Хавиер Сиера
Синята дама (29)

ГЛАВА 29

Естебан де Переа и хората му останаха в Ислета още три дни. Както им нареди инквизиторът, десетимата духовници, които го придружаваха, напуснаха укрепената мисия „Сан Антонио“ на втория ден призори. Беше им заръчал да се настанят в някои от най-скромните къщи в Ислета и да се помъчат да изкопчат от семействата някакви сведения, макар и незначителни, които могат да обяснят мирното им покръстване.

Страховете на инквизитора растяха с всеки миг.

В Испания бе разбрал, че никой не се отказва доброволно от вярата си. Там далече, от другата страна на океана, евреите, които приеха християнството след декрета от 1492 година, изповядваха скрито вярата си. Наричаха ги маранос^[1] и Светата инквизиция ги преследваше безмилостно. И с мюсюлманите беше същото. Никой не вярваше на маврите. Макар и покръстени, „синовете на Аллах“ се кланяха все така тайно към Мека. Защо тези индианци да са по-различни?

Свръхестествено или не, Естебан де Переа трябваше да разбере това.

Но стратегията му проработи само отчасти.

Нито един възрастен индианец не обясни на свещениците му какво или кой ги е накарал да приемат кръщението. Само някои дечица смотолевиха нещо за появлението на някакъв всемогъщ „син дух“, който убедил бащите им да изоставят тотема.

Инквизиторът отбеляза внимателно тази „следа“. Направи го върху празните листове на Библията си. Там той криеше личния си дневник от пътуването. Но въпреки всичко, въпреки цялото му старание, нищо от чутото не му помогна да разреши загадката. Може би имаше нужда от чудо, от някакъв знак, та възрастните индианци да се отпуснат и той да стигне до сърцата им.

И чудото стана.

Или по-точно, Естебан де Переа го предизвика.

Случи се на четвъртия ден в Ислета, точно когато свещениците се готвеха да напуснат мисията. Беше неделя, 22 юли 1629 година.

В този ден, празник на света Мария Магдалина, хората на инквизитора, заедно с отец Салас, призоваха енориашите на тържествена меса. Естебан предчувстваше, че църковната служба ще трогне някои от местните жители и че една добра проповед, подсилена със съответната литургия, ще ги убеди да говорят. Така че реши да говори за страха на чадата си от „гласовете“ в пустинята и замисли проповед, която щеше да стигне до сърцето им.

Това беше последният му коз.

Когато голямата камбана зазвъня от кирпичената кула, църквата беше вече препълнена. Дванайсет свещеници щяха да отслужат службата, водена обикновено само от един.

— Сега можете да дадете всичко от себе си, отче — промълви Хуан де Салас на отец Естебан, докато той си слагаше епитрахила. — Не съм виждал досега толкова хора на служба…

— Не се притеснявайте. Всичко е готово.

Индианците бяха смаяни от величието на това място. Щом първите звуци на Introito^[2] прозвучаха, атмосферата в църквата се промени. Въпреки че не разбираха нито дума от латинския ритуал, те усетиха по-силно от всякога онзи почти забравен сладко-тръпчив трепет по кожата от недалечното минало, когато кивота им служеше за църква.

Отец Переа пое цялата тежест на церемонията. След като почете от Евангелието, инквизиторът започна проповедта си. Сякаш се бе преобразил. Напрегнатото му и зорко лице сега беше кротко и благо.

— Малко след като Исус бива разпнат — започна той, — двама от учениците му вървели към Емаус и си говорели за странното изчезване на рави. Говорели за жените, които открили празния му гроб, и за срещата им с ангела, който им казал, че Учителя е жив…

Индианците дори не премигваха. Естебан де Переа знаеше колко обичат те приказните истории.

— И изведнъж — продължи той — с тях тръгва един човек, когото не познават, и ги пита защо са така разтревожени. А те, изненадани, че не е чул за Исус, му разказват подробно историята му. След като я чува, непознатият им се скарва, че са изгубили вярата си, но въпреки това, те го канят на трапезата си за вечеря. Едва когато виждат как разчупва хляба, го познават. Това бил възкръсналият Учител! Същият, за когото говорели от часове! Но преди да успеят да му зададат какъвто и да било въпрос, Исус се стопил пред очите им.

Някои индианци се спогледаха, изненадани.

— Знаете ли защо не го познали? — продължи отец Естебан. Защото се доверили повече на очите, отколкото на сърцето си. Тези ученици си казали после, че при вида на непознатия усетили как сърцата им се разтуптяват. С други думи, дълбоко в себе си те разбрали кой е, но послушали сетивата на плътта, а не на душата. Това е урокът, който трябва да научим: ако един ден срещнете някого, който кара сърцето ви да се разтупти, не се съмнявайте! Той е пратеник на небето!

В кулминацията на своя разказ инквизиторът млъкна за миг.

— И ако го срещнете, защо да не споделите новината със себеподобните си?

От дъното на църквата се разнесе шепот.

Почти никой не го чу и в началото дори отец Переа не му обърна внимание. След малко духовниците разбраха, че причината за това е появяването на група мъже с изрисувана кожа, които си проправяха път сред събралите се. Бяха дошли тихо, бяха се промъкнали внимателно сред енориашите и стояха почти в средата на храма.

Без да обръща внимание, отец Естебан продължи проповедта си:

— Нашият Господ може да ни подскаже присъствието си по много начини. Един от тях, най-често срещаният, е, като ни провожда свои пратеници. Така и до днес подлага на изпитание способността ни да го разпознаем със сърцата си, както е станало с апостолите на път за Емаус. За да го познаем, е достатъчно да внимаваме за знаците. Нима вече не сте усещали този огън дълбоко в себе си? Не са ли го усетили и синовете ви? Аз знам — продължи той мелодраматично, — че е така…

Никой не помръдна.

Семействата от племената тива, чияувипки, или томпиро, слушаха в захлас „обвиненията“ на францисканеца. А през това време новодошлите се оглеждаха внимателно, сякаш проповедта не се отнасяше за тях. Не казаха нито дума, не подеха и молитвата Deo Gralias^[3], нито Pater Noster^[4] след проповедта. Изправени и смълчани, скупчени сред жителите на Ислета, те изчакаха службата да свърши.

И все пак присъствието им не изненада никого.

Местните жители познаха новодошлите. Това бяха група мирни хумани, от ония, дето често идваха в района, за да разменят тюркоази и сол за кожи и месо. Приятелско племе. Далечно, но миролюбиво.

Щом службата свърши, водачът на групата — млад индианец, бръснат, с татуирани на гърдите концентрични спирали, с маслинена кожа и широки скули — се приближи до олтара и отиде при отец Салас. Говори му трескаво почти минута на езика таноан, от който старият мисионер разбра едва половината, но то бе достатъчно и изразът на лицето му се промени.

— Какво става, отче?

Инквизиторът разбра, че нещо не е наред.

— Това е индианец хуман, отче Естебан. От Юга — промълви Салас, бършейки един сребърен потир. — Току-що ми каза, че от няколко дена прекосява пустинята с петдесет от най-добрите си хора и иска да говори с нас.

— Ако има нужда от вода и храна, да му помогнем…

— Не е това, отче. Този индианец твърди, че някакъв знак, или нещо подобно, им показал, че тук ще намерят вестителите на Бога… Знаете ли какво иска да каже?

Върху лицето на стареца се изписа хитра усмивка, щом видя как инквизиторът мигом прояви интерес.

— Знак ли? Какъв знак?

Заинтригуван, Естебан де Переа се приближи и поиска още подробности от събеседника му. Индианецът, който го гледаше с недоверие, склони. И както говореше, започна да прави разни жестове: първо прокара ръце по бедрата си, а после ги вдигна над главата си. Отец Салас преведе тези жестове, доколкото можа, също с езика на знаците:

— Казва, че една жена често се спуска от небето край селото им. Че лицето й е бяло като нашите и сияе като небесната светлина. Носи синя пелерина, която я покрива от главата до петите. И още казва, че точно тя им съобщила за пристигането на отците тук.

— Използва ли думата „отци“? — измърмори Переа.

— Да.

— И казва, че е жена?

Старецът кимна.

— Казва също, че Майката на царевицата никога не им е говорила така. Затова смятат, че това е друга богиня, и искат да знаят дали вие я познавате…

— Богиня ли?

— Но този младеж твърди и още нещо: че тази жена им заповядала да дойдат при вас и да ви помолят да отидете до тяхното село и да им говорите за нашия Бог.

Индианецът говореше много бързо, сякаш нямаше време. Галеше трескаво един груб кръст от борова кора, който висеше на врата му.

— Виждали ли сте този индианец тук преди?

Въпросът на Естебан де Переа отвлече вниманието на стареца.

— Точно него — не. Но съм виждал баща му. Казва се Гран Валпи и е вожд на племето.

— А този? Как се казва?

— Сакмо, отче.

— Попитайте Сакмо дали е видял тази Синя дама със собствените си очи — нареди Переа.

Отец Хуан преведе въпроса с низ от гърлени звуци и след секунди предаде на испански отговора на индианеца:

— Да. На няколко пъти, винаги привечер.

— На няколко пъти ли? И таз добра…

Отец Хуан не остави инквизитора да довърши думите си.

— Не разбирате ли? — възкликна той бурно. — Това е още един знак!

— Още един знак ли? — усъмни се отец Естебан.

— Разбира се, отче — продължи Хуан де Салас. — Никой от моите енориаши не иска да ви разкаже какво ги е накарало да приемат Исус Христос, но тези индианци ще го направят. Не виждате ли? Този момък не знае за трибуналите, не се бои от Светата инквизиция и изглежда, никога не е виждал никакви испанци, но ви разказва историята за някаква жена, облечена в синьо, която ги е пратила при вас… И идва точно сега!

— Успокойте се, братко — заповяда му отец Естебан. — Ако е така, както изглежда, ще действаме внимателно. Но ако не е, ще сложим завинаги край на тази измама.

— Според вас какво може да е тогава? Чудо на Дева Мария? Още едно появление на Девата от Гуадалупе? — На моменти отец Хуан се разгорещяваше. — Нима Хуан Диего не описа Девата от Гуадалупе като жена в синя пелерина?

— За бога, отче! — Инквизиторът го прониза с поглед.

— Какво смятате, че трябва да направим? — запита отец Салас.

— Кажете на Сакмо, че още днес ще обсъдим въпроса и ще решим дали да изпратим една делегация да проповядва в тяхното село… — Естебан де Переа го погледна втренчено. — А през това време разберете от него накъде точно трябва да се отправим и колко дни път ни делят от селището им; после съберете духовниците в столовата. Ясно ли е?

— Разбира се, отче — усмихна се някак тайнствено старецът. — Забелязахте ли кръста, който носи на врата си?