Хавиер Сиера
Синята дама (38)

Рим

За да стигнеш до студиата на Радио Ватикана от площад „Свети Петър“, трябва да се изкачиш до края на Виа дела Кончилиационе и да завиеш наляво. Подминаваш паметника на света Каталина Сиенска и красивата гледка към замъка Сант’Анджело. Точно там, на Пиаца Пиа номер 3, в огромен палат от XVII век, двукрила врата води към едно от най-чудните места в тази малка държава.

Тази институция е „официозният орган“ на папата. Радиото отразява публичните му изяви, пътуванията му и координира работата на чуждестранните журналисти, желаещи да препредават по-значителните събития, свързани с папата. С една дума, има пряк телефон със Светия отец. Може би по тази причина в периода между Павел VI и дългия понтификат на Йоан Павел II организационната му схема се беше усложнила значително. Под ръководството на съвет, оглавяван от йезуити, работят четиристотин души, които осъществяват повече от седемдесет програми дневно. Те се излъчват на трийсет езика — от латински до японски, включително и на китайски, арабски, арменски, латвийски и виетнамски.

Освен това Радио Ватикана разполага и с внушителни технически възможности, за да изпраща вълните си до петте континента. Технологията е така всеобхватна, че някои наблюдатели намекват, че апаратните далеч надхвърлят реалните му нужди. Кой знае.

Истината е, че когато отец Балди стигна до офисите му, той не знаеше всичко това. Едва бе успял да пие доста рано едно кафе до Уфичио Стампа на площад „Свети Петър“ и да погледне за минута атрактивните витрини на близките книжарници. Висшата политика на телекомуникациите му беше така далечна, както която и да е научна станция на Антарктида.

Като мина през вратата на Радио Ватикана и се качи по мраморната стълба, водеща към първото гише за проверка на самоличността, „третият евангелист“ попита за студиата на отец Корсо.

— На втория етаж са. Като излезете от асансьора и продължите по коридора, ще стигнете до кабинет 2S-22 — упъти го един любезен портиер, докато записваше номера на личната му карта в някакъв фиш. — Чакахме ви.

Асансьорът — стар Тисен с решетести врати, го отведе до коридор, пълен с бели метални врати, чиито дръжки бяха заменени с метални колела. Въпреки че на пръв поглед му заприличаха на шлюзовете на подводница, скоро той разбра, че това са врати за изолиране на шума в студиата за записи. На всяка врата забеляза по две лампички, червена и зелена, инсталирани, за да показват на хора като Балди дали може да се влезе или не.

Зала 2S-22 не беше много далеч от асансьора. Вратата й почти не се различаваше от другите, освен по това, че имаше електронна ключалка.

Без да се замисля, отец Балди завъртя колелото на вратата на деветдесет градуса и я дръпна силно. Не беше заключена. Отвори се и бенедиктинецът се озова мигом в кръгла сводеста зала, голяма към шейсет квадратни метра и разделена със сиви паравани на по-малки отделения. В центъра, на открито, видя черно кожено кресло и около него — ред медицински апарати върху колички на колела.

В студиото имаше приглушена светлина, която му позволяваше да различи мебелировката в отделенията, оградени със сивите паравани. Те бяха три: в едното имаше сложна система от осцилографи, потенциометри и маса със синхронизатори, предназначени за синтезиране на звукове; другото беше затрупано с кашони, пълни с магнетофонни ленти и клинични картони. И накрая, в третото, имаше две офис маси с компютри IBM последен модел, както и два метални шкафа за архиви с по четири чекмеджета и един календар за Олимпийските игри в Барселона, закачен над тях.

— Виж ти! Сам ни открихте!

Весел глас екна зад Балди. Не беше с италиански акцент, а с американски. И то силен.

— Вие трябва да сте венецианският свещеник, който ще замести отец Корсо, или греша? — Мъж в бяла престилка се приближи, подавайки му ръка. — Аз съм Албърт Феръл. Въпреки че всички тук ми казват ил доторе Алберто. И това ми харесва.

Ил доторе намигна на бенедиктинеца. Беше нисък на ръст, с добре оформена остра брадичка и розово лице и се бе помъчил да скрие началната си плешивост, разресвайки косите си по черепа. Самоуверен изкусител. Хитрец. Докато Балди го наблюдаваше, синеокият доктор с ясен поглед се опитваше да спечели доверието на госта си.

— Харесва ли ви обзавеждането?

Свещеникът не отговори.

— Проектирахме го по подобие на „залата за сънуване“, която Националната агенция за сигурност създаде преди години във Форт Мийд, в Съединените щати. Знаете ли, най-трудно беше да се построи сводът. За опитите ни със звукови ефекти трябва идеална акустика.

Балди сложи телените си очила, за да не пропусне нито един детайл.

— Уредите, които виждате зад креслото — продължи Феръл, — служат, за да получим компютърна картина на жизнените показатели на обекта. А звуковете, с които правим експериментите, се контролират от електронния магнетофон вдясно от вас. Подаваме ги през стереофонични слушалки, а потенциометърът се задейства от компютър — нали знаете?

Доктор Алберто държеше да бъде любезен. Явно това бяха неговите владения. И той се чувстваше добре тук, горд от оборудването, което бе успял да инсталира с помощта на специалните фондове на Американския конгрес.

— Всеки сеанс се записва на видео — продължи той. — Записваме на специален софтуер и жизнените показатели на обектите, участващи в експериментите, за да сравним данните.

— Кажете ми, доторе Алберто… — В тона, с който Балди произнесе името му, имаше известна ирония.

— Да?

— Какво точно работехте за отец Корсо?

— Да кажем, че се занимавах с техническата част на проекта му. Технологията, която вие, „четиримата евангелисти“, изработихте за Хроновизията, беше малко примитивна…

Балди би разпнал този нахалник. Той спомена „светците“, сякаш работата им не беше секретна. Или още по-лошо, сякаш тайната им засягаше само Ватикана, но не и неверник като него, свързан с нация, която бе решила да няма официална религия.

— Разбирам — овладя се той. — И какво знаете вие за „четиримата евангелисти“?

— Не много, наистина. Само това, че ръководехте същия брой елитни екипи, които се опитваха да преодолеят бариерата на времето с донякъде еретични техники, някои, от които почти паранормални.

— Значи знаете повече от много хора във Ватикана.

— Ще го приема като комплимент, отче Балди. Всъщност — добави той малко мрачно — точно преди да дойдете, ми позвъни кардинал Шидив да ме предупреди за посещението ви.

Свещеникът долови, че ил доторе ще каже още нещо.

— И какво? — насърчи го той да продължи.

— Получил е доклада за аутопсията на отец Корсо и ме помоли да ви съобщя заключението. Кардиналът смята, че ще искате да го узнаете колкото може по-скоро.

Балди кимна.

— Луиджи Корсо е починал от фрактура на врата, отче, вследствие падането му от прозореца на четвъртия етаж. Паднал е на главата си. Първият шиен прешлен е проникнал през тилния отвор в черепната кухина и го е убил. Но предварителният анализ — продължи той — показва още нещо.

— Още нещо ли?

— Да. Отец Корсо е страдал от язва, причинена от стрес. В стомаха му са открити характерните за тази болест ранички.

— Какво значи това?

— Много просто. Както изглежда, преди да умре, отецът е преживял силен стрес. Съдебният лекар бил почти сигурен, че силно вълнение го е накарало да се хвърли от прозореца. Но искал да провери дали нивото на адреналина му е било над нормата, преди отецът да се хвърли. А това ще отнеме известно време — добави той.

— И на какво може да се дължи това силно вълнение?

Като добър военен Албърт Феръл беше свикнал на подобни въпроси. Вече трябваше да отговаря на някои от тях, когато карабинерите го разпитваха преди час-два. Точно те му казаха онова, което сега щеше да съобщи на отец Балди, който приемаше невъзмутимо обясненията му.

— Както изглежда, според портиера на пансиона „Санта Джема“, някой е посетил Корсо точно преди да почине. Била е жена.

— Жена ли?

— И то хубава. Портиерът я описал като висока, слаба, с черна коса и светли очи. Но това, което привлякло вниманието му, били скъпите червени мокасини, които носела. Били маркови. Много скъпи. Както изглежда, тази дама останала при отец Корсо към четирийсет минути и си тръгнала четвърт час преди той да се хвърли от прозореца.

— Добре… — промълви Балди. — Това ни показва кой е откраднал архивите му.

— Нима? — пошегува се докторът. — Да не би да познавате тази жена, отче?