Хавиер Сиера
Синята дама (21)

ГЛАВА 21

— Татко! Кажете нещо! Чувате ли ме?

Разтърсван от Сакмо, Гран Валпи постепенно се свести.

Беше зашеметен. Скованите му мускули отказваха да му се подчиняват. Изобщо не разбра колко време бе минало, откак дамата го остави сам край Каньона на змията. Но щом чу сина си, който го викаше с тревожен глас, си спомни всичко, което се бе случило. „Обредът за призоваване на духове успя“ — рече си, усмихвайки се.

Постепенно, с голямо усилие, старецът раздвижи отново ръцете и краката си. Щом се надигна, най-сетне зърна кръглото лице на сина си.

— Сакмо… Видя ли я?

Старецът сграбчи момъка за раменете, мъчейки се да скрие вълнението си.

— Да. Още веднъж, татко.

— Беше жена, нали? — настоя той трескаво.

— Синята дама… Беше тук всяка нощ, откакто племето на Мъглата се затвори в кивата. Всички пазачи я видяхме да броди.

Гран Валпи потръпна.

— И говори ли с теб?

— Повика ме и аз отидох, татко. Вече не се страхувам от нея. Дамата обеща, че ще се върне и ще ни научи на нова вяра.

— Да — въздъхна той. — Знам. Остави ми това.

Сакмо пое в длани това, което дамата бе подхвърлила на баща му. То не го изненада. Беше дървен кръст, завързан грубо, който не му говореше нищо.

— Какво става, татко?

Старият воин сбра последните си сили, за да стъпи на крака. Когато го направи, хвана сина си за ръката и гледайки го в очите, го принуди да сведе поглед към петното с формата на роза върху предмишницата си. Момъкът го имаше, откакто се помнеше.

— Виждаш ли този знак?

Сакмо кимна.

— Аз имах същия, на същото място, по рождение Но сега синко, той изчезна.

— Какво искате да кажете?

Гран Валпи нави ръкава си, за да покаже лявата си ръка Там нямаше нищо. Нямаше петно. Сякаш никога не бе носил белега с розата, блестяща върху кожата на сина му.

— Много е просто, Сакмо: дамата каза, че скоро ще заемеш моето място в племето. Моята мисия е към края си.

— Но вие не можете да ни изоставите! Не сега, татко!

Гран Валпи не трепна.

— Каза също — продължи той, — че утре на разсъмване ти и група воини хумани трябва да излезете на всяка цена да посрещнете вестителите на новия Бог.

— Вестителите на…?

Гран Валпи го накара да млъкне.

— Ще тръгнеш на юг, ще вървиш денем и нощем, ако трябва и преди пълната луна да огрее пак тези прерии, ще ги срещнеш с почести. Които и да са те. Каквото и да рекат.

— А как ще ги позная? Аз не, не…

— Вземи този кръст. Той ще ти помогне.

— Но, татко…

— Няма „но“, сине. Нашият свят свърши вече. Още ли не си го разбрал?