Хавиер Сиера
Синята дама (60)

ГЛАВА 60

Преди да тръгне за международното летище „Леонардо да Винчи“, отец Джузепе Балди се отби в участъка на sampietrini-те. Вече бе открил знака, който го насочваше към следващата му стъпка, въпреки че засега предпочиташе да запази мълчание. Но все пак искаше, преди да напусне Ватикана, да реши един малък проблем. Не му беше никак трудно да открие кабинета на Уго Лоти, червенокосия мъж с лице на тиква, с когото бе говорил в базиликата предния следобед.

Капитан Лоти бе готов да отговори на всичките му въпроси. За съжаление през двайсет и четирите часа, изминали от инцидента, той не бе успял да изясни обстоятелствата около атентата срещу колоната на света Вероника. Швейцарската гвардия беше все така в пълно неведение и не знаеше какъв може да е мотивът за инцидента с такава творба на изкуството.

— Случаят е доста странен — заяви офицерът, поглаждайки кафявата си папка. — Бомбите са поставени в три слаби точки в конструкцията на колоната с точност, която ни кара да смятаме, че става въпрос за професионалисти. Но същевременно всичко е било замислено така, сякаш изобщо не са искали да повредят паметника.

— Искате да кажете, че тази жена не е имала намерението да руши нищо, а само да привлече или да отвлече вниманието от нещо?

— Да, така изглежда.

— Май не сте много сигурен.

— Вижте, отче, всяка година има по пет-шест опита за нападение на някоя от триста деветдесет и петте статуи в базиликата „Свети Петър“. Пиета е най-уязвимата, но никога не са посягали на Света Вероника, по-незначителна творба на Франческо Моки, без особена стойност…

— Може би не са искали да разрушат точно статуята. Може да е бил символичен акт. Мислили ли сте за това?

Капитан Лоти се залюля във фотьойла си и отвърна на посетителя си някак заговорнически:

— Да не би да криете нещо, което трябва да знам, а?

— За съжаление, не — отвърна Балди. Не очакваше такъв въпрос, затуй се поколеба.

— А сега ми се струва, че вие не сте много сигурен, отче.

— Проучих историята на тази колона, но не открих нищо — оправда се свещеникът. — Както сигурно знаете, проектирана от Браманте, но когато Юлий II възлага строежа на купола на Микеланджело, същият променя проекта и я прави по-солидна. Така се получават „кухини“ за укриване на съкровища.

— Наричате светите реликви съкровища? — Офицерът го погледна, усмихнат.

— Всъщност във въпросната колона се пази оригиналното платно на Вероника, с което, както се предполага, Исус е избърса потта си по пътя към Голгота. Някои дори смятат, че в тези петна виждат отпечатък от лика на Месията.

— А знаете ли нещо за този Орден на Светия образ?

— Нищо.

— Тогава защо дойдохте при мен, отче?

„Евангелистът“ изправи гръб.

— По две причини: първо, за да ви кажа, че днес заминавам от Рим, но можете да се свързвате с мен чрез Държавната канцелария. Там ще знаят винаги точно къде се намирам. И второ. — Той се поколеба. — …за да ми кажете, ако можете, дали филмчето, което конфискувахте в базиликата, ви даде някаква следа.

— А, това е друга голяма загадка! Вчера естествено проявихме лентата в нашата лаборатория и на последната снимка се появи нещо много странно…

Швейцарецът затърси в папките и извади снимката.

— А, ето я. Виждате ли?

Балди я взе в ръце. Беше копие 15×20 сантиметра, на матова хартия. Разглежда я внимателно няколко секунди. Снимката беше дефектна и мътна. В долната част се забелязваше мраморният под на базиликата и някъде в дъното — върховете на едни червени мокасини, съвсем нови. Но най-интересното не беше това, което се виждаше на пода, а нещо в средата в левия крак на снимката.

— Какво мислите, че може да е?

— Нямам никаква представа, капитане. Вече ви казах в базиликата, че светкавицата на фотоапарата ме заслепи и не можах да видя накъде побягна жената. А и не бях забелязал — усмихна се той, — че е носела такива странни обувки.

— Но как ще ви заслепи един такъв апарат, отче? — възрази капитанът.

— Знам. Дори притежателят му се стресна от блясъка. И ако към тази подробност добавим сега и снимката, всичко става много сложно. Не мислите ли?

„Евангелистът“ посочи низ от странни светли петна по цялата снимка, пръснати като следи от комета. Попита капитана какво мисли за тях. Но той не знаеше какво да отговори.

— Може би са пламъците на някакви свещи, които при експозицията…

— Но, капитане — възрази Балди, — нали казахте, че бил апарат с вградена светкавица, а при тях няма подобно нещо.

— Тогава може да е от лещата.

— Но тези петна щяха да излязат на всички снимки. Не мислите ли?

— Прав сте — призна той. — Върху нито една от другите снимки не се виждат такива петна и за тях няма обяснение. Вчера следобед лейтенант Маланга увеличи тази част от снимката на компютъра, но не откри нищо зад петната. Те са просто лъчи.

— Лъчи, невидими за човешкото око, капитане. Бенедиктинецът намести очилата на носа си, преди да продължи:

— Колкото и да ви е странно, знаете ли на какво ми приличат?

— Кажете.

„Евангелистът“ се усмихна широко, сякаш се готвеше да смае мъжа с лице на тиква.

— На криле на ангел, капитане.

— На ангел ли?

— Нали знаете, онези същества от светлина. Ангелите, които според Светото писание ни се явяват, за да ни донесат някоя вест, някое послание от Всевишния. Някой знак.

— А, ясно — отвърна Уго Лоти неохотно. — Но ангел в „Свети Петър“…

— Мога ли да я взема?

— Снимката ли?… Защо не. Имаме негатива.