Хавиер Сиера
Синята дама (31)

Мисия „Сан Антонио“ 22 юли 1629 г.

Призивът на отец Естебан де Переа отекна сред стените на мисията. В началото никой от свещениците му не разбра защо пратеникът на отец Бенавидес бърза толкова да изпълни искането на онзи индианец. Но скоро им стана ясно. Това бързане се дължеше на факта, че Сакмо бе споменал тайнствената дама, заради която бяха принудени да прекосят пустинята. Отец Естебан изглеждаше потиснат, сякаш на съвестта му тежаха същите призраци, които бяха накарали архиепископа на Мексико да му заръча да проучи всяко „свръхестествено явление“ в района.

— Добре ли сте, отче? — попита го загрижено отец Бартоломе Ромеро, един от братята в свитата му.

— Нищо ми няма… — отвърна Естебан разсеяно, докато сваляше епитрахила и го сгъваше. — Мислех си, че ако хуманите са тръгнали преди четири-пет дена от селото си в района на Гран Кивира, тогава…

— Тогава какво, отче?

— Тогава Синята дама им е наредила да тръгнат на път още преди да съм решил да дойда в тази мисия. Сега разбирате ли, братко Бартоломе?

— И защо се изненадвате? — запита друг глас от дъното на сакристията. — Нима бъдещето като време или като познание е нещо недостъпно за Господ или за Дева Мария?

Тези думи го изумиха. Отец Хуан де Салас ги наблюдаваше от прага, усмихнат иронично. Щом, както изглежда, някаква тайнствена жена бе стигнала до земите на хуманите преди тях, то тя не можеше да е простосмъртна. Защото не само бе навлязла в тази сурова за една жена област, но притежаваше и рядката дарба да убеждава местните жители да се покръстват и да ги кара да търсят белите хора.

— Непосилна мисия! — добави той. — Каквото и да мислите, отци, аз не бих се учудил, ако дамата е самата Дева Мария.

Никой не отговори на стария свещеник, който се обърна и се отправи към улицата. Трябваше да говори със Сакмо и да му обясни, че молбата му е чута: скоро няколко духовници щяха да тръгнат с него към Куелосе.

— Странен човек, нали? — прошепна брат Бартоломе на ухото на отец Естебан, докато домакинът се отдалечаваше.

— В пустинята, братко, хората стават странни…

Когато отец Хуан де Салас обясни на Сакмо плановете на новодошлите, индианецът падна на колене и благодари. След туй, без да се сбогува, се втурна към хората си, разположили се на стотина метра от мисията, зад първия ред кирпичени къщи. Те също приеха новината с голяма радост. Но дори отец Хуан не разбра, че причината за тази радост беше не само успехът на мисията им. А защото решението на духовниците потвърждаваше предсказанията на Синята дама от предните дни и вярата им, че са видели наистина една „жена с власт“. Всъщност, както тя бе предсказала, в този момент в мисията „Сан Антонио де Падуа“ имаше повече отци и те можеха да се върнат в земите на Гран Кивира заедно с някои от тях…

Както им бе заповядано, малко след деветия час францисканците се събраха в подредената от племето тива столова в задната част на мисията.

Храната щеше да е, както обикновено, варен боб със сол, по един голям кочан варена царевица и няколко ореха за десерт. И към всичко това — вода и половин дузина филии прясно изпечен ръжен хляб.

След две минути, благословил вече храната, инквизиторът взе думата:

— Както знаете, тази сутрин група индианци хумани, или „изрисуваните“, пристигна пред вратите на тази мисия. Те ни помолиха да им помогнем, като занесем Евангелието в тяхното село.

Отец Естебан леко се покашля.

— Трябва да решим какво да правим. Дали да останем заедно до завръщането ни в Санта Фе, или, братя, да започнем да изпращаме мисионери в други райони, като този на хуманите. И добави: — Разбира се, решението зависи от това дали имаме интерес да започнем да проповядваме вярата.

Духовниците се спогледаха. Предложението за разделяне на групата им ги изненада. И макар да знаеха, че рано или късно това ще се случи, не мислеха, че ще стане толкова скоро.

— И така? — подкани ги Естебан де Переа.

Отец Франсиско де Летрадо, надут свещеник от Талавера де ла Рейна, взе пръв думата. Извиси някак тържествено глас и започна апокалиптичната си реч. Според него всички тези „приказки на индианците“ били дело само на дявола, който искал да разпръсне проповедниците, пращайки ги из най-отдалечените райони, където няма почти никакви гаранции за успех и вероятността да се върнат живи е твърде малка. „Разделяй и владей“, ревеше той. Затова пък брат Бартоломе Ромеро, верният помощник на Естебан, или отец Хуан Рамирес, безобиден валенсиански монах, бяха по-благосклонни към хуманите и се надяваха на бързо покръстване в земите на „изрисуваните“. Те смятаха, че споменатата от Сакмо небесна светлина правела разказа му правдоподобен, защото така той заприличвал на другите разкази за появленията на Дева Мария, които често са съпътствани от странни небесни сияния.

Само малцина — като брат Роке де Фигередо, Агустин де Куеляр и Франсиско де ла Мадре де Диос — не благоволиха изобщо да си отворят устата и да изкажат мнение по въпроса. Те избраха по-изгодното въздържание: щяха да направят онова, което реши групата.

— И така, братя — взе отново думата инквизиторът, — щом има такова различие в мненията, по-добре да разпитаме заедно индианеца, който е видял дамата… Може би така ще разсеем съмненията си.

Шепот на всеобщо съгласие се разнесе по цялата маса.

— Отец Хуан де Салас ще ни превежда, нали, отче?

— Естествено — отвърна той и с готовност стана и отиде да повика Сакмо.

След няколко минути най-малкият син на Гран Валпи коленичи пред отец Естебан и целуна края на сутаната му.

— Отче… — промълви той.

Този жест възхити всички. Кой беше научил този дивак как да се държи?

— Това ли е свидетелят, който ни трябва? — гръмна един глас в дъното на столовата.

Индианецът сведе глава, сякаш да разсее съмнението, изразено от този властен глас. Отец Естебан се изправи на почетното място на масата, огледа го внимателно и започна разпита на висок глас, та всички да го чуват:

— Как се казваш?

— Сакмо. „Мъжът от зелената ливада“ — преведе отец Салас.

— Откъде идваш?

— От Гран Кивира, район с широки проходи, разположен на по-малко от половин луна път оттук.

— Знаеш ли защо те повикахме?

— Мисля, че да — промълви по-меко той.

— Казаха ни, че в твоето село си видял някаква непозната жена и тя ви наредила да ни потърсите. Вярно ли е това?

Сакмо погледна инквизитора, сякаш очакваше разрешение, за да отговори. Старецът му го даде.

— Да, вярно е. Виждал съм я няколко пъти в подстъпа към един каньон, който се казва Каньонът на змията, и там тя ни говореше с топъл и благ глас.

— Така ли? И откога?

— Отпреди много луни. От дете слушах разказите на воините, които са я видели.

— На какъв език ти говореше?

— На таноан, отче. Но ако трябва да кажа как, не мога. И за миг не отваря уста. Все затворена я държи, но аз и другите от племето я чувахме и разбирахме много добре.

— Как ти се явява?

— Все по един и същ начин, отче: като падне нощта, над каньона проблясват странни светкавици. И тогава чуваме нещо във въздуха, нещо като шум от гърмяща змия или като водовъртежите в реката, и виждаме светла пътека, която се спуска от небето… После настъпва тишина.

— Светла пътека ли?

— Сякаш пътеката проправя път в тъмнината. И по нея слиза тази жена, но тя не е шаман, нито Майка на царевицата… Никой не знае името й.

— И как изглежда?

— Млада и красива, отче. Кожата й е бяла, все едно не е видяла слънце.

— Носи ли нещо?

— Да… В дясната ръка държи понякога кръст, но не като дървените, които отците ви носят на врата си, а по-хубав, гладък и целият черен. Друг път носи амулет, висящ на врата й. Не е от тюркоаз, нито от кост или от дърво. С цвета на лунните лъчи е.

Отец Естебан записваше всичко, опитвайки се да подреди отличителните черти на тази мистериозна жена. След като записа последните думи на индианеца, продължи с въпросите:

— Кажи, синко, помниш ли какво ти каза жената първия път, когато я видя?

Индианецът се вторачи в отеца.

— Каза, че идва от много далече и че носи добри вести. Говореше за наближаването на ново време, в което нашите стари богове ще отстъпят само на един бог, по-стар и голям като Слънцето.

— Никога ли не си каза името?

— Не.

— Нито името на новия бог?

— Не.

— Не спомена ли мястото, откъдето идва?

— Никога.

— Още нещо. Тази жена не ти ли каза, че новият бог е неин син, от нейната утроба?

Щом чу как Хуан де Салас превежда въпроса на инквизитора, Сакмо облещи очи.

— Не.

Неколцина свещеници се размърдаха по местата си.

— Нещо друго в нея привлече ли вниманието ти? — продължи Естебан.

— Да. На кръста имаше вързано въже като вашето…

Това развълнува отците. Францисканско въже! „Какво чудо беше това?“ Естебан де Переа призова към тишина.

— Успя ли да докоснеш тази дама?

— Да.

Отец Естебан отвори широко очи.

— И?

— Дрехите й бяха топли — като на нашите жени, когато ги боядисват. Но бяха сухи. Тя ми позволи да докосна и черния й кръст и дори ме научи на някои вълшебни думи.

— Вълшебни думи ли? Можеш ли да ги кажеш?

— Мисля, че да — поколеба се той.

— Моля те…

Сакмо падна на колене, сбра длани, сякаш се съсредоточаваше, както го бе научила дамата, и започна да припява позната латинска молитва. Тя звучеше странно в устата на езичник.

— Pater noster qui es in coelis… sanctificetur nomen Шит… adveniat regnum tuum… fiat voluntas tua sicut in coelti^[1]…

— Достатъчно — прекъсна го отец Хуан де Салас. — Обясни на отец Переа къде научи това. Кой те научи?

— Нали ви казах — Синята дама.