Хавиер Сиера
Синята дама (54)

ГЛАВА 54

Три детонации отекнаха точно в този час в базиликата „Свети Петър“. Бяха кратки, глухи и ехото им разтърси дори изповедалнята, в която се намираха Шидив и Балди. Двамата се вцепениха. Какво ставаше? Сякаш колосалната статуя на свети Лонгин, шедьовър на Бернини, бе паднала от пиедестала в целия си петметров ръст и се бе разбила в земята. Взрив ли беше? Тътените се чуха наблизо. Бенедиктинецът отдръпна инстинктивно лице от решетката на изповедалнята и се опита да разбере откъде идват. Чуха се откъм не по-малко внушителната статуя на света Вероника. Но от мястото, където се намираше, той видя само облак прах, вдигащ се към свода.

— Атентат!… — промълви Балди, уплашен.

— Какво каза? — Монсеньор беше застинал.

— Изглежда, са взривили статуята на Вероника — подхвърли отецът.

— Не е възможно. На света Вероника?

Никой не успя да реагира. След две секунди от този облак от прах и дим изплува една жена с атлетична фигура, облечена в черно. Движеше се като котка. Тя заобиколи посетителите, които наблюдаваха сцената, и се втурна право към отец Балди и към вратата, водеща към купола.

— Минута и трийсет секунди — рече задъхано.

Бенедиктинецът залитна назад и се олюля на петите си, а бегълката имаше дори време — и сили — да каже нещо странно:

— Питай втория, Джузепе. Следвай знака.

Балди не разбра какво стана. Неговото име ли бе изрекла? И какъв е този знак? Не беше ли му казал същото и Шидив преди малко?

— Втория ли? — В миг Балди схвана смисъла на посланието. Докато извръщаше лице по посока на бягащата жена, дори успя да извика: — На мен ли го казахте? Чуйте! На мен ли?

— Втория — каза пак тя.

Това беше последното, което той чу.

В същия миг едър германски турист, въоръжен с малък сребрист Никон и облечен в ужасен тъмен анцуг, насочи светкавицата на апарата си към един от кенотафите зад изповедалните. Неочакваният блясък обърка бенедиктинеца.

— Santa Madonna! — простена Балди, заслепен.

Жената в черно бе изчезнала за секунда. И туристът беше смаян като него. Той гледаше с недоумение своя Никон.

— Видяхте ли я? — викна му Балди.

— Nein… nein.

След това пристигнаха sampietrini-те. Появиха се, тичайки, но запазили самообладание, както се очаква от внушителната гвардия на папата.

— Отче, преследваме една жена, която побягна насам — каза офицерът на отряда, червенокос момък с луничаво лице. — Да знаете дали се е качила на терасата?

— Бегълка ли?

— Терористка — добави безупречният швейцарски страж самоуверено.

— Мина край мен… Светкавично… Но кълна се, не знам какво стана с нея. Този турист я фотографира! — отвърна Балди, заеквайки.

— Благодаря, отче. Моля, не напускайте още храма.

Стражите действаха бързо, отидоха при германеца и реквизираха филма от апарата му. После се върнаха при отец Балди, взеха личните му данни и го помолиха да не напуска временния си адрес на Виа Биксио един-два дена. Други двама мъже се втурнаха нагоре към купола. Но Балди сякаш знаеше, че ще се върнат с празни ръце.

— Може ли да ми кажете какво става тук? Отецът долови разочарованието на стражите.

— Някаква фанатичка, отче. Тук идват със стотици всяка седмица, но обикновено ги залавяме навреме.

— Разбирам.

— Тази се опита да пробие дупка в мраморния плинт^[1] на Света Вероника. И то само за да остави една бележка!

Балди беше смаян. От предпазливост премълча какво му бе прошепнала терористката.

— Бележка ли? И какво пише на нея…, ако мога да попитам, разбира се?

— Нищо важно, отче — усмихна се червенокосият, който държеше въпросната хартия. — Виждате ли: „Собственост на Ordo Sanctae Imaginis, Орден на Светия образ“. Разбирате ли нещо?

— Не, наистина.

— Повечето от тези хора искат само да ни сплашат. Луди са. Апокалиптици. Откачени, които, ако можеха, щяха да сложат атомна бомба и под креслото на папата.

— Това е… удивително.

— Ако я заловим, отче, ще ви потърсим. Ще трябва да я идентифицирате, макар че това сигурно ще ни помогне.

Швейцарецът погали, доволен, касетата с филмовата лента и я пъхна в малък джоб на гърдите си. После си отбеляза в малка тетрадка временния адрес на отец Балди в Рим, както и телефона на студиото в Радио Ватикана, и се сбогува с него с лек поклон. Всичко стана, докато двамата офицери, които се бяха втурнали към купола, се върнаха запъхтени и той ги чу да казват, свивайки рамене:

— Изчезна!

Объркан, Балди се върна в изповедалня номер 19 да потърси някакъв отговор. Но монсеньор също бе изчезнал.

Сигурно бе използвал суматохата, за да сложи край на срещата и да си тръгне, без да остави следи.

Тогава бенедиктинецът изпита странното чувство на самота.

— Не разбирам — повтори той тихо, сякаш се молеше на някого. — Нищо не разбирам.

Свещеникът остана там още няколко минути, за да си събере мислите. Какво значеше всичко това? Случайно ли бе, че и „свети Йоан“, и тази непозната му казаха в рамките на няколко секунди да следва знаците? Облаците прах, бегълката, която изчезна в миг, туристът, който едва не го ослепи, и това изречение: „питай втория“, отправено към него („че към кого другиго?“) всичко се въртеше в ума му като кадри от спортно предаване.

„Какъв знак?“ — помисли си Балди.

Потиснат, той прекоси двайсетте метра, делящи го от въпросната петоъгълна колона. Имаше малко време да хвърли бърз поглед на щетите, причинени от атентата, преди sampietrini-те да оградят с кордон района. Но щети почти нямаше, мраморният плинт на пиластъра на Вероника не бе пострадал изобщо, само надписът, който Урбан VIII бе заповядал да издълбаят през 1625 година най-долу, бе леко почернял.

— Колко странно — рече си Балди. — Нали Урбан VIII беше папата, на когото Бенавидес изпраща Мемориала си? Това ли е знакът?

Изпълнен със съмнения, „евангелистът“ се разходи наоколо и стигна до внушителния балдахин, изработен от Бернини. Беше невероятна творба. Бе чувал, че скулпторът го направил, когато бил едва на двайсет и пет години. Трябва да е бил някой от хората, докоснати от Божия пръст, помисли си той. И там, впечатлен от тази красота, той вдигна поглед към купола и помоли Всевишния да му помогне да види щастливия знак.

Не би могъл да предположи, че с това движение ще разреши загадката.

Балди прокара разсеяно поглед надолу, към основата на този небесен отрязък, и го спря на орнаментите му. Гледката на гениалната творба на Микеланджело беше неповторима. Сводът с диаметър 42 метра и височина 136 метра бе най-големият в християнския свят. Там бяха четиримата евангелисти. Авторите на четирите най-важни текста в Новия завет. Матей държеше перо, дълго метър и половина. И голямо колкото загадката около смъртта на неговия „Матей“, Луиджи Корсо…

— Domine Nostrum! — възкликна отецът, получил проблясък. — Било е под носа ми!…

Образите на четиримата сякаш се смееха от овалните си рамки, високи осем метра.

— Разбира се! Какъв глупак съм! Вторият евангелист е знакът! Моят знак!