Хавиер Сиера
Синята дама (35)

ГЛАВА 35

— По дяволите! Няма ли да ме оставят на мира?

Нищо не дразнеше така Карлос Алберт, както събуждането от звъна на телефона. Защото при него тази непоносимост беше болезнена. Беше си купил най-добрия телефонен секретар на пазара и се закле да не вдига никога слушалката, докато не разбере кой го търси. Но като си беше вкъщи, не бе в състояние да изпълни клетвата си.

— Карлитос? Ти ли си?

— Да… Хосе Луис?

— Кой друг. Слушай…

Гласът на полицая беше напрегнат.

— Снощи някакви хора са влезли в Националната библиотека и са откраднали нещо от фондовете й…

— Така ли? Добре, свържи се с Ел Паис — отвърна неохотно Карлос.

— Чакай малко. Възложиха случая на моя отдел. И знаеш ли защо? — Театралната пауза на Мартин изнерви Карлос. — Има подозрение, че зад това стои някаква секта.

— Нима?

— Да, Карлитос. Но то не е най-важното. Изненадан съм, че изчезналият материал е ръкопис, свързан с теб.

— Шегуваш се.

Сега гласът на журналиста се промени.

— Съвсем не, приятелю. Затуй ти звъня. Вчера следобед си бил последният човек, останал в залата за ръкописи, нали?

— Да, така мисля.

— И си поръчал екземпляр от… чакай да погледна, от Мемориал на Бенавидес. Книга от 1630 година.

— Откраднали са Мемориала? — Карлос не можеше да се опомни.

— Не, не. Изчезнал е един неиздаван ръкопис на този Бенавидес, който както ми обясниха, е по-късна версия на книгата, която ти си поръчал. Никога не е публикувана. Датирана е четири години след „твоя“ Мемориал. И е много по-ценна.

— И какво общо има това с мен? За заподозрян ли ме смяташ?

— Виж, Карлитос, ти фактически си единствената следа, която имаме. Освен това не можеш да отречеш, че има известна връзка между твоята поръчка и изчезналия материал.

— Това да не е още някоя от твоите „синхронности“?

— Да — въздъхна той, — и аз така си помислих. Но в полицията никой не чете Юнг. Тук синхронността се нарича следа.

— Добре, Хосе Луис. Ще изясним проблема колкото може по-бързо. Къде ще се видим?

— Човече, радвам се, че поне за това сме на едно мнение!

— Какво ще кажеш за Кафе Хихон, срещу библиотеката, към… дванайсет?

— Ще бъда там.

Карлос остави слушалката със странна горчивина в гърлото.

След три часа, седнал на една от масите в Хихон, Мартин го чакаше, разгърнал вестник. Беше седнал до един от прозорците на кафенето, мъчейки се да различи неповторимия силует на журналиста сред минувачите, които по това време минаваха по „Пасео де Реколетос“.

Скоро Карлос се появи. Идваше с някакъв мъж с небрежен вид, нисък и пълен, а очите му, малки и дръпнати, сякаш образуваха една линия на лицето му.

— Представям ти Хема Хименес, най-добрия фотограф в моето списание. Е — усмихна се той, — и единствения.

От физиономията на Хосе Луис личеше, че има нужда от още обяснения.

— Беше с мен, когато ходих в Агреда — добави Карлос. Имам му пълно доверие.

— Приятно ми е.

Полицаят му подаде ръка, но Хема не продума. Щом се настаниха, поръчаха три кафета с мляко и запалиха цигари.

— Така — започна пръв Карлос, — та какво точно са откраднали?

Мартин извади от вътрешния джоб на сакото си малко блокче за бележки и си сложи очилата за четене.

— Както ти казах, става въпрос за изключително ценен ръкопис. Писан е през 1634 година от брат Алонсо де Бенавидес, когото, както изглежда, познаваш доста добре…

Карлос кимна.

— Както ми обясни сутринта отговорничката за историческите архиви в библиотеката, този текст бил преработен с намерението да бъде изпратен на папа Урбан VIII като допълнение към доклада, отпечатан от Филип IV в Мадрид, който ти си поръчал вчера…

— Но кой може да се интересува от подобно писание?

— Там е въпросът: много хора. В изчезналия ръкопис е имало много бележки в полето, написани от самия крал на Испания. И това го прави… безценен.

— Безценен ли? Че колко може да струва подобно нещо? — Малките очички на Хема проблеснаха.

— Трудно е да се каже, най-вече защото няма много колекционери, способни да оценят тази уникална творба. Един милион долара на черния пазар. Може би два.

Фотографът подсвирна.

— Но не мога да разбера — продължи той веднага — защо са възложили случая на вас. Карлос ми каза, че се занимавате със сектите…

Тонът на фотографа накара Мартин да се намръщи. Полицаят погледна въпросително Карлос.

— Не се притеснявай, човече — успокои го той. — Нали ти казах, че имам доверие на Хема.

— Добре — съгласи се полицаят. — Освен „следата“, водеща към Карлос, преди седмици някакъв Орден на Светия образ предложил на библиотеката трийсет милиона песети за този ценен ръкопис.

— Трийсет милиона? — повтори Хема. — Не може да се сравни с…

— От библиотеката, разбира се, отказали и не чули повече за този орден. Работата е там, че в регистъра за братства и сдружения на Епископския съвет не знаят нищо за организация с такова име, в Рим също. Затова в моя отдел смятат, че може би става въпрос за някаква секта на католици фундаменталисти…

— И то богати — прекъсна го отново фотографът, още по-въодушевено.

— А знае ли се вече как са го откраднали?

Хосе Луис очакваше този въпрос.

— Това е най-странното в случая — продължи той. — Ръкописът се пазел в бронираната камера на библиотеката, снабдена с много сложна охранителна система, и от пазачи, дежурящи цяла нощ в сградата. Но въпреки това, нито една аларма не се задействала, никой не чул нищо и ако не било стъклото, извадено от рамката, което открили в залата за ръкописи, може би кражбата още нямаше да е открита.

— Значи разполагате с нещо.

— Да. С едно изрязано стъкло и… Хосе Луис се поколеба — …и с едно обаждане в Билбао от телефон на първия етаж в 4,59 часа сутринта.

— Часът на кражбата ли?

— Възможно е. Номерът е маркиран в „паметта“ на вътрешната централа и ние направихме вече съответната проверка. Смятаме, че това е фалшива следа.

— Така ли? И защо?

— Защото това е телефонът на един колеж, който по същото време естествено е бил затворен. Навярно си имаме работа с много добре екипирани професионалисти, фалшифицирали по електронен път номера, за да ни отведат до задънена улица.

— А може и да не е така.

След тази загадъчна реплика на Карлос полицаят едва не си разля кафето.

— Знаеш ли нещо по въпроса?

— Ами да кажем, че имам предчувствие.

Журналистът отвори бележника си на страницата за 14 април — датата, на която взе интервю от монахините в манастира „Консепсион“ в Агреда, и провери нещо в него.

— Хема, помниш ли каква следа ни дадоха сестрите в Агреда?

— Не бяха ли много?

— Да, да — съгласи се Карлос, продължавайки да търси в бележника си, — имам предвид една определена, много точна…

— Не знам.

— Ето! Хосе Луис, носиш ли мобилния си телефон?

Полицаят кимна, озадачен.

— А номера на този колеж в Билбао?

Той отново кимна и му показа един седемцифрен номер в блокчето си.

Карлос взе Моторолата на полицая и бързо набра номера. След низ от шумове се чу силен сигнал.

— Орден на пасионистите, кажете? — обади се един много сух глас.

Журналистът се усмихна доволно пред смаяния поглед на полицая и на своя фотограф.

— Добър ден. Мога ли да говоря с отец Амадео Техада, моля?

— В университета е, господине. Обадете се следобед.

— Добре, благодаря. Но живее там, нали?

— Така е.

— Дочуване.

— Дочуване.

Погледите на двамата, пълни с изненада, пронизаха Карлос.

— Открих го, Хосе Луис… Твоят човек е отец Амадео Техада.

— Но как, по дяволите…?

— Много просто, още една „синхронност“ — побутна го той с лакът. — В Агреда монахините ни споменаха за един „експерт“, който движел въпроса за признаването на сестра Мария Хесус де Агреда за светица в Рим. Отбелязах си тази следа в бележника, за да го посетя, когато мога, и знаех, че ще го открия в един пансион за духовници с колеж… в Билбао.

— Мили боже!

— Ще плати ли Националната полиция едно кратко пътуване до земите на баските?

— Разбира се, Карлитос… — измърмори Хосе Луис. — Още утре. — И добави: — Но ти напомням, че още си в списъка ми на заподозрените.