Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Dama Azul, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Издателска къща „Хермес“ — Пловдив, 2007 г.

Екатерина Христева Делева, преводач, 2007 г.

Георги Атанасов Станков, художествено оформление на корицата, 2007 г.

 

с/о Antonia Kerrigan Literary Agency — Barcelona

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 64

— Базов страж, копираш ли ме?

— Копирам те 5 х 5, страж.

— Птичката излетя от гнездото. Да я оставя ли да лети?

— Не. Ако се отдалечи много, задръж я. Клетката ще бъде готова след секунди.

— Край.

Когато Джузепе Балди излезе от Университета в Деусто и видя чудесния пролетен ден, който го очакваше навън, реши да се поразходи до центъра. В Билбао бе минала седмица на проливни дъждове и градът бе чист и свеж.

Всичко беше спокойно. Всичко, освен вана Форд Транзит с барселонски номер и тъмни стъкла, чийто мотор заработи, щом „евангелистът“ се появи на вратата на университета.

— Птичката.

Мъжът с мускулесто тяло, седнал зад волана на вана, запали пура, следейки с поглед отец Балди.

— Като мине по пешеходната пътека, ще го задържиш. Чу ли ме, страж!

Връзката приключи с изщракване. Мъжът с пурата остави своя предавател на седалката, намести слънчевите си очила и подкара колата покрай бенедиктинеца. Той вървеше спокойно.

— Сега ли? — гръмна гласът на стража, който искаше инструкции.

— Тръгвай.

Това бе достатъчно.

Стражът, як пиемонтец, прибра приемника в джоба на сакото си и тръгна бързо към своя обект. За секунди го задмина и спря на един светофар, светещ червено. Там изчака „евангелистът“ да стигне до него. На пет метра около тях нямаше никакви хора. Чудесна възможност. И така, рамо до рамо със свещеника, стражът му подхвърли на перфектен италиански:

— Bella giorno, vero?[1]

Балди се изненада. Кимна с безучастна усмивка, но се опита да избегне непознатия, втренчил поглед в другия край на улицата. Това бе последното нещо, което направи, преди бръснатият, облечен в безупречен костюм Армани, да извади пистолет със заглушител и да го опре в ребрата му.

— Ако мръднеш, ще стрелям — прошепна той.

„Евангелистът“ пребледня. Сърцето му едва не изскочи. Какво странно усещане. Свещеникът дори не бе видял пистолета, но успя да си представи дулото, забито в черния му дроб. Никога не го бяха заплашвали с оръжие и някакъв леден, неосъзнат ужас го парализира.

— Това… това е някаква грешка — прошепна едва-едва той на испански. — Нямам пари.

— Не ви искам парите, отче.

— Но… Но аз не…

— Вие ли сте отец Джузепе Балди?

— Да — промълви той.

— Тогава няма грешка.

Преди стражът да довърши изречението, ванът спря до светофара. Достатъчно бе само да блъснат „евангелиста“ и той се олюля и падна ничком в колата. Вече вътре, две силни ръце го грабнаха и го сложиха да седне в дъното.

— А сега се надявам да се държите добре. Не искаме да ви причиним болка.

— Кои сте вие? Какво искате от мен?

Балди произнесе тези две фрази на италиански, заеквайки. Беше все така объркан, с ускорен пулс и с няколко натъртвания по ръцете, но започваше да разбира, че са го отвлекли.

— Един човек иска да ви види — рече бръснатият. — Настанете се удобно.

Мъжът, който го бе заплашил с пистолета, сега седеше до шофьора и се взираше в „евангелиста“ в огледалото за обратно виждане.

— Не вършете глупости, отче, имаме няколко часа път до крайната цел.

— Няколко часа ли? Къде отиваме? — измърмори той.

— На място, където ще можем да поговорим, скъпи „свети Лука“.

В този миг Балди се уплаши за живота си.

Тези мъже не го бяха отвлекли по погрешка, те знаеха кой е. И най-лошото: щом знаеха къде е, значи са го следили от Рим. Въпросът беше защо.

След едно убождане по ръката той загуби съзнание. Бяха му инжектирали доза от десет милиграма валиум, достатъчно, за да го приспят за пет часа.

Когато всичко притъмня, фордът се отправи към околовръстния път на Билбао и излезе на магистрала А-68 по посока на Бургос. Оттам продължи по национален път I и се спусна към Мадрид край Санто Томе дел Пуерто, малко преди височината към пристанище Сомосиера. Там започваше национален път 110, който водеше към Сеговия, където нападателите му заредиха резервоара с бензин за хиляда песети на бензиностанцията до римския акведукт. После поеха по второстепенния път към Самарамала, но не отидоха там.

Часовникът във вана показваше десет и седем минути вечерта. Колата спря до каменен кръст, забит на няколко метра от един от най-странните храмове от Испанското средновековие. Там загасиха мотора. С две присветвания с дългите светлини, отправени към фасадата на църквата, предупредиха хората вътре, че гостът, когото очакваха, е пристигнал.

Бележки

[1] Хубав ден, нали? — (итал.) — Б. пр.