Хавиер Сиера
Синята дама (46)

Билбао, Испания

Някъде в периферията на града, малко по-далеч от морето, площад Сан Фелисисимо се разкри пред тях като просторно бетонно кръстовище, на което се намираше пансионът на отците от Ордена на пасионистите. И двете сгради принадлежаха днес на този странен орден — основан през 1720 година от италианския мисионер и светец Паоло дела Кроче — с гръмкото име Конгрегация на Босоногите духовници на Пресветия кръст и Страстите на нашия Господ Исус Христос. Но най-странното в него не беше името му, а правилото, според което, преди да бъдат приети, членовете му са длъжни да дадат един четвърти обет. Към обетите за бедност, послушание и целомъдрие се прибавя и четвърти: задължението да пропагандират култа към страстите и смъртта на Назарянина.

Като паркираха пред стълбището към входа на пансиона, Хосе Луис и Карлос не знаеха това. Но разполагаха с кратки и важни данни за своя „обект“. Знаеха, че Амадео Техада е постъпил в ордена през 1950 година, че е следвал психология и история на религията и от 1983 година е професор по теология в Университета в Деусто^[1]. Освен това бил признат за истински експерт по ангелология.

— Отец Техада ли? Един момент, моля. Плешив монах, облечен в скромна черна сутана с избродирано сърце на гърдите, ги помоли да изчакат в едно малко помещение.

След три минути стъклената врата се отвори и през нея влезе един истински гигант. Техада беше сигурно към шейсетгодишен. Циклопският му ръст (повече от метър и деветдесет, а и сутаната подчертаваше височината му), посивялата му коса и дългата брада, както и гласът, му придаваха онзи блажен вид, който така бе впечатлил монахините в Агреда.

— Значи идвате да ме питате за майка Агреда… — рече, усмихнат, отец Техада още щом стисна ръцете на посетителите.

— Ами след като говорихме със сестрите, нямахме друг избор. Монахините твърдят, че вие сте мъдрец.

— Е, чак толкова! Изпълнявам само задълженията си. Откакто проучвам живота на сестра Мария Хесус, ме превъзнасят — усмихна се той доволно. — Но чувствата са взаимни. Всъщност в този манастир е станал най-странният случай на билокация, за който знам. Затова му посветих толкова време и прекарах дълги часове там.

— Така ли?

Усмивката на Техада отново засия в чакалнята.

— Извинете за припряността ми, отче, но не искаме да ви отнемаме много време. И стигнахте ли всъщност до някакво заключение за билокациите й?

Преди да отговори, гигантът Техада докосна лявото си ухо.

— Не знам дали сте чували — отвърна той, без да откъсва поглед от Хосе Луис, — че всъщност съществуват различни видове билокация. Най-простата почти не се различава от обикновеното ясновидство. При нея индивидът вижда сцени, които се случват далече от мястото, където се намира, макар че изобщо не ги гледа с очите си. А с душата. Става въпрос за много елементарна и не толкова интересна билокация…

Полицаят бе изумен.

— Продължете — подкани го той.

— Но най-сложната, тази, която ме интересува, е билокацията, при която обектът се раздвоява физически и може да действа в местата, където се намира. Виждат го и свидетели, които могат да потвърдят чудото, докосва предмети, оставя следи… Този вид билокация с право е единствената, която може да се нарече чудо.

Отец Техада млъкна, за да могат гостите му да си запишат думите му. Щом свършиха, той продължи:

— Смятам, че между единия и другия вид съществува широка гама от състояния, при които индивидът се материализира в по-голяма или по-малка степен на мястото, където е попаднал. Разбира се, най-интересните случаи са на „пълна материализация“; останалите могат да бъдат просто мисловни състояния.

— А майка Агреда влиза ли в тази втора категория? — запита Карлос с всичката тактичност, на която бе способен.

— Невинаги.

— Какво казахте?

— Че невинаги — повтори отецът спокойно. — Трябва да знаете, че когато тази монахиня е била разпитвана от Инквизицията през 1650 година, е признала, че е пътувала до Новия свят повече от петстотин пъти, макар и не под същата форма. Понякога имала чувството, че някакъв ангел приемал образа й на монахиня и се появявал сред индианците; в други случаи друг ангел я придружавал, докато прекосявала небето със скоростта на мисълта; но в повечето случаи всичко ставало, когато тя изпадала в транс и монахините от манастира се грижели за нея…

— Някакъв ангел ли?

— Всъщност не е толкова странно. В Библията се споменава често за тях и се казва, че приличат много на нас. Има и други мистички от по-нови времена, като Ана Катерина Емерих през XVIII век, която казва, че билокациите й били предизвикани от ангели, с които „прекосявахме моретата със скоростта, с която летят мислите“. Не е ли красиво?

Отец Техада им се усмихна, преди да продължи.

— Не се учудвайте така, човече — рече той шеговито. — Защо един ангел да не може да се превърне в жена в Америка? Ако приемем това, което е казано за тях в Светото писание, те биха могли да седят и тук с нас, без да ги усетим.

Техада им намигна съучастнически, но Карлос не му обърна внимание.

— Сигурно ги смятате за нещо като… внедрени?

— Да кажем, че са един вид „пета колона“, която контролира отвътре някои аспекти на човешката еволюция. Знаете ли какво значи?

— „Пета колона“ ли? Разбира се — отсече журналистът. — Измислена е през Испанската гражданска война и става въпрос за нелегална група от съпротивата, криеща се в някой град или в някоя страна.

— Ами това имам предвид, младежо.

— Добре… Вие сте експерт по ангелология и сигурно знаете какво говорите.

Този коментар на Мартин не се понрави на отец Техада.

— Това не е шега — подскочи той. — Ако искате да разбулите мистерията на Синята дама и на връзката й с майка Агреда, трябва да обърнете особено внимание на ангелите.

Полицаят сякаш не чу забележката. Карлос продължи:

— Да бъдем по-конкретни, отче. Смятате ли, че монахинята е стигнала някога физически до Америка?

— Трудно е да се каже. Но всъщност нищо не пречи да повярваме. Много други хора са преживели това и са ни оставили достатъчно доказателства за светкавичните си „пътувания“. Телом и духом.

Хосе Луис се размърда на мястото си. Разговорът не му подсказваше никаква следа за местонахождението на ръкописа. Но той вече знаеше това. Затуй много по-дипломатично от обичайното се опита да насочи нещата натам:

— Извинете ни за невежеството, отче, но има ли, или имало ли е, някакъв документ, някаква хроника от онова време, в които тези пътувания да са описани по-подробно?

Отец Техада погледна полицая с благосклонна снизходителност.

— Отговорът е да. Един брат францисканец на име Алонсо де Бенавидес е написал първия си доклад през 1630 година и в него е събрал данни, които днес могат да бъдат тълкувани като факти за билокациите на майка Агреда…

— Данни ли? Това ли е всичко? — настоя Хосе Луис.

— Не всичко. Четири години по-късно същият брат написва втора, допълнена версия на доклада си. За жалост не можах да я видя. Не е публикувана изобщо, макар да се говори, че самият крал Филип IV бил така възхитен, че това става едно от любимите му четива.

— А знае ли се защо?

— Ами… — поколеба се отецът. — Това, което ще ви кажа, не е „официално“, но изглежда, Бенавидес е отбелязал в полетата на писанието си формулите, които майка Агреда е използвала, за да се билокира. И той бил възхитен.

— Виж ти! — подскочи Карлос. — Нещо като справочник!

— Нещо такова наистина.

— И знаете ли дали някой го е използвал след краля?

— Доколкото знам, вторият доклад не е напускал никога двореца, макар че във Ватикана разполагат с калиграфско копие. Но брат Мартин де Порес, един доминиканец, мулат от Перу, е преживял много билокации по времето на монахинята от Агреда.

— Намеквате, че този брат е чел…?

— О, не, не. Доколкото знаем, брат Мартин изобщо не е чувал за доклада на Бенавидес. Освен това е починал със славата на светец през 1639 година, преди вестта за Синята дама да стигне до Перу. Знаете ли, че в Лима го наричали „брат Ескоба“?^[2] Видели са „двойника“ му да проповядва в Япония много преди Мемориалът от 1634 година да е написан.

Изведнъж отец Техада снижи глас:

— Дори понякога слагал цветя на олтара в църквата „Санто Доминго“, които не били перуански, а японски…

— И вие вярвате в тези неща? — запита Хосе Луис малко иронично.

— Не е въпрос само на вяра, макар че и тя има значение!

Чували ли сте за брат Пио?

Само Карлос кимна.

Журналистът знаеше, че отец Пио — с истинско име Франческо Форджоне — е много известен италиански капуцин, живял до средата на века в Пиетрелчина. Там вършел всякакви мистични чудеса: освен че получил по тялото си белезите на страданията Христови, имал и пророческа дарба. Да не говорим за народния възторг, който и до днес предизвиква в цяла Италия.

— Та и на отец Пио — продължи Техада — се приписват някои от известните билокации. На най-известната от тях става свидетел лично кардинал Барбиери, който по онова време бил архиепископ на Монтевидео. Той видял веднъж Пио в Уругвай, но го познал едва когато посетил Италия. А Пио също го познал, въпреки че телом никога не е ходил до другия край на света.

— Смятате ли, че отец Пио е контролирал билокациите си? — запита Карлос, удивен.

— И не само той. Майка Агреда също го е правела, но знам само още два-три случая в цялата история. Имам чувството, че този контрол е тясно свързан с обхвата на билокациите…

— Какво имате предвид под „обхват“?

— Точно това. Както отец Пио, така и майка Агреда са извършвали билокации с къс и с дълъг обхват. Тоест местни, като са излизали извън стените на манастирите си или до някои домове наблизо. Но също и на големи разстояния, появявайки се дори на други континенти.

Хосе Луис се размърда на мястото си. Не му се искаше да си губи повече времето в разговори за тези мистични явления. Беше решил да дойде в Билбао, за да разреши случая с кражбата, а не да слуша за религиозни чудеса.

— Извинете за невежеството ми, отче — поизправи се той на стола си. — Но какво знаете за този втори Мемориал на Бенавидес, който е бил у Филип IV?

Техада тутакси млъкна. Той не бе споменавал пълното заглавие на документа.

— И защо се интересувате от този документ, господа? — запита той.

Хосе Луис изправи още повече гръб на стола си, мъчейки се да достигне височината на гиганта. После извади от джоба на сакото си полицейската значка, която май не впечатли отеца, и рече важно:

— Съжалявам, че трябва да дам друга насока на разговора, отче, но е нужно да ми отговорите на още някои въпроси. Разследваме голяма кражба.

— Както кажете. — Гигантът издържа твърдо погледа му. Карлос усети презрението му. „Нищо няма да излезе“, помисли си.

— Позвъни ли ви някой по телефона точно в пет сутринта вчера?

— Да.

— И какво?

— Не мога да ви кажа много. Беше странно. Някой позвънил във вътрешната централа и оттам прехвърлиха разговора в стаята ми. Събудих се, разбира се, но като вдигнах слушалката, никой не се обади. Нямаше никого на телефона.

— Никого ли?

— Да, никого. И естествено затворих телефона.

Отговорът, изглежда, задоволи полицая. Поне се беше уверил, че някой е позвънил на този номер от Националната библиотека.

— Имате ли още въпроси?

— Да… — поколеба се Мартин. — Знаете ли за някакъв Орден на Светия образ?

— Не. А трябва ли?

— Не, не.

— И аз имам един въпрос към вас — рече много сериозно Техада. — Може ли да узная защо полицията се интересува от телефонните ми разговори?

Карлос не можа да се сдържи. Тъй като приятелят му не се решаваше, той отговори вместо него:

— Вече ви казахме, че разследваме кражба, отче. Онзи ден вечерта са откраднали един ръкопис от Националната библиотека в Мадрид. Това е екземплярът на Филип IV от преработения Мемориал на Бенавидес… Втория, допълнения.

Отец Техада сподави възклицанието си.

— Вчера, в 4,59 часа сутринта, някой е използвал телефон в библиотеката, за да ви се обади. Това може да са само крадците.

— Исусе Христе! Дори не знаех, че…

— Вече ни казахте, отче — опита се да го успокои Карлос. Но е много важно, ако си спомните нещо, каквото и да било, или ако ви позвънят отново, да ни се обадите.

— Познавате ли някого в Националната библиотека? Въпросът на Хосе Луис прозвуча заплашително.

— Енрике Валиенте, директорът, ми е добър приятел. Беше мой ученик в същия този колеж.

— Добре, отче. Ако ни потрябвате, ще ви позвъним.

Отец Техада дори не се усмихна. Новината за кражбата го бе разстроила.

— Ще ви изпратя до изхода.

Когато стигнаха до вратата, Хосе Луис се отправи към паркираната кола, а отецът успя да задържи Карлос за ръката. И докато полицаят звънеше по мобилния си телефон до участъка, отец Техада прошепна нещо на Карлос, което го обърка.

— Ти не си полицай, нали?

— Не… — измънка Карлос.

— И защо се интересуваш от майка Агреда?

Гигантът се бе вкопчил така силно в ръката му, че той беше принуден да отговори искрено:

— То е дълга история, отче. Всъщност имам чувството, че в известен смисъл някой ме забърка в това.

— Някой ли? — Гигантът сви рамене. — Кой?

— Не знам. Точно това се опитвам да разбера.

Техада оправи полите на сутаната си и сподели с него:

— Знаеш ли, момко? Много от нас стигнаха до майка Агреда било чрез сън, чрез видение, или след куп случайности, които изведнъж проправят пътя ни към Препочтената.

Стомахът на журналиста се сви.

— Познавам хора, които са сънували майка Агреда, без да знаят коя е — продължи отецът. — Появява се, окъпана в синя светлина, и винаги те води там, където пожелае.

Карлос преглътна. Мускулите му бяха все така свити.

— Синята дама е внушителен образ — продължи Техада, — символ на трансформацията. Тя известява на индианците настъпването на нова политическа и историческа ера; на свещениците показва непонятни за тях явления. И сега изведнъж сякаш иска да изплува отново от сянката на историята.

Отецът сподави кашлицата си, преди да продължи:

— Помни, че за делата си тя използва винаги ангелите. Те подготвят всичко. Всичко. Макар да прикриват действията си под формата на съвпадения. Иначе защо, мислиш, сте тук?

„Да. Защо?“, запита се Карлос. И като му подаде ръка, успокоен, че може вече да си тръгне, се втурна към реното на Хосе Луис, който вече бе запалил мотора долу на площада.