Хавиер Сиера
Синята дама (5)

ГЛАВА 5

В същия миг Сакмо реши да нападне.

Но преди воинът да успее да застане с лице към нападателката си и да забие секирата между очите й, ново сияние го заслепи. Почти нямаше време да различи високия странен силует на жената, която сега го гледаше. Силен порив на вятъра, като удар от сухо дърво, го повали по гръб.

— Сак… мо — повтори гласът.

Това беше краят. Вече знаеше. Животът му щеше да си иде като дъх.

Какво щеше да стане със семейството му?

А с племето?

Какво го чакаше на другия бряг на живота?

Равнината се бе изпълнила отново с онова тайнствено сияние, което сякаш можеше да докосне с ръка, и в същото време воплите на стража глъхнеха в блясъка, който го заливаше. Близките каменни къщи на Куелосе, гробището на предците, голямата кива — подземието за обреди на племето, и дори брегът на трите езера бяха окъпани в същото синьо сияние. Но Сакмо не можеше да види чудото и заедно със слепотата скоро го споходи и друго болезнено усещане. Някакъв вибриращ звук, хиляда пъти по-силен от онзи, който вдига рояк скакалци, прониза ушите му, довеждайки го до отчаяние. Така ли го зовеше смъртта?

Индианецът се затъркаля по земята с ръце на слепоочията. Скочи. Закрещя и заудря с юмруци главата си. Но шумът изпълваше всичко. Изпълни и него.

След секунди мозъкът му не го понасяше вече. Той бе забравил колко близо усещаше присъствието на нападателя си. И сразен, ловецът изгуби и последните си сили и се просна на земята в цял ръст.

След туй мракът облада съзнанието му.

И тишината.

Когато шумът и светлината стихнаха, младият индианец лежеше ничком, шарките по лицето му бяха размазани, а черепът — изподраскан. Не знаеше колко време бе минало. Болеше го главата, гадеше му се и оръжието му го нямаше. Секирата му се бе търколила на няколко крачки от него, но той нямаше сили да опипа земята и да си я вземе.

— Скъ-пи Сак-мо…

Гласът, който го бе ужасил, прокънтя над него; сякаш идваше от всички страни. Не знаеше колко време беше го чакал да се съвземе. Но той бе жив, жив!

— Защо бя-гаш от мен?

Объркан, синът на Гран Валпи реши в страха си, че е по-добре да не отговаря. Все още с лице в земята, той събра достатъчно кураж, за да прецени на какво може да разчита. И скоро откри нещо. Малкият нож от камък, с който дереше ловните си трофеи, бе затъкнат на кръста му.

Инстинктът му на воин се пробуди във вените.

— Из-минах дълъг път да се срещ-на с теб — рече гласът, вече не така накъсан. — Ня-ма от какво да се боиш. Няма да ти причиня нищо лошо.

Гласът на духа беше спокоен. Ясен. Говореше на неговия диалект. И го правеше плавно, без да бърза. Щом Сакмо успя да се съсредоточи, забеляза, че скакалците бяха престанали да жужат и светлината бе по-поносима, беше избледняла дотолкова, че той успя да отвори леко очи и постепенно да дойде на себе си.

Първо видя петна, после сенки на неясни силуети и след секунди Сакмо с изненада различи върволица червени мравки, лазещи под лицето му.

Отново виждаше!

И точно тогава, като се обърна по гръб, зърна за пръв път, съвсем ясно, лицето на нападателя си.

— В името на дедите ми… — промълви, смаян.

Онова, което виждаше пред себе си, трудно можеше да се опише: едно нежно женско лице се взираше отблизо в него. Приличаше на тръстика. Изопнато. Удължено. Беше с големи светли очи. Никога не бе виждал такава бяла кожа. Ръцете бяха дълги, с тънки фини пръсти. А дрехите бяха най-странните, които бе виждал. Силно го впечатли небесносиньото покривало на косите, които му се сториха тъмни, и още повече — дебелото въже, с което нападателката му бе препасала дрехата си. Жената се усмихна, сякаш му съчувстваше.

— Зна-еш ли кой ден е?

Въпросът смути Сакмо. Духът го беше изрекъл, без да помръдне устни.

— Ще запом-ниш ли днеш-ната дата?

Индианецът я погледна пак изумено, но не отвърна. Не разбираше какво иска да му каже.

— Лето Господне хиляда шест-стотин двай-сет и девето. Много къс-но те от-крих, Сакмо. Се-га ти ще ми помог-неш.

— Да ти помогна?…

— Хиляда шест-стотин двай-сет и девето — повтори тя.

Тази цифра не му говореше нищо.

Сакмо започна да се изправя бавно и успя да се задържи на крака. Опипа кръста си, търсейки ножа, извади го полека и го скри в китката си. През това време жената, чиято кожа излъчваше светлина, сякаш се бе издигнала на няколко педи от земята. Гледан от това положение, острият й профил не беше заплашителен, а благ. И вече нямаше никакво съмнение: Сакмо стоеше пред синия дух от равнините. Някога баща му му бе говорил за него.

— Дойде ли краят на този свят, госпожо?

Без да помръдне устни, дамата засия, чувайки въпроса на стража.

— Още не, син-ко. Дош-ла съм да съобщя не-що на хора-та от тво-ето село. Но имах нуж-да от човек ка-то теб. Знаеш ли? Малко остава. Много малко, Сак-мо.

— Малко ли? Малко за какво?

— До ид-ването на истин-ския Бог. Трябва да подгот-виш хората си. Не тряб-ва да позво-лиш да се пролее кръв.

Индианецът потърка очи, мъчейки се да вижда по-добре събеседничката си. Още му пареха.

— Ще ме убиеш ли? — запита той, стискайки оръжието си.

— Не.

— И защо избра мен тогава?

— За-ради твоя знак, Сак-мо.

— Моя знак ли?

— Пог-ледни ръката си.

До този момент стражът не му обръщаше внимание: от външната страна на лявата му мишница от години имаше белег с цвят на гранат, голям колкото ухапване от змия, с формата на роза.

— Това е зна-кът на онези, които мо-гат да виждат. Жената се наклони над индианеца, протегна ръка и докосна остригания му до кожа череп. Тръпки побиха целия гръбнак на Сакмо, принуждавайки го да отпусне ръце и да изпусне ножа си от камък.

— Няма да ме напад-неш. Сега, синко, тряб-ва да ти дам нещо — продължи тя. — He-що, което ще разбе-рат чак внуците на твоите внуци, след не по-малко от три-ста години.

— Триста години?

— Почти чети-ри хиляди луни… — потвърди тя. — И ти ще го пазиш.

— Какво е то?

— Скоро, като се срещ-нем пак, ще го по-лучиш.

И като каза това, тя изчезна и мракът завладя отново равнините.