Хавиер Сиера
Синята дама (23)

Мисия „Сан Антонио“ Ню Мексико Лятото на 1629 г.

Зноен вятър духна по главния път за Санта Фе и поде гъст облак прах и пясък. Беше пладне. Първите вихрушки на прашния облак обвяха хвойните край пътя и подплашиха гущерите, дремещи върху една голяма сива скала. Отец Естебан де Переа знаеше какво значат тези знаци. Той познаваше добре пустинята. Спря за миг да хвърли един поглед наоколо и преди така познатият мирис на прах да стигне до носа му, даде заповед:

— Покрийте се! Бързо!

Десетината духовници от Ордена на свети Франциск, които го следваха, вдигнаха в миг ръкави и покриха лица, както им бе заповядал. Бяха облечени в дебели вълнени дрехи с качулка, с въже на кръста и кожени сандали. Явно съвсем недостатъчно, за да се опазят от пристъпите на този фин силициев облак, смъртоносен като дъжд от стоманени карфици.

— Изчакайте! — призова ги същият глас, докато всичко наоколо потъваше в полумрак.

За минути бурята, черна като облак скакалци, се стовари върху свещениците. Но въпреки това някой от края на кервана внезапно викна:

— Боже господи! Чувам музика! Чувам музика!

— И аз! — чу се друг глас.

— И аз!

— Кой каза това? — Притворил очи, отец Естебан се помъчи да открие братята, които бяха извикали. Воят на бурята ги отдалечаваше. Сякаш бяха на другия край на света.

— Аз! Брат Бартоломе! Не чувате ли, отче Естебан? Това е свята музика!

Инквизиторът, водач на групата, се помъчи отново да открие силуета на Бартоломе.

— Откъде идва музиката, братко? — викна, за да го чуят.

— От юг! Идва от юг!

Макар слабото ехо на думите му да се чу едва-едва, всички духовници, без изключение, наостриха слух.

— Още ли не я чувате? Идва оттам, отзад! — продължаваше да крещи отец Бартоломе.

Най-сетне всички мисионери дочуха мелодията. Беше нежна песничка, почти недоловима, и сякаш идваше от малка музикална кутия. Ако не се намираха насред пустинята, на пет дена път пеш от Санта Фе, биха се заклели, че е хор, пеещ Алилуя. Но тук то беше невъзможно.

Това не продължи дълго.

Преди да успеят да различат и една ясна фраза в тази галиматия от свистене, пясък и песен, бурята смени посоката си, отнасяйки всичко със себе си. След туй мъртва тишина обгърна духовниците.

Отец Бартоломе, дарен от Господа с добродушно лице, сви рамене.

— Дали не е знак?

Но отец Переа, раздразнен от случилото се, не искаше да му обръща внимание. Духовниците решиха да не се поддават на шегите на дявола. Инквизиторът също. Засрамени, сякаш са станали свидетели на мираж, те отърсиха дрехите си, нарамиха пак вързопите и поеха отново на път.

Искаха да стигнат по-бързо до мисията „Сан Антонио де Падуа“, една от най-старите в този район. Отец Естебан искаше да остане там няколко дни, за да провери лично нещо, което в Мексико го озадачи много: според достоверни сведения, получени от архиепископа, през последните двайсет години само на това място бяха покръстени близо осемдесет хиляди индианци. Тоест почти всички жители.

Това беше единственият случай в Америка. Нито в Мексико, нито в земите на Перу, нито в Бразилия бе извършено такова бързо и мирно покръстване.

Нямаше никакво рационално обяснение за покорството на индианците. По-скоро точно обратното. Защото заедно с числото на покръстените се разпространяваше и упоритият слух, че някаква „свръхестествена сила“ убедила туземците да приемат Христовата вяра.

Подобни истории не се нравеха на Переа, човек на Инквизицията. Той притежаваше вродена склонност да се бои от чудесата. Беше роден във Вилянуева дел Фресно, на границата между Испания и Португалия, и това бе повлияло за оформянето на съзнанието му, здраво свързано с догмата. Имаше нужда от закони, за да разбира света, и вярата му даде тази утеха още в детството. Висок, слаб, с остър профил и голяма глава, той смущаваше хората с всяко свое появяване. Баща му, войник по съдба, го бе подготвил да се бори. Беше силен и суров като него. Майка му го насочи към вярата. И като нея той мразеше всяка измама.

— Чуйте ме! — викна отецът, без да спира, размахвайки високо парче пергамент. — Ако картата ми е вярна, вече сме съвсем близо до мисията „Сан Антонио“.

Радост обзе групата.

— От този момент — продължи той — искам да се вслушвате във всичко, което ще чуете от индианците. Без значение колко странно ще ви се стори. Искам да разбера защо са станали християни, дали някой ги е принудил или подготвил, дали не са видели нещо необичайно, което ги е накарало да приемат нашата вяра.

— Какво искате да кажете с това „нещо необичайно“, отче Естебан?

Въпросът на отец Томас де Сан Диего, лектор по теология в Университета в Саламанка и човек с остър ум, поуспокои страховете на мнозинството. Инквизиторът не се поколеба.

— Предпочитам да не ви обяснявам, братко Томе. В архиепископството в Мексико чух абсурдни неща. Говореше се, че духовете от прериите са накарали племената от този район сами да поискат от нас да ги покръстим…

— Духове ли? Какви духове?

— Човече божи! — На брат Естебан сякаш не му се понрави упорството на това отче. — Би трябвало да знаете, че хората по тези земи нямат никакво образование. С бедния си език те ще ви обяснят какво са видели, но вие сами трябва да го разтълкувате.

— Разбирам. Искате да кажете, че когато ни заговорят за духове, трябва да им обясним, че това са нашите ангели. Така ли?

Отецът говореше с тон, който разсърди окончателно инквизитора.

— Да видим, братко Томе, какво смятате, че стана току-що тук?

Отец Томас де Сан Диего сякаш се смали, когато Естебан де Переа го хвана със силните си ръце.

— Тук ли? — поколеба се той. — Имате предвид хора, който чухме ли?

Инквизиторът кимна, очаквайки отговора.

— Небесна музика? Дар от Девата, за да продължим мисията си и да заздравим вярата си?

Отец Естебан изсумтя. Пусна раменете на малкия Томе и викна, та да го чуят всички:

— Не, не, братя!

Всички, до последния духовник, се стреснаха.

— Навлизате в пустинята! На същото място, където Христос е бил изкушаван от Сатаната четирийсет дни и нощи! Пазете се от фалшиви знамения, миражи и сенки! Покажете светлината на хората, които ще срещнете! Затова сме дошли!