Хавиер Сиера
Синята дама (20)

ГЛАВА 20

Дженифър шофираше обратно към къщи, към Венис Бийч, обмисляйки всичко, за което бе разговаряла с доктор Мейърс. Смяташе, че лекият вечерен тихоокеански бриз, една цигара и една хубава разходка до Сайдуок Кафе, за да хапне малко моцарела и да пийне коктейл с шампанско, ще прояснят мислите й.

Но се лъжеше. Колкото и откровена да беше с доктор Мейърс, имаше неща, за които не можеше да говори. Как да й каже, че допреди няколко седмици е работила в Италия по строго секретен проект, заради който е била принудена да гълта сънотворни лекарства? И как можеше да получи точна диагноза от лекарката, след като не й разкриваше нищо от информацията, протоколирана под графа „национална сигурност“? От друга страна, дали всичко това не бе свързано с баба й? Случайност ли беше, че дамата от сънищата й приличаше толкова на Девата от Гуадалупе, за която си спомни този следобед?

Всъщност точно заради тези сънища тя се оттегли от проекта. Казаха, че помрачавали съзнанието й. И сега тя наистина се чувстваше объркана.

За пръв път сподели това с лекар в Рим, след като в един клиничен доклад от Форт Мийд се опитаха да я обявят за непригодна: „Пациентката страда от странен вид епилепсия, познат като «статична» или «епилепсия на Достоевски». Трябва да бъде наблюдавана и да се засилят предпазните мерки в работата й за INS COM, Интелиджънс енд Секюрити Къманд“^[1].

Статична епилепсия ли? Достоевски? Нали доктор Мейърс й говореше за Стендал? Какъв беше този научен жаргон?

Дженифър паркира тойотата си на няколко крачки от решетъчната врата пред дома си. Обичаше много това място. Като малка родителите й я водеха тук да си играе на плажа и да прекарва лятото с братовчедите си. Затуй, когато напусна Вашингтон с намерението никога повече да не се връща там, го превърна в свой дом. Беше дървена постройка — от онези, дето скърцат, като вървиш, и в нея още можеше да долови миризмата на боровинковия сладкиш, който майка й правеше всяко лято.

Преди да влезе, огледа тъжно белосаната фасада. Къщата беше като сандък, пълен със спомени. Склад, в който трупаше вехтории, сувенири от пътуванията си и снимки. Всичко бе тук. Дори това, за което се сети току-що. Дженифър се усмихна. Как не й беше дошло наум по-рано? В един бележник със сини корици бе записала подробно разговора с италианския лекар, който й „разтълкува“ диагнозата от Форт Мийд. Спомни си, че го беше направила, за да може да прегледа на спокойствие мнението му и да се увери, че разбира заключенията му. И това съкровище беше точно тук, в чудната й къщичка на брега.

Когато го откри и разлисти, сякаш чу отново дрезгавия глас на доктор Буонвизо. Беше приятен. Споменът за забавния му италиански акцент я накара да се пренесе отново там, на неофициалния разговор, който проведоха в кафенето на Оспедале Дженерале ди Дзона Кристо Ре. Беше преди малко повече от година.

— Болестта, за която ме питате, се среща много рядко, госпожице — каза й той.

— Предполагам, докторе. — Сякаш се виждаше и сега, горяща от нетърпение. — Но можете да ми кажете нещо, нали?

— Добре… Пациентът, страдащ от епилепсията на Достоевски, често има много живи сънища или видения. Те започват с ослепителна светлина, предхождаща внезапния спад на вниманието му към всичко, което го заобикаля. След това тялото обикновено остава неподвижно, вцепенено като дърво, и накрая потъва в много реални халюцинации, които преминават в някакво състояние на блаженство. По-късно настъпва пълно физическо изтощение.

— Познавам симптомите… Но може ли да се лекува?

— Всъщност не знаем как. Имайте предвид, че в целия свят са известни само дванайсетина документирани случая.

— Толкова малко?

Дженифър си пое дъх, а бележките й я връщаха към спомените за този разговор.

— Вече ви казах, че това е много рядка болест, госпожице. Ако се обърнем към историческите архиви, някои специалисти смятат, че са открили същите симптоми у личности като свети Павел (нали помните светлината, която му се явила по пътя за Дамаск?), Мохамед или Жана д’Арк…

— А у Достоевски?

— И у него, разбира се. Всъщност болестта се казва така, защото в романа си Идиот той описва симптомите с невероятна точност. Описал ги е у един от героите си, княз Мишкин. Там са обяснени всички отличителни белези на тази епилепсия…

— С две думи, докторе, значи не знаете какво лечение да приложите, ако имате пациент с такива симптоми — прекъсна го тя.

— Честно казано, да.

— А знаете ли дали е наследствена болест?

— Точно така! Без съмнение е такава, госпожице. Въпреки че не бих я нарекъл болест. В миналото е била смятана едва ли не за Божи дар. Дори се е говорело, че света Тереза де Хесус е страдала от нея и точно това състояние й е отворило пътя към екстазното общуване с Бога.

— Разбирам, докторе… Благодаря.

— Prego.

Сега си спомняше много добре какво си бе помислила за този лекар: че европейците често се увличат по историческите легенди, по разказите за мистици и светци, и рядко се съсредоточават в практическите неща.

Дали бе наследила тази болест? И в такъв случай — от кого? Майка й никога не беше страдала от нея. Нито пък баща й, сух и строг до деня на смъртта си.

Потънала в мисли над семейните албуми, Дженифър прекара доста време, спомняйки си последните години. Не искаше да си ляга. Проблемите й по завършването на Университета в Джорджтаун, включването й в проекта Старгейт под протекцията на престижния Станфорд Рисърч Инститют (SRI) и дори срещата й с онзи полковник Стъбълбайн, който я убеди да се яви като доброволка за експериментите по телепатия, отвели я в тъмните коридори на Департамента по отбраната — всичко това я държеше будна и нащрек.

Тези картини като че бяха съвсем живи.

Спомни си също така, сякаш бе вчера, за онзи изключителен човек, онзи „медиум“ на име Инго Суон, който я убеди да приеме тази работа. Никой не можеше да опише като Суон някое далечно място, като се концентрира само над предварително зададените му координати. Никога не бе виждала човек, който да влияе като него на светофарите по улицата и да променя светлините им по свое желание, и дори да разсейва струпаните облаци само с един поглед, когато си поиска. Този „атлетичен ум“ твърдеше, че заслугата не е негова, че е наследил способностите си от една прабаба, „лечителка“ от племето сиукси, която му ги предала от отвъдното.

„Ами ако и на мен…?“

На лицето й се появи усмивка. Срещата й със Суон и тези снимки я караха да се чувства отново млада. В ушите й звучаха отново разгорещените спорове между различните екипи за „далечно виждане“ в INSCOM. Тогава всички те, без изключение, бяха убедени, че психическото поведение се определя от генетични дадености. И твърдяха, че в семейства на хора, предразположени към „астрални пътувания“, знаменателни сънища или телепатия, „медиумът“ се отличава винаги с нестабилното си невротично или истерично поведение. Паранормалното беше някакво „зло“, което се предаваше от поколение на поколение.

„И аз съм такава, да“.

Дженифър затвори тутакси албума. Трябваше да позвъни във Финикс. Имаше някакво предчувствие… Една от онези странни „инжектирани“ идеи, за които Суон й говореше толкова често. Беше вече десет часът вечерта; в Аризона бяха с един час напред, но за нея нямаше значение. Изобщо.

— Мамо?

От другата страна на линията й отговори един равнодушен глас.

— Виж ти! Радвам се, че най-сетне се обаждаш нощем — похвали я. — Най-после разбра, че нощната тарифа е много по-евтина, нали?…

— Да, да. Знам, мамо. Всъщност искам да те питам нещо за семейството.

— Пак ли?

— Не се притеснявай — въздъхна тя. — Няма нищо общо с татко.

— И по-добре.

— Да знаеш дали някой в семейството е страдал от епилепсия?

— Но какви са тия въпроси, Дженифър! Епилепсия ли? Добре ли си, скъпа?

— Отговори ми с да или не. За миг настъпи мълчание.

— Е…, когато бях малка, майка ми се тревожеше за пристъпите, от които страдаше баба. Но тя умря, преди да навърша десет години, и не съм сигурна за какви точно пристъпи говореха.

— Баба ти ли? Моята прабаба?

— Да. Уф! Беше толкова отдавна! Жалко, че не я познаваш, била е жена с характер. Като теб. Предците й живеели край Рио Гранде, в Ню Мексико, макар че по-късно, по времето на златната треска, решили да емигрират на юг и се установили отвъд границата. Близо до Гуадалупе.

— Това вече го знам. Но защо не си ми говорила никога за прабаба ми? Вярно ли е, че се е казвала Анкти, като теб?

Тонът на Дженифър прозвуча като упрек.

— И като баба ти, да. Но това са много стари истории, не са интересни — извини се тя. — Вие, младите, се интересувате от по-важни неща от старите семейни истории.

— Истории ли? Какви истории?

— Ами… Баба ти Анкти все ги разправяше.

— Какви истории? — настоя тя.

— Не ме бива за тия работи, скъпа. Освен това бяха невероятни истории. За духове закрилници, за боговете качинас и тям подобни… Щеше да се уплашиш!

— Ужасна си, мамо. Помня приказките на баба. За индианеца Хуан Диего. За Девата. За цветята в пончото.

— Да. Аз също.

— А не знаеш ли от кое племе е била прабаба ми?

— Това не знам. Съжалявам. Знам, че била нещо като магьосница и че семейството емигрирало, защото имали много проблеми в енорията. Но не вярвам да е говорила много за това с внуците си.

— Да ти говори нещо името Куелосе? Или Гран Кивира?

— Не — поколеба се тя.

Чу се дълбока въздишка, преди гласът от другата страна да продължи:

— Защо питаш толкова за баба Анкти сега, дъще?

— Просто така, мамо.

— Добре… Трябва да знаеш — засмя се тя, — че когато ти се роди, първото, което тя каза, беше, че си приличала много на „магьосницата“.

— На прабаба ми ли?

— Да.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, дъще! Какво става? Да не искаш да кажеш, че пак имаш от ония сънища, а? Вече преживяхме това! — В гласа й прозвуча тревога. — И беше ужасно.

— Спокойно, мамо. Няма нищо такова. Добре съм. Като се видим, ще ти разкажа всичко.

— Обещаваш ли?

— Обещавам, мамо.

Дженифър остави слушалката със странно чувство. Току-що бе открила, без да иска, че между нея и удивителния Инго Суон има много повече общи неща, отколкото си беше представяла И двамата имаха индианско потекло… и баба магьосница! Но дали това обясняваше странните й сънища? И диагнозата й за „епилепсия на Достоевски“?

Какво ли би казала за това доктор Мейърс?