Хавиер Сиера
Синята дама (2)

Гран Кивира, Ню Мексико
Преди триста шейсет и две години

Сакмо падна на колене, обзет от ужас. Закаленото му тяло рухна, щом мракът го погълна. Колкото и широко да отваряше очи и да ги търкаше, воинът не можеше да долови никаква светлинка. Някакво неописуемо видение току-що го бе заслепило. И сега стоеше на тъмно, сам, при подстъпа към свещената скала на племето си. Ужасът, който бе помрачил погледа му, не му позволяваше дори да изкрещи.

Никога досега в нощите, прекарани на пост, не беше се натъквал на такова нещо.

На нищо подобно.

Пипнешком, като не смееше да се обърне с гръб към сиянието, което го бе заслепило, Сакмо се опита да избяга от гърлото на Каньона на змията. Изобщо не трябваше да идва тук. Вдлъбнатината на входа, водещ към недрата на хълма, беше прокълната. Цялото племе го знаеше. В дълбините й бяха погребани пет поколения шамани, магьосници и знахари и се говореше, че това било единственото място околовръст, където можеш да говориш с духовете. Значи е опасно място. Защо се беше помамил да дойде, мислеше сега. С какво, по дяволите, го бе привлякъл каменният полумесец на посветените, като знаеше, че тук го дебнат опасности? На всичко отгоре тази скала беше извън района, който трябваше да охранява.

Оставаха три часа до разсъмване. Три часа, за да го сменят на поста. Или да го открият мъртъв. Ала Сакмо още дишаше. Задъхан. Трескав. Зашеметен. Жив. И порой от въпроси бушуваше в ума му.

„Каква е тая светлина, дето може да повали мигом един воин хуман? Някакъв лъч? Може ли мълния, скрита в камъка, да повали голям мъж? И после какво? Ще се стовари отгоре му и ще го разкъса ли?“

Стражът не спираше да мисли за това. Направи го едва когато в бягството си презглава усети, че прерията съвсем е притихнала. „Не е добър знак“, рече си. И в същия миг мисълта му потъна в опасните води на мистичното. Дали тази светлина го настигаше? Съвсем пресният спомен го смути. Огънят, който го бе заслепил, сякаш бе излязъл от пастта на някой змей. На някой вълшебен звяр, който само да духнеше веднъж — и можеше да помете прерията. В пророчествата на племето му се говореше така за края на света. Че скоро неговият свят ще бъде унищожен в пламъци и че огромно сияние ще предизвести унищожението на всичко живо. Катастрофалният край на Четвъртия свят.

Ако онова, дето се беше спуснало в дефилето, е знак за края, никой и нищо не можеше да го спре.

А той какво да направи?

Струваше ли си да тича и да вдига тревога?

И как?

Сляп ли?

Сакмо се учуди, че го спохождат такива ужасни мисли. И след миг мозъкът му ги възприе: това не приличаше на нищо, за което бе чувал досега. Блестящият мехур, заслепил очите му, бе изникнал изневиделица от прокълнатата пролука. Сиянието го парна, беше светкавично. Какво можеше да стори срещу такъв враг? И кой друг воин би го спрял? Не беше ли по-добре жена му, дъщеря му Анкти и хората му да умрат, както си спяха?… А той?

— Анкти — прошепна.

Сред мрака, потънал в дълбока тишина, воинът спря и се обърна към скалата, от която се бе отдалечил. Ако ще мре, помисли си за част от секундата, да го направи поне като мъж на честта. На крак. С лице към звяра. И в бъдеще може би някой щеше да си спомни за него като първата жертва на Звяра от Края на времето.

И точно тогава се случи.

Воинът не го очакваше.

Шест срички — само шест, — изречени много бавно, нарушиха дълбоката тишина на равнината. Те идваха сякаш от устата на благ приятел. Шепотът изникна до самото ухо на воина. И незнайно как, този глас като поток, тази природна сила го повика по име:

— Доб-ре ли си, Сак-мо?

Въпросът, накъсан, но изречен на неговия език таноан, го вцепени. Щом го чу, той смръщи вежди и инстинктивно посегна към секирата от обсидиан, която носеше на кръста си. Онуй ли го викаше?

Сакмо бе обучен от баща си — Гран Валпи, вожда на поселището Куелосе — да се брани от живите. Не от мъртвите.

— Сак-мо.

Сега гласът го призова по-строго и силно.

Мъртви ли?

Споменът за стария му баща го накара да стисне зъби и да се приготви да се защитава с оръжие в ръка. И от този свят да беше, и от другия, говорещата светлина нямаше да го унищожи, без да остави някаква следа от нея по тоя червен пясък.

— Сак-мо…

Щом той чу треперливия глас за трети път, секирата му проряза въздуха, описвайки защитен кръг около него. Все още не виждаше нищо. „Сбогом, Анкти. Обичам те“. Който и да беше онзи, който го викаше, той бе вече до него. Усещаше дъха му. Непоносимо горещото му присъствие. И умиращ от страх, с трепереща в лявата му ръка секира, единственият мъж на пост в селището вдигна лице към небето в очакване на неизбежното. Отвори зачервените си очи и като се вторачи в непрогледното небе, съзря фигура, голяма колкото тотем, която го връхлиташе. Мъглява мисъл проряза съзнанието му: беше жена! Някакъв проклет женски дух щеше да му отнеме живота!

По ирония на съдбата, преди години точно на това място, край гробището на Куелосе, баща му го учеше как се умира. С оръжие в ръка.