Хавиер Сиера
Синята дама (27)

ГЛАВА 27

Отец Салас никога не бе ставал свидетел на толкова бързото сбъдване на едно пророчество. Защото Пентива едва бе излязъл от сакристията, когато група деца нахлу презглава при отеца. Развълнувани, те го наобиколиха и го задърпаха за дрехите навън.

— Имаме гости. Имаме гости — викаха радостно.

Отец Хуан ги галеше по главата, мъчейки се да запази равновесие. Много от тях бяха негови ученици. Беше ги научил да говорят испански и доволен, виждаше как те растат в лоното на новата вяра.

— Гости ли? Какви гости? — запита той, заинтригуван.

— Много са! И питат за вас! — отвърна най-голямото от тях.

Преди да успее да им зададе друг въпрос, отец Салас бе прекрачил вече прага на мисията. Светлината го заслепи. Когато очите му най-сетне привикнаха със слънцето по пладне, той се вцепени. Пред вратата на църквата се беше спряла група от единайсет духовници от Ордена на свети Франциск, с побелели от праха в пустинята коси и бради. Смълчани. Сякаш току-що дошли от отвъдното.

— Отец Салас?

Старият отец Хуан не отговори. Гласът му бе секнал.

— Казвам се отец Естебан де Переа — продължи онзи, който водеше групата. — Аз съм бъдещият пазител на тези земи и следователно приемник на отец Алонсо де Бенавидес. И бих искал… — поколеба се той — …да ви помоля от негово име да ни приемете в святия си дом.

Отец Хуан, все още занемял от почуда, го изгледа от горе до долу.

— Какво ви е, отче?

— Нищо ми няма — рече най-сетне той. — Просто не очаквах да видя толкова братя наведнъж. От години не ми идват гости…

— Е, ние го направихме — усмихна се инквизиторът.

— Но какво правите тук, братя? — реагира най-сетне отец Салас, тръскайки глава в недоумение.

— Преди три месеца пристигнах в Санта Фе, придружен от двайсет и девет свещеници от нашия орден.

— Двайсет и девет?

— Да — потвърди гордо отец Естебан. — Изпрати ни лично крал дон Филип IV. Той желае да подсили връзките с местните хора в Ню Мексико, впечатлен от добрата ви работа.

Отецът ги изгледа внимателно.

— Но защо никой не ми съобщи за посещението ви?

— Защото това не е пасторско посещение, отче. Още не съм поел поста и има доста време дотогава.

— Добре — въздъхна старецът. — Вие, отче, и свещениците, които ви придружават, можете да останете в тази мисия колкото пожелаете. Не мога да ви предложа много удобства, но престоят ви ще бъде повод за радост за християните от селото.

— Много ли сте?

— Много. Толкова, че смятам, че Негово величество ще си загуби напразно и времето, и парите, ако иска да покръства още индианци. Всички са приели вярата в нашия Исус Христос.

— Всички ли?

— Да — потвърди отец Салас, поглаждайки все още в недоумение голото си теме. — Но заповядайте да си починете от дългото пътуване.

Естебан де Переа и духовниците му го последваха вътре в мисията. Те прекосиха голямата кирпичена църква, която индианците бяха издигнали преди години, и минаха по тесния коридор до главния олтар. Отец Хуан де Салас им обясни, че при нападения тези стаи са използвани за хамбар, защото освен Божи дом, постройката е и здрава крепост. Беше построена със стени, дебели три метра; нямаше прозорци, а в кораба й можеха да се подслонят повече от петстотин души. Предупреди ги също така да внимават къде стъпват, като излязат на малкия двор между петте стаи в мисията, защото единственият кладенец с питейна вода в селото е покрит със стари дъски.

— Индианците — обясни отец Салас — предпочитат да черпят вода направо от реката, но по време на обсада могат да се снабдяват оттук и да издържат на всяко нападение.

Това обяснение за защитната роля на мисията накара отците да се заинтересуват от сигурността в района.

— Често ли ви нападат, отче? — попита го един от свещениците.

— О, моля ви! Няма от какво да се боите! — рече безгрижно старецът, вдигайки ръце към небето. — Не виждате ли колко добре се справям тук сам?

Свещениците се засмяха.

— Освен това апачите отдавна не ни нападат вече. Сушата ги прогони далече оттук.

— Но всеки момент могат да се върнат, нали? — обади се отец Естебан, който не пропускаше нито една подробност от уредбата на мястото.

— Естествено. Затова селото поддържа в идеално състояние църквата. Това им гарантира живота.

Отец Салас им показа къде могат да се почистят от праха след дългия път и ги покани да отидат при него после, за да отслужат вечернята. В прерията шест следобед беше вече късен час. След туй се поклони, слагайки край на разговора, и излезе от църквата.

Аделантадо Салас имаше нужда да помисли над разкритията на индианеца Пентива. И то бързо.

Как го бе направил? Как Пентива бе успял да предскаже събитията? Може би някой го бе предупредил за пристигането на отец Переа? И дали бяха верни страховете му, че новопристигналият смята да изкопчи от тях тайната за появлението на тази странна „дъщеря на Слънцето“, за която му бе говорил?

Отец Хуан вървя известно време под сянката на хвойните. В горещите следобеди често подремваше там, край реката. Понякога четеше откъси от Новия завет. Друг път преглеждаше на прохлада писмата си или пасторските си доклади. Но този следобед беше различно.

— Отец Хуан! Тук ли сте!…

Старецът, вглъбен в мислите си, не знаеше, че от известно време инквизиторът го търсеше из цялата мисия.

— Обичам да идвам тук и да говоря с Господа, отец Естебан. Това място е спокойно и тук проблемите се решават по-лесно… — Гласът на отец Хуан прозвуча уморено.

— Проблеми ли? Надявам се, че не ви създаваме някакви неудобства, нали?

— Не, не. Моля ви. Нищо подобно. Искате ли да повървите с мен?

Естебан де Переа се съгласи. И двамата се поглеждаха скришом под дебелите сенки край Рио Гранде, обмисляйки как да започнат този разговор.

— Значи сте дошли да заместите отец Алонсо де Бенавидес… — започна пръв Салас.

— Изпълнявам само заръките на нашия архиепископ, отче. Моля се всеки ден на Дева Мария да ми помогне да поема скоро задълженията си, преди да дойде зимата.

— Кажете ми — продължи загадъчно старият свещеник, — някаква специална причина ли ви доведе в тази мисия?

Инквизиторът се поколеба.

— В известен смисъл — да.

— В известен смисъл ли?

— Не смятах да говоря за това, но като се има предвид, че сте единственият стар християнин, който може да ми помогне тук, нямам друг изход. Вижте, монсеньор Мансо-и-Сунига ми възложи една задача в Мексико и не знам откъде да започна…

— Слушам ви.

Естебан де Переа придоби вид, сякаш щеше да каже нещо поверително. Докато вървяха по брега, той му обясни, че това, което ще му довери, не го знаят в детайли дори отците, които го придружават.

— Преди да тръгна — продължи той, — архиепископът ме запозна с някои слухове, свързани с масовото покръстване на индианците в тези райони. Обясни ми, че зад този голям интерес към вярата, изглежда, се крият свръхестествени сили. Сили, убедили местните жители да ни поверят душите си. Вярно ли е това?

— А вие, отче, защо се интересувате от някакви клюки?

— Много добре знаете, че в Инквизицията сме чувствителни към всичко, свързано със свръхестественото. Монсеньор Мансо трябваше да действа много внимателно в град Мексико, когато отвсякъде започнаха да идват индианци, които твърдяха, че отново са видели Девата от Гуадалупе…

— И вие им вярвате?

— В никакъв случай, отче.

— Смятате, че тук може да се е случило същото ли?

— Не знам. Но все пак ще се съгласите, че такива твърдения в устата на съвсем наскоро покръстени хора будят подозрения. Длъжен съм да проверя.

Отец Хуан де Салас взе ръката на инквизитора и я стисна в своите.

— Животът в тази пустиня е тежък, в него няма място за фантазии — рече той. — Не мога да ви кажа, че съм видял някакво свръхестествено явление, защото бих излъгал, но трябва да знаете, че може би съм най-неподходящият за това от всички, които живеем в Ислета.

— Какво искате да кажете, отче?

— Ами че благодарение на Бога вече съм осенен от вярата. Но за индианците този дар е нещо ново. И ако са видели или чули нещо, което ги е накарало да поискат да ги покръстя, слава на Всевишния! На мен ми стига това, че печеля душите, и не търся причините за покръстването им. Разбирате ли ме всъщност?

Отецът ветеран се спря за миг да покаже нещо на госта си. От брега се откриваше красива гледка към мисията. В подножието й бяха скупчени стотина кирпичени къщи. Всички бяха украсени с малки дървени кръстове, подобни на двете железни разпятия върху църковните кули. Според отец Салас, те показваха колко добри християни са тези хора.

— Това е много добре, отец Хуан — промълви инквизиторът, — но моята цел е да открия причините за масовото им покръстване. Разберете, че в Мексико са много чувствителни към този въпрос…

— Естествено.

Пентива беше прав и това накара отец Салас да изтръпне. Трябваше ли да сподели онова, което индианецът му бе казал за „синята светкавица“? И защо?, замисли се той. Нима после някой индианец щеше да потвърди тази история? Не. По-разумно бе да премълчи.

— Добре — въздъхна отец Естебан. — Кажете ми за броя на покръстените в района. Толкова голям ли е, колкото се говори?

— Не бих могъл да кажа точно. Още не съм сложил в ред кръщелните книги. Но броят е от осем хиляди души, покръстени през 1608 година, до почти осемдесет хиляди до ден днешен… — Отец Салас снижи глас. — Имайте предвид, че миналата година самият архиепископ на Мексико пожела да се създаде Хранилище на кръщението „Свети Павел“, за да можем да водим по-точен отчет на новите християни.

Естебан де Переа знаеше този факт. Беше запомнил това име заради все по-разпространеното мнение, че покръстването по Рио Гранде — като извършеното от самия свети Павел в евангелията — е станало с помощта на някаква чудотворна намеса.

— Да — съгласи се инквизиторът. — Но тези резултати не ви ли се струват твърде големи за малобройната работна ръка, с която разполагат християните?

Този циничен коментар прозвуча почти като подигравка.

— Големи ли? В никакъв случай, отче Естебан! Тук става нещо прекрасно, почти божествено. Че кой може да знае Божиите промисли? Откакто построихме мисията и новината за пристигането ни се разнесе, нямаше нужда да си правя труда да ходя с Евангелието при тези хора; те сами дойдоха при мен и ме помолиха да ги науча на словото Божие. Вижте резултата!

— Но кажете ми, отче Салас, на какво смятате, че се дължи интересът на тези индианци към нашата вяра, когато само на стотина левги по на запад други местни жители преследват и избиват нашите братя?

Естебан де Переа се опитваше да го предизвика. И успя. Старецът, почервенял като глина, си пое на два пъти дъх, преди да отговори:

— В началото помислих, че индианците идват в тази мисия да търсят сигурност. Преди да дойдем, мирните племена тива и томпиро са били нападани от апачите. Затуй погрешно сметнах, че като ги пусна да се настанят край църквата, ще се чувстват на сигурно място. От време на време керваните ни оставяха по двама-трима въоръжени войници, които щяха да ги защитават.

— „Погрешно“ ли казахте?

— Да. Това беше грешка, достойна за съжаление. Бях толкова зает да уча първите прииждащи индианци, че не обърнах внимание на разказите им. Те говореха за гласове, отекващи в каньоните, за странни светлини по бреговете на реките, които им повелявали да напуснат селищата си. За чудеса, отче.

— За гласове ли? Не ви ли казаха нещо повече за тях? — Отец Естебан се помъчи да прикрие интереса си.

— Нали ви казах, че не обърнах внимание на приказките им.

— А смятате ли, че бих могъл да разпитам някого, който е чул тези гласове? Това ще ни помогне да изясним нещата.

Старецът си спомни отново думите на Пентива.

— Не, отче. Не мисля.

Отец Естебан го изгледа, изненадан.

— Индианците са много предпазливи, когато говорят за вярванията си. Смятат, че ще им ги отнемем в името на Исус Христос. Въпреки че — рече накрая отец Хуан — може би ще изкопчите нещо, ако използвате някоя от стратегиите си. Но бъдете добър с тях. Тук още не знаят какво е Светата инквизиция.

— Ще бъда, слава на Бога.