Хавиер Сиера
Синята дама (66)

ГЛАВА 66

Тъмният силует на църквицата „Вера Крус“ се открояваше на фона на мозайката от светлини на Сеговия. Дори Алкасар непревземаемата крепост, извисяваща се над кастилския град, не можеше да съперничи по мистериозност на тази толкова странна дванайсетоъгълна постройка. „Вера Крус“ се различаваше от всички паметници наоколо. Всъщност тя не прилича на почти никоя християнска църква. Нито една постройка на Стария континент няма дванайсет стени, разположени като стените на Светия гроб в Йерусалим. Нито една… освен тази.

Църквата тънеше в мрак и само слабият лъч светлина, процеждащ се през източната врата, показваше, че там има някого.

Две големи сенки внесоха безжизненото тяло на „евангелиста“ в църквата. Те минаха пипнешком покрай почти невидимите й средновековни фрески с профили на тамплиери и кръстоносци и се отправиха към стръмната стълба, водеща към най-святото помещение. Това беше параклисът — малко помещение, скрито в дебелата колона, поддържаща сградата. Която всъщност не беше църква. Беше мартириум — храм, посветен на смъртта и възкресението Христово. И това помещение беше светилището му.

Горилите оставиха Джузепе Балди върху глинените плочи, внимавайки главата му да не се удари в олтара. Там ги чакаше една странна двойка: мъж, загърнат в бяло наметало, и жена, облечена в черно, с червени мокасини.

— Закъсняхте — рече мъжът.

Строгият му глас отекна сред празните стени в полумрака. Мъжът с пурата се оправда:

— Птичката се забави повече от предвиденото.

— Добре, няма значение. Сега ни оставете.

Шофьорът на вана се поклони смирено на излизане. След секунди глух трясък, идващ от дъното на храма, показа, че портата на „Вера Крус“ е залостена. Тогава мъжът с бялото наметало се наведе над безжизнения отец Балди и се опита да го свести.

„Завръщането“ му беше бавно.

Първо усети странен ток, който премина по цялото му тяло. След туй пулсът му затуптя ритмично в слепоочията. А когато свещеникът успя да отвори очи, всичко бе мътно. Всичко, освен едни червени обувки, които сякаш беше виждал някъде.

След секунда Балди вече се бе изправил.

— Къде съм? Той трепереше.

— В Сеговия.

За разлика от неговия, гласът на мъжа с качулката прозвуча твърдо. Но въпреки това, тонът му бе някак фамилиарен.

— Кои сте вие? Какво искате от мен?

— Само да ви задържим малко, отче. Колкото планът ни да се изпълни без чужда намеса.

— Планът ли? Какъв план?

— Вече проучихте доста неща за кратко време. Но ако постигнете целта си преждевременно, ще провалите мисията ни.

— Мисията ви? Но кои по дяволите, сте вие? — повтори Балди.

— Не се тревожете, отче. Вие ме познавате. Няма да ви причиня болка.

Мъжът с бялото наметало отметна качулката от главата си и откри познатия дълъг бретон на Албърт Феръл.

— Доторе Алберто! — От изненада Балди едва не изгуби равновесие.

— Мисля, че в Рим имахте възможност да се срещнете и със спътничката ми, нали? — усмихна се Феръл, поглеждайки красивата жена.

— В базиликата „Свети Петър“! Наистина! — възкликна отецът. — Вие сте жената от снимката. Онази, която ми каза да следвам знаците. Жената с червените обувки.

И като я гледаше с недоумение, добави:

— Знам какво същество сте.

— Толкоз по-добре — отвърна тя с лек неаполитански акцент. — Така ще разберете това, което направихме.

— Което сте направили? — Съвзел се малко, „евангелистът“ впери очи във Феръл. — Доколкото знам, вие сте изпратен в Рим от американското правителство, за да работите по техническата част на Хроновизията. А колкото до вас…

— Не се заблуждавайте, отче. С нея и с хората, които ви докараха тук, работим заедно. Ние сме много. Стотици. Макар че нито Пентагонът, нито Ватиканът са ни шефове.

— Не разбирам…

— Веднага ще разберете — обеща му той. — Работата ни свързана с една много древна група, която се казва Ordo Sanctat Imaginis. Орден на Светия образ. Ние сме законните собственици на подобни църкви из цяла Европа, в които се пазят ценни Христови реликви. На наша територия сте. Но трябва да ви кажа, че от векове пазим и една ужасна тайна за християнството. Тайна, която, ако беше разкрита в миналото, преждевременно, можеше да унищожи цялата Църква. Но сега тя трябва да излезе на бял свят.

А жената продължи:

— С работата си за Хроновизията вие, отче, едва не я разкрихте. Затова ви докарахме тук. За да сме сигурни, че няма да огласите, докато не кажем кога и как.

— Орден на Светия образ ли? — напрегна мозъка си Балди пулсът му в миг се ускори. — Но вие сложихте бомбите при колоната на Вероника!

— О, моля ви! Смятате ли, че някой като нас има нужда да слага бомби където и да било?

— Като вас ли? — Макар и зашеметен, Балди започваше да разбира. И като погледна Феръл с още зачервени очи, запита: — Нима и вие сте… ангел?

Този въпрос прозвуча странно дори за самия него. Макар да бе получил строго теологическо образование и да бе подготвен за всеки сблъсък с трансценденталните проблеми, Балди не можеше да повярва, че такъв земен човек като ил доторе е висше същество. Отец Техада не му го беше казал в Билбао.

— Казвам се Мария Коронел, отче. Родих се ангел преди трийсет години — представи се жената.

Бенедиктинецът не обърна голямо внимание на последна фраза. Той предпочете да я заплаши с пръст.

— И вие сложихте бомбите в „Свети Петър“.

— Не, отче — отвърна тя съвсем спокойно. — Бомбите са дело на враговете ни. На хора от самата Църква, които искаха да извършат атентат срещу най-скъпия ни символ само за да попаднем в капана им и да ни спрат.

— Да ви спрат ли?

— Нека ви обясня: един от ключовете на проблема е тази Вероника, отче. Виждате ли този медальон?

Мария извади от джоба на полата си верижка с лика на Исус, отпечатан върху кърпа. Платното на Вероника. Това бе изображението на една реликва, чието име всъщност е криптограма: Вероника не е име на жена, то идва от латинското vero icono, „истински образ“. Балди я гледаше съсредоточено.

— Вие сте учили история — продължи тя. — Знаете, че колоната на света Вероника е издигната по заповед на папата и в нея е скрита реликвата на Светия образ. В другите три колони, поддържащи купола на „Свети Петър“, се пазят черепът на свети Андрей, парченце от Кръста и стрелата, пронизала хълбока на Исус. Всички те са фалшиви реликви. Но Светият образ наистина е ликът на Христос, отпечатал се неизвестно как върху платното…

— Всички знаят тази история.

— Тамплиерите, които са построили тази църква — намеси се Феръл, — са знаели тайната и също са я запазили.

— Тайната ли?

— Точно това искам да ви обясня, отче. — Мария сияеше с красотата си. Затова ли Балди усети, че не му достига въздух? — Пръв Климент VII разбира през шестнайсети век, че платното на Вероника носи същия чудотворен отпечатък като памучното наметало на индианеца Хуан Диего в Мексико през 1531 година. Тогава не са знаели нищо за радиацията и било решено да нарекат тези две реликви AxstporuoirjTog (acheiropoietos) — гръцки термин, който означава „неръкотворни образи“.

— Искате да кажете, че вие пазите тайната на тези изображения?

— Не бързайте — предупреди го Мария. — Светата торинска плащаница, Светият образ и наметалото в Гуадалупе са от един произход. И трите отпечатъка са получени чрез радиацията, излъчвана от особен вид „внедрени“ същества, полухора, полубожества. Исус е един от тях. Но и ние сме от същия произход и продължаваме да крачим по Земята. И ние излъчваме енергията, оставила отпечатък по тези предмети, тя е същата като на снимката, която вие отидохте да вземете тази сутрин от участъка на sampietrini-те.

— Откъде знаете, че…?

— И стените имат уши, отче.

— И какво общо има това с мен?

— Много.

— А кой извърши атентата срещу колоната на света Вероника? — запита „евангелистът“, изнервен. — И защо?

— Успокойте се, отче. Враговете ни искаха да ни накарат да се появим. Искаха да ни задържат. Но не успяха.

— И кои са те? — настоя той.

— Онези, за които работите и които искат да ви отнемат проекта за Хроновизията. Не помните ли вече защо отидохте в Рим? — Погледът на Мария беше студен. — Нашите врагове са и ваши, отче Балди. Същите, които от векове преследват хора като Феръл и като мен, за да използват енергията ни.

Бенедиктинецът мълчеше.

Тогава Мария Коронел разказа на отец Балди една смайваща история. Това бе разказ за семейството и за произхода й. История, описана дори в книгата Битие, където се казва, че Божиите ангели се събрали с дъщерите на хората и така се родили същества хибриди. Деца полухора, полубожества. Човечеството обясни му тя — произлиза от това смесване и оттогава в някои семейства от време на време се раждат същества с необикновени способности, по-близки до ангелите, отколкото до биологичните си майки. Много от тях го откриват късно: енергията, която излъчват, може да смути живота на околните. Излъчват нещо като радиация, която може и да убива. Това е невидима сила, способна да ги превърне в чиста енергия и да ги накара да изживеят такива чудни неща като билокацията. Или дарбата за ясновидство. Или способността да проникват в психиката на нормалните хора и да я разстройват.

— Аз нося, отче — обясни му Мария, — фамилното име на едно от тези семейства. Сестра Мария Хесус де Агреда се е казвала всъщност Мария Коронел, като мен. Това е мирянското й име, преди да го смени, когато става монахиня. Тя умира, унищожена бавно от собствената си енергия. Но не е само тя: през XIV век друга жена, която се казвала Мария Коронел, е страдала от същите пристъпи. Тялото й, съвсем запазено, днес се намира в кралския манастир „Санта Инес“ в Севиля, а тя умира, преследвана от краля на Кастилия Педро ел Круел^[1].

— Казахте, че хората като вас са преследвани…

— Да. Римската църква откри много скоро потенциала, който имат съществата като нас, и реши да го използва.

— Да го използва?

— Да, отче — продължи Мария много сериозно. — Това стана например със сестра Мария Луиса де ла Асенсион, по-известна като „монахинята от Карион“, преживяла билокации в различни точки на света. И тя е била дъщеря на ангели, като нас. Била е в Асизи на гроба на свети Франциск; в Мадрид край умиращия Филип III; в Япония е подкрепяла францисканския мъченик отец Хуан де Сантамария в битките срещу неверниците; била е и при испанските кораби, завръщащи се от Америка, за да не бъдат нападани от английски пирати; забелязана е дори сред някои племена на запад от Ню Мексико, които е покръстила. И всичко това, без да напусне изобщо провинция Паленсия!

— А как някой може да се възползва от тази дарба, Мария?

— При някои от тези „полети“ сестра Мария Луиса е била бъркана с Дева Мария. Когато Светата инквизиция вижда ефекта, който тя предизвиква сред езическото население, се изхитря и я представя за Девата. Делото й помогнало за утвърждаването на католическия култ в много райони.

— Но това е невъзможно! — възрази Балди с все по-голямо недоверие.

— Да, отче. Възможно е. И точно тук влизате в играта и вие. Албърт Феръл взе думата:

— С времето някои хора като нас овладяха способността за раздвояване. Открихме, че билокациите са свързани с определен вид вибрации в музиката, и решихме да скрием това от Църквата. Замислихме план: ако направим тайната си обществено достояние, ще принудим Рим да се откаже да ни използва за своите цели. Да сложи край на преследването и на вековната измама.

— И постигнахте ли го?

Феръл не отговори на този въпрос.

— Първата ни крачка беше да предоставим тази техника на Робърт Монро, звукоинженера, за когото ви говорих в Рим. Той имаше някакво вродено предразположение към звездните пътувания и „отварянето на канали“, така че решихме да му помогнем. Помислихме, че ако Монро развие техниката на звездното пътуване, което е една от „ангелските“ ни способности, може би ще разбере, че човечеството е лъгано от векове с фалшивите появления, и ще се освободим.

— И защо избрахте точно него, а не някой друг?

— Десният темпорален лоб на мозъка му е много развит. Този лоб е „антената“ на мозъка ни, а неговата е наистина чувствителна. За нас не бе трудно да проникнем в сънищата му и да го насочим в желаната посока. Искахме човек от XX век да систематизира това, което отец Алонсо де Бенавидес бе отбелязал преди три века в полетата на Мемориала, който откраднахме от Националната библиотека.

— А защо го откраднахте?

Мария Коронел се приближи до отец Балди и го прониза с рентгеновия си поглед. Сърцето му отново се разтуптя силно.

— Първо искахме да го купим. Но предложението ни бе отхвърлено. Затуй решихме да го вземем за известно време. Този ръкопис не се даваше на никого за справка. На практика беше забранен. А искахме някой да го открие и да заговори за него. Но Църквата, чрез безбройните си пипала, винаги е пречела той да се появи на бял свят. За щастие не успя да го вземе и в Рим.

— Все още не разбирам намеренията ви — каза Балди, дишайки тежко. — Защо искате да се заговори за него?

— Искаме християнският свят да разбере, че го мамят. Че безбройните „появления на Девата“ са скалъпени, за да се държат в подчинение хора като нас.

— Всъщност го откраднахме — добави Феръл, — за да се появи на бял свят заедно с новината за Хроновизията и с усилията на INSCOM да създаде департамент по „звезден шпионаж“. Желанието ни е някой да събере цялата истина и да обясни, че Девата никога не е била в Ню Мексико. Че всъщност там са били монахини, ангели като нас, които са използвали точно определени техники, и че всичко това е заговор, за да се поддържа примитивната вяра, базирана на манипулацията.

— Някой ли? Но кой?

— Първо се опитахме да убедим Луиджи Корсо. Освен, че беше един от „евангелистите“ от вашия проект и бе добре запознат с постиженията в използването на звука за билокациите, „свети Матей“ беше и писател.

— Но той отказа — обясни Мария.

— И вие го убихте…

— Не, отче — възрази жената. — Бях при Корсо, преди да умре. Няколко часа го убеждавах, но напразно. Онази сутрин, много развълнуван, той реши да изостави проекта за Хроновизията. Позволи ми да копирам архива му и изпаднал в някакво помрачение, форматира твърдия диск пред очите ми.

— И после?

— После си тръгнах. Оставих го сам. Да реши дали да ни сътрудничи, или да продължи да служи на голямата лъжа, на която бе посветил живота си. И той реши да умре.

Балди сведе тъжно поглед.

— Мога ли да съм сигурен, че не сте го убили?

— Поне нямахме намерение да го правим — намеси се Феръл.

— Какво искате да кажете, доторе?

— Сигурно сте забелязали вече, че в наше присъствие нормалният сърдечен ритъм се нарушава, нали?

Балди се размърда, изненадан. Вярно беше: сърцето му биеше все така силно. И като се замисли малко, установи, че това ставаше винаги, когато се срещаше с Феръл.

— И така — продължи Феръл, — от аутопсията стана ясно, че Корсо страда от лека сърдечна недостатъчност. Нека го кажа по друг начин. Може би, след като Мария е била доста време с него, тази недостатъчност е предизвикала инфаркт. Инфарктът е болезнен и болката го е накарала да потърси помощ през прозореца, така е паднал, вече мъртъв.

Върху лицето на бенедиктинеца бе изписан ужас.

— Това, доторе — заекна той, — само предположение ли е?

— Не. Повече от предположение е. Сигурно е. Сърцето на Корсо не е биело, когато той е паднал на паважа пред пансиона „Санта Джема“. Това е вписано и в доклада от аутопсията. Забравих да ви кажа — усмихна се той.

— А кажете — посъвзе се Балди, — избрали ли сте човек, който да замести Корсо?

— Да. И в този момент — отвърна Мария, поглеждайки часовника си — той е на десет хиляди километра оттук. Готов е да осъзнае мисията си.