Хавиер Сиера
Синята дама (16)

ГЛАВА 16

— Кажете, Дженифър, някога било ли ви е трудно да различите тези сънища от реалността?

Доктор Мейърс дълго бе мълчала, слушайки внимателно всички обяснения на пациентката си. Разказът й беше толкова жив, че много трудно можеше да го сметне просто за измислица.

— Не разбирам какво искате да кажете, докторе.

— Не е трудно, Дженифър. Някога помисляли ли сте си при събуждане, че онова, което сте видели, е спомен? Че наистина сте били там, при онези индианци?

— Е, докторе — възрази тя. — Да не искате да кажете, че вярвате в прераждането? Макар предците ми да са кореняци американци, никога не съм чела нищо за тях, нито за ритуалите им, нито…

— Не. Не става въпрос за това. Трудно ли различавате съня от действителността? Да или не?

Упорството на психиатърката смути пациентката.

— Знаете ли, като дете помнех всичко, което сънувах през нощта.

— Продължавайте.

— Често разказвах всичко на майка ми, преди да ме заведе на училище. Описвах й усещането си, че летя или минавам през стена. Дори това, че пея под дъжда. Баба ми, която живя много години извън град Мексико, край храма на Девата от Гуадалупе, ми измисли прякор. Казваше ми Голямата мечтателка.

— Голямата мечтателка ли?

Дженифър кимна с блага усмивка:

— Да. Точно тя ме научи да различавам света на сънищата от истинския. Благодарение на нея сега знам, че всички тези сцени от Ню Мексико са сън. Така трябва да е!

Доктор Мейърс погали замислено брадичката си. Прозорците със звукоизолиращи стъкла не позволиха звукът от сирената на някаква патрулка да я разсее. Колата пресече за миг улица „Бродуей“ и зави по „Темпъл“ към тъмното сърце на града, Нощта се беше спуснала вече над Лос Анджелис.

— Разкажете ми за баба си — каза тя, когато и последният отблясък в червено и синьо угасна.

Нарейди не се поколеба:

— Казваше се Анкти, което на езика на индианците значи „танц“. От стари времена всички жени в семейството ми се казвали така, докато не съм се родила аз от тази страна на границата, в Съединените щати, и не ме кръстили Дженифър.

— Продължете… Какво си спомняте за нея?

— Познавах я малко. Родителите ми ме оставиха за едно лято при нея, когато отидоха на почивка в Европа. Тогава тя ме водеше всеки ден до базиликата на Девата от Гуадалупе. Безброй пъти ми разказваше нейната история. И знаете ли кое е най-интересното? Научи ме да си я представям като някаква синя дама, блестяща жена, която се появявала от време на време в земите на древните мексиканци.

— Като жената, която виждате в сънищата си?

— Точно така, докторе. Баба ми ми разказа приказката за това видение. Знаете ли я?

Доктор Мейърс кимна.

— Много е хубава. Хуан Диего, индианец от племето на баба ми, се е срещал няколко пъти с една мистериозна жена, обляна в синя светлина, на хълма Тепеяк. Тази жена го помолила на това място да се издигне базилика в нейна чест, но испанците, които тогава владеели Мексико, не му обърнали внимание. Епископът на града поискал от него някакво доказателство и накрая, отчаян, Хуан Диего казал условието на испанеца на самата синя жена.

— И какво станало?

— Тази част от историята беше любимата на баба ми — усмихна се тя. — При четвъртото си появяване дамата му дала доказателството: казала на Хуан Диего да занесе на епископа едно клонче рози, които нито растели в този район, нито се срещали по това време на годината. И индианецът послушно взел цветята в пончото си и ги занесъл долу в епископския дворец. Девата ги била приготвила в близкия храсталак.

Дженифър си пое дъх, преди да продължи:

— И знаете ли какво станало, когато епископът го приел и Хуан Диего разтворил пончото си? Цветята били изчезнали! Испанецът паднал на колене, възхитен от чудото: вместо цветята, върху скромната наметка на селянина се бил отпечатал мистериозният лик на синята жена.

— Портрет на дамата?

Дженифър кимна.

— Нали е вълнуващо? Виждах тази наметка, това пончо, всеки ден през онова лято. Всъщност, ако затворя очи и се концентрирам, още мога да си го представя. Винаги е с мен.

— Това е интересно, Дженифър. — Тъмните очи на лекарката заискриха. — Чувствате ли, че не сте сама?

Пациентката не знаеше какво да отговори.

— Ще ви задам въпроса по друг начин. По-грубо. Моля ви, не го приемайте зле: някога, независимо дали в цивилния ви живот или докато работихте за военните, поставяна ли ви е диагноза за някаква психическа болест?

— Е… Както можете да предположите, преди да се включа в тази програма за „далечно виждане“, бях подложена на какви ли не медицински изследвания.

— И?

— Нищо, докторе. Не откриха нищо.

Линда Мейърс отбеляза нещо в папката си, после въздъхна.

— Добре, Дженифър. Преди да ви предпиша някакво успокоително, за да ограничим тези сънища, нека ви обясня какво мисля, че става с вас.

Голямата мечтателка се размърда на дивана.

— Сред множеството смущения на съня, описани в каталозите, има едно доста странно, засягащо един от сто човека. Наричаме го сомнимнезия. Това е латинска дума, която идва от somnium — сън, и mnesia — памет. С една дума, става въпрос за това, че някои хора различават трудно сънищата от истинските спомени.

— Но нали ви казах, че баба ми ме научи да…

— Нека продължа, моля — прекъсна я лекарката. — В началото много от колегите ми смятаха, че това е форма на шизофрения. Представете си: „фалшиви“ спомени, но съвсем реални, породени от съзнанието. Някои пациенти мислеха, че могат да карат кола или да плуват, защото са го правили насън, и заради тези фалшиви спомени се излагаха на риска да се удавят или да катастрофират в реалния живот. Трябва да знам дали и във вашия случай е така. Трябва да потърсите корена за тези преживявания насън, за да разберем на какво се дължат. Защо са толкова свързани. И защо вътрешната им структура е така солидна. Разбирате, нали?

Дженифър кимна.

— Ще потърсите ли корена на тези сънища?

— Разбира се… — отвърна тя колебливо.

— Не бързайте. И проверете дали майка ви, баба ви или някой от прадедите ви не е преживял нещо подобно. И щом откриете нещо, елате пак. Докато това не предизвиква други смущения у вас, няма да ви предписвам медикаментозно лечение.