени мокасини!