Хавиер Сиера
Синята дама (65)

Венис Бийч, Калифорния

Дженифър тръгна към вратата при третото позвъняване. Нямаше представа кой може да й звъни така упорито в понеделник в седем сутринта. Загърна се в белия копринен пеньоар, разтърси косата си и прекоси бързо разхвърляния хол. Като погледна през шпионката, видя млад мъж, към трийсетте, слаб, с очила с метални рамки, който чакаше нетърпеливо от другата страна на вратата. Никога не го беше виждала.

— Госпожица Нарейди? — попита посетителят, щом усети, че го наблюдават.

— Да, аз съм. Какво искате?

— Не знам как да ви обясня… — поколеба се той, доловил неприятната нотка в гласа й. — Казвам се Карлос Алберт, сътруднича на ФБР в едно разследване и вие сигурно ще можете да ни помогнете.

— На федералните ли?

— Знам, че ви звучи абсурдно, но говори ли ви нещо името Синята дама?

Дженифър се вцепени.

— Какво казахте?

— Идвам да ви питам за Синята дама, госпожице Нарейди. И за нещо, което сте получили и което смятам, че трябва да ми предадете.

Карлос бе решил да изиграе всичките си карти. Беше убедил хората от ФБР да му позволят да се срещне сам с Дженифър. Всъщност увери ги, че един чуждестранен журналист ще може по-лесно и не така стресиращо да получи необходимата информация и да върне откраднатия от Мадрид ръкопис, отколкото те. И разбира се, разчиташе на подробностите, които му бе дал ангелът с червените обувки.

Дженифър го погледна подозрително.

— Кой ви даде адреса ми? Няма го в указателя — каза тя.

— Вижте, госпожице Нарейди, трябва да поговорим за нещо важно. Идвам от Мадрид само за да се срещна с вас. Вашият психиатър, доктор Линда Мейърс, е позвънила в Националната библиотека преди няколко дни да пита за Синята дама и така ви открих. Може ли да вляза?

Дженифър отвори вратата.

Жената, която го пусна да влезе, притежаваше странна красота. Въпреки че току-що бе станала и имаше синкави торбички под очите, тя излъчваше хармония. Беше мургава. С бронзова кожа. С хубава фигура и приятно лице, с пълни устни и изпъкнали скули. Холът й бе пълен със сувенири от Италия; бронзова отливка на Кулата в Пиза й служеше за преспапие; колекция от дискове на латино певци бе разпиляна край хай-фи акустична система; голяма снимка на Колизеума, сниман отгоре, красеше най-дългата стена в тази стая.

— Познавате ли Италия, госпожице Нарейди?

Дженифър се усмихна за пръв път. Гостът й си играеше с малка венецианска гондола от бронз, поставена до телевизора.

— Разбира се. Живях известно време в Рим.

— Наистина ли?

— О, да. Чудесен град. Вие познавате ли го?

Карлос кимна. Няколко минути те разменяха впечатления за горещия темперамент на италианците, за това колко лесно свиква всеки турист с хаоса на трафика и колко им липсва храната им. Пак случайно — за кой ли път — и двамата знаеха едно ресторантче близо до Пантеона на Агрипа — Ла Сагрестия, където приготвяха най-хубавата паста в града („само за римляни“, пошегуваха се). Всъщност нещо толкова просто скоро ги предразположи към много по-спокоен разговор. След малко Дженифър вече бе забравила, че Карлос е споменал за интереса на ФБР към Синята дама.

— Сигурно искате да пийнете нещо? — каза тя. — Нещо разхладително? Вода?

Карлос поклати отрицателно глава. Той вече мислеше как да й зададе въпросите, които бе подготвил, когато домакинята взе инициативата в свои ръце.

— Всъщност, щом вече сте тук, може би ще ми помогнете да разгадая една мистерия.

— Мистерия ли?

Журналистът се размърда на дивана.

— Да. Вие сте испанец, нали?

— Така е.

— Вижте, вчера получих един плик със стар ръкопис, написан на вашия език. Помислих си, че може би ще ми помогнете да го преведа.

Сърцето му се преобърна.

— Ръкопис ли?

— Да… — Дженифър запали цигара и започна да го търси. Трябва да е някъде тук. Смятах да го покажа утре на доктор Мейърс, която говори испански. Но вие сте испанец и ще го разберете по-добре. Сякаш небето ви праща!

Карлос се засмя вътрешно. „Може и така да се каже, наистина“.

Когато тя се приближи със сноп стари листове, завързани с дебела тръстика, журналистът вече знаеше какво е това. Боже господи! Беше изминал десет хиляди километра точно заради тази връзка листове. Ангелът с червените обувки беше прав: тази жена държеше в ръцете си една тайна, но не го знаеше.

— Невероятно — подсвирна той. — Знаете ли какво е това, госпожице Нарейди?

— Разбира се, че не. Затова ви питам.

Занемял от удивление, журналистът пое връзката с две ръце. В началото му бе трудно да свикне с тази барокова калиграфия, пълна със заврънкулки, но после прочете гладко: „Мемориал за Негово светейшество, папа Урбан VIII, наш господар, в който се разказва за покръстванията в Ню Мексико, извършени през най-щастливия период на управлението и папството му и предоставен на Негово светейшество от отец Алонсо де Бенавидес, от Ордена на нашия отец свети Франциск, пазител по време на споменатите покръствания, 12 февруари 1634 година“. Към документа имаше залепен с лента от много тънка хартия по-нов надпис с червен молив: „Зап. ръкоп. 5062“.

— Този документ — каза най-сетне Карлос — беше откраднат преди няколко дни от бронираната камера на Националната библиотека в Мадрид. Затова сътруднича на ФБР. За да бъде открит и върнат, където му е мястото.

Дженифър се опита да прикрие изненадата си.

— Не съм го откраднала! — защити се тя. — Ако го бях направила, смятате ли, че щях да ви го покажа просто така?

Карлос сви рамене.

— Добре. Единственото, което знам, е, че това е предметът на престъплението и той е в дома ви. Трудно ще ви бъде да обясните откъде го имате.

— Предмет на престъпление ли? Но…

— Криминалният отдел на испанската полиция и групата за борба със сектите предупредиха Интерпол, подозирайки, че този документ е излязъл нелегално от страната ни. И както се вижда, са били прави.

Карлос наблегна повече на „този документ“, потупвайки го силно. Дженифър се изплаши.

— И защо отделът за борба със сектите ще търси един стар ръкопис?

— Подозираха, че е дело на някоя група фанатици, госпожице. Понякога такива групи се интересуват от разни книги или произведения на изкуството по най-невероятни причини. Но който е проникнал в библиотеката, е откраднал само този документ, а е можел да вземе други, много по-ценни творби.

— Странно, нали?

— Много. Затова трябва да ми обясните някои неща, госпожице.

— Момент! — прекъсна го тя. — И вие на мен, господин…

— Алберт. Карлос Алберт.

— Господин Алберт, попитахте ме за Синята дама. Какво общо има тя с този документ?

— Много! — усмихна се той. — В него се обяснява какво се е случило със Синята дама и как сестра Мария Хесус де Агреда е успяла да се раздвои и да се появи в Ню Мексико в началото на XVII век.

— Сестра Мария Хесус де Агреда ли?

Дженифър не произнесе това трудно име като испанеца, но веднага го позна.

— Знаете за нея?

— Разбира се! За нея, за отец Алонсо де Бенавидес, за Филип IV… Виждала съм ги. От доста дни ги виждам.

— Виждате ги?

Дженифър разбра удивлението на госта.

— Господин Алберт — каза тя, — колкото и да ви е трудно да повярвате, аз видях насън всичко, което знам за Бенавидес и за направеното от него в Ню Мексико.

— При това положение, госпожице, вече не ми е трудно да повярвам в каквото и да било — отвърна той, галейки ръкописа.

— Кълна се, че никога досега не съм чувала за Бенавидес нито съм чела книга, в която да се споменава за него. Не съм се интересувала никога и от историята на страната ми, нито от тази на коренните американци. Но мисля, че генетично съм пред разположена към това. Моят психиатър смята, че това е генетична памет. Вие вече я познавате.

— Да. Но тя не знае защо сънувате такива сънища. Не пожела да говорим за това и останах с впечатлението, че е доста объркана.

— Ами… Аз не й казах някои неща. И най-вече, че тези сънища са много свързани с последната ми работа.

— Какво сте работили?

Дженифър смръщи нос с досада.

— И защо смятате, че на вас ще кажа това, което не съм казала на доктор Мейърс?

— Може би, ако ви обясня как стигнах дотук и какво преживях, преди да ви открия, ще го направите. Кажете, вярвате ли случайностите?

Онази сутрин, докато Дженифър приготвяше чай и кифлички с мармалад от боровинки, нейният гост й разказа всичко: от снежната буря, отвела го в Агреда, до шока, когато видял лицето на сестра Мария Хесус в основания от нея манастир, където тялото й, съхранено като по чудо, се пазело в стъклена урна. Докато й разказваше как един малък медальон с лика на Вероника, или „Светия образ“, го бе накарал да предприеме път изпълнен с изненади, и как този низ от съвпадения го беше отвел до истинската му притежателка в самолета за Лос Анджелис, Дженифър си спомни нещо. Малка подробност, която при това положение не можеше да бъде случайност. Защото и тя бе видяла подобен медальон в Рим.

Това бе станало в „залата за сънуване“ на Радио Ватикана. През първия й работен ден. Спомни си, че след като един агент на INSCOM, изпратен в Рим, я повика от Форт Мийд, тя бе видяла медальона по време на първия си сеанс. Той висеше на врата на инструктора. Доктор Албърт Феръл. И беше — не можеше да не е същият като медальона на испанеца.

— Знаете ли какво? — каза тя накрая. — И аз не вярвам, че това са случайности.

Лицето на Карлос просветна. Той знаеше, че за кой ли път нещо — или някой? — му проправяше път.

Удобно настанена на любимия си диван, Дженифър Нарейди му разказа последната част от една история, в която и двамата участваха по странен начин.

— Доскоро имах чин лейтенант от армията на Съединените щати и работех в разузнаването — каза тя. — Работата ми бе свързана с една дивизия за „психошпионаж“, в която бяхме само хора с изявени екстрасензорни способности. Както се досещате, дейността ни беше строго секретна.

Карлос се стресна.

— През последните години бях изпратена в Рим и работех по един проект, чиято цел бе да проучи предела на възможностите на човешкия мозък.

— Предела на възможностите ли?

— Да. На психическата способност за предаване на мисли или за виждане от разстояние, която някои хора с ясновидска дарба притежават. Разбирате ли за какво говоря?

— Много добре.

Карлос се съвземаше вече. Неведнъж беше чувал за подобни проекти. Дори в неговото списание бе чел репортажи за някаква „паранормална война“ между бившия Съветски съюз и Съединените щати. Но никога не бе мислил, че ще се запознае с някого, свързан с тези програми.

— По време на управлението на Рейгън — продължи Дженифър — моята дивизия трябвало да достигне успехите на руснаците и да шпионира военни бази от разстояние с помощта на хора с такива способности. Създали една „армия“ от „звездни пътници“, които да „летят“ до тези цели. Но за съжаление, повечето експерименти се провалили. Просто не можели да ги контролират. Нашият генерал бил уволнен.

— А кога се включихте вие?

— В средата на осемдесетте години. Проектът за „психошпионаж“ не бе прекратен напълно, защото след падането на Берлинската стена разбрахме, че руснаците продължават експериментите си. Правеха тайни разработки за разширяване предела на тези възможности. Нещо повече, бяха продали част от откритията си в областта на психиката на други сили.

— Разбирам.

— И за капак, бюджетът ни беше ограничен. Така че от моя институт — INSCOM, решиха да влязат във връзка с един таен съдружник, заинтересован от подобен род дейности.

— Съдружник ли?

— Да. Ватиканът.

Карлос тръсна глава.

— Не се изненадвайте. Ватиканът се занимава от векове с въпроси, които за нас представляват интерес едва от няколко десетилетия. Имайте предвид, че точно те измислиха термина билокация за звездните пътувания. Архивите на Църквата са пълни с такива случаи. Курията искаше да разбере какви психически механизми предизвикват тези раздвоявания и така стигнахме до добро споразумение: те даваха историческата информация, а ние — технологията, за да „възпроизведем“ такива състояния.

— Технологията ли?

Дженифър си изяде кифлата, преди да продължи. Така тя се освобождаваше от голям товар, сякаш този разговор беше терапията, от която се нуждаеше, откакто бе напуснала Италия. Карлос следеше всеки неин жест, всяка нейна дума.

— Институтът, за който работех — продължи тя, — изпрати един от нашите хора в Рим, в Радио Ватикана. Беше звукоинженер и бе работил във Вирджиния. Още преди да отида там, той вече знаеше, че някои видове църковна музика помагат за раздвояването. И носеше един от медальоните, за които споменахте.

Тази информация направи впечатление на Карлос.

— И само с музика могат…

— Музиката не е най-важното. Ключът е в честотните вибрации на звука. Точно те карат мозъка да се държи по определен начин и предизвикват силни психични сътресения.

— А вие? Защо бяхте в Италия?

— Изпратиха ме в Рим, за да работя с шефа на една странна група, когото наричаха „първия евангелист“.

— „Първия евангелист“ ли?

— Разбира се, това е прозвище. Там, в една зала, подобна на залата, която имахме във Форт Мийд, ме използваха като опитно зайче. С новите звукове, които беше синтезирал, „евангелистът“ се мъчеше да ме изпрати в друга епоха.

— В друга епоха? В миналото ли?

— В миналото. Но не постигна нищо. Подложи ме на сеанси от по петдесет минути, през които ме караше да слушам силни звуци. В лабораторията не се получаваше нищо, но вечер ставаше много лошо: имах кошмари с геометрични фигури, които се въртяха в главата ми до припадък; цветове и гласове ме преследваха. Не можех да си почина и дори отслабнах от притеснение.

Карлос не каза нищо.

— Все едно бях избрала някакъв телевизионен канал, но антената не беше в ред и не хващаше добре сигнала.

— А не ви ли казаха защо искат да ви пратят в миналото?

— Казаха ми. Тогава не го разбрах, но сега всичко си идва на мястото.

— Какво имате предвид?

— Искаха да разчетат съдържанието на един стар документ, в който се даваха инструкции за осъществяването на физическо проектиране на хора чрез звукове.

— Физическо ли? На тялото?

Дженифър потвърди, като го погледна със светлите си очи.

— Изглежда, една жена го бе постигнала през XVII век.

— Синята дама.

— Точно така. Но нито Ватиканът, нито нашето правителство знаеха как точно. Изглежда, ключът е бил в този документ. Написан е от един францисканец за краля на Испания.

— А документът — промълви Карлос — този ли е?

— Да. Невероятно, нали?

— Сънували ли сте го?

— Всъщност сънувах човека, който го е писал, и историческия момент, когато това е станало. Предполагам, че в Лос Анджелис, далеч от лабораториите, мозъкът ми се е опитал сам да „оправи сигнала“ и накрая е успял. Но разбира се, не в срока, определен от експертите в Рим.

— И защо са пратили този документ на вас, щом дори не можете да го прочетете?

— Сигурно вие знаете това по-добре от мен. Или жената с червените обувки, която сте срещнали в самолета. Пратила го е тук, за да го вземете вие. Нали?