Джоджо Мойс
Един + един (9)

Осма глава
Ед

[email protected]: Не забравяй какво ти казах. Ще ти припомня подробностите, ако изгубиш картичката.

[email protected]: Няма да забравя. Цялата нощ се е запечатала в главата ми.

 

 

[email protected]: Направи ли каквото ти казах?

[email protected]: Движа нещата.

[email protected]: Пиши ми, ако резултатите са добри!

[email protected]: Съдейки от последното ти изпълнение, едва ли ще са други!

 

 

[email protected]: Никой не ми е помагал толкова!

[email protected]: Е, не е кой знае какво.

[email protected]: Искаш ли да се видим през уикенда?

[email protected]: В момента съм малко зает. Ще ти се обадя, като се освободя.

[email protected]: Мисля, че се получи добре и за двама ни.

 

 

Следователят го остави да довърши четенето на двата листа, след което ги плъзна към Пол Уилкс, адвоката на Ед.

— Как ще ги коментирате, господин Никълс?

Имаше нещо мъчително в това да видиш личните си имейли в официален документ: въодушевените първи отговори, прозрачните намеци, ухилените емотикони… Сякаш беше четиринайсетгодишен!

— Не си длъжен да отговаряш — предупреди го Пол.

— Цялата тази кореспонденция може да е за нещо съвсем друго. — Ед избута документите. — „Пиши ми, ако резултатите са добри.“ Ако е сексуална закачка… Нещо от рода на виртуален секс.

— В единайсет и четиринайсет сутринта?

— Е, и?

— В работно време?

— Това не ми пречи.

Следователят свали очилата си и го изгледа втренчено.

— Виртуален секс, значи. Това ли сте правили?

— Не, разбира се. Не и в този случай. Няма смисъл да го обсъждаме.

— Напротив, господин Никълс, има. Разполагаме с достатъчно имейли. Казвате й, че ще поддържате контакт — той прелисти страниците — „ако имаш нужда от допълнителна помощ“.

— Не е каквото мислите. Тя беше в депресия. Не можеше да се отърве от бившия си. Просто исках да й помогна малко… Омръзна ми да го повтарям.

— Само още няколко въпроса.

Продължиха да го разпитват. Искаха да знаят колко често се е срещал с Диана. Къде са ходили. Какъв точно е бил характерът на отношенията им. Не му повярваха, когато им каза, че не знае много за живота й и нищичко за брат й.

— О, стига толкова! — запротестира накрая. — Вие не сте ли имали връзка само заради страхотното чукане?

— Според госпожица Луис не е било заради секс. Твърди, че двамата сте имали „много близки, емоционални“ отношения, че се познавате още от университета и че вие сте настояли да си купи от вашите акции. Принудили сте я. Според нея изобщо не е знаела, че върши нещо незаконно.

— Но тя… Представила е нещата така, сякаш отношенията ни са били много по-сериозни. Освен това не съм я принуждавал.

— Значи признавате, че сте й дали информацията?

— Не съм споменал подобно нещо! Просто казвам, че…

— Клиентът ми се опитва да ви обясни, че не може да носи отговорност за погрешната представа на госпожица Луис по отношение на връзката им — намеси се Пол. — Нито за информацията, която е предала на брат си.

— Освен това нямахме връзка. Поне не сериозна.

Следователят сви рамене.

— Не ме интересува какви са били отношенията ви. И дали сте се чукали като зайци! Онова, което искам да знам, господин Никълс, е дадохте ли на тази млада жена информация, че „двайсет и осми февруари“, както е казала на една приятелка, „ще ни донесе значителна печалба“.

 

 

Час по-късно, пуснат под гаранция от ареста за две седмици, Ед седеше в офиса на Пол. Адвокатът наля уиски в две чаши. Ед бе започнал да свиква с вкуса на силния алкохол по всяко време на деня…

— Не мога да отговарям за онова, което е казала на брат си. Не е възможно да проверявам дали всяка мацка има брат, който разбира от финанси. Просто се опитвах да й помогна.

— Е, със сигурност си успял. Но хората от СФА и СОКА не се интересуват какви са били мотивите ти, Ед. Жената и брат й са направили луди пари, и то незаконно, благодарение на информацията, която си й дал…

— Престани да използваш тези неразбираеми съкращения… Нямам представа за какво говориш.

— Е, опитай се да си представиш специализиран държавен орган, който се бори срещу финансовите престъпления. Точно оттам те разследват сега.

— Звучи така, сякаш наистина ще ме осъдят. — Ед остави уискито на масичката до себе си.

— Според мен е много вероятно. И очаквам скоро да ни призоват в съда. Обикновено бързат с подобни дела.

Ед се вторачи в него. После отпусна глава в ръцете си.

— Това е някакъв кошмар! Аз просто… Просто исках да я разкарам, Пол. Това е всичко.

— Е, най-доброто, на което можем да се надяваме в момента, е да успеем да ги убедим, че са се възползвали от теб.

— Страхотно.

— Имаш ли по-добра идея?

Ед поклати отрицателно глава.

— Тогава ме остави да работя.

— И аз искам да работя, Пол. Трябва да се върна в компанията. Не знам какво да правя, когато не съм там. Побърквам се в онова забутано градче.

— Е, ако бях на твое място, щях да изчакам. Ако от СФА разберат, че си се върнал, историята съвсем ще се размирише. Журналистите ще я надушат. Най-добре се скатай във вилата си за една-две седмици… — Пол надраска нещо в бележника си.

Ед се загледа машинално в обърнатите наопаки редове.

— Наистина ли мислиш, че това ще попадне във вестниците?

— Не знам. Възможно е. Няма да е зле да разкажеш всичко на семейството си и да ги подготвиш.

Ед постави ръце на коленете си.

— Не мога.

— Какво не можеш?

— Да кажа за всичко това на татко. Той е болен. Това ще го… — Той поклати глава. Когато най-сетне я вдигна, Пол го наблюдаваше съсредоточено.

— Е, ти решаваш… Но както казах, мисля, че е най-добре да се скриеш някъде, в случай че историята изтече в медиите. „Мейфлай“ очевидно не искат да припарваш в офисите им, докато нещата не се изяснят. От новия ви софтуерен продукт зависят много пари. Трябва да стоиш настрана от всички, свързани с компанията. Никакви обаждания. Никакви имейли. И ако случайно те разконспирират, в никакъв случай не давай интервюта. В никакъв случай. — Той почука с химикалката по бюрото, това беше знак, че слага край на разговора.

— Значи да се скрия в миша дупка, да мълча и да броя мухите, докато ме изпратят в затвора.

Пол се изправи и затвори папката на бюрото си.

— Ангажирал съм най-добрия ни екип, Ед. Ще направим всичко възможно да не се стигне дотам.

 

 

Ед стоеше и примигваше на стъпалата пред офиса на Пол, заобиколен от потъмнелите от оловни изпарения сгради. Зарея очи към куриерите, които сваляха каски от потните си глави, към голите нозе на жените, отправили се весело към парка да ядат сандвичи, и изведнъж изпита остра болка заради предишния си живот…

Онзи с кафе машината в неговия офис и секретарката му, която отскача за суши, и апартамента с изглед към града, и това, че най-лошото бе перспективата да лежиш на диванчето в стаята за почивка и да слушаш как Костюмарите обсъждат тихо финансовото положение на компанията. Преди никога не бе сравнявал живота си с този на някой друг, но сега все повече завиждаше на хората, потънали в ежедневни грижи, докато се прибират с метрото у дома при своите семейства. А какво имаше той? Седмици на безделие в пуста вила, без една жива душа наоколо, с която да размени и дума, в очакване да стане обвиняем по дело за финансова измама.

Работата му липсваше повече, отколкото му беше липсвала някога жена му. Липсваше му рутината, която бе създал в живота си. Върна се обратно към предишната седмица, когато се бе събудил на дивана в Бийчфронт, без да има представа как се е озовал там, с пресъхнала уста, която сякаш беше пълна с пясък, и грижливо сгънати очила на масичката за кафе. За трети път от три седмици се бе напил така, че не си спомняше как се е прибрал у дома, и за пръв път се събуди с празни джобове.

Провери мобилния си телефон, нов, само с три контакта. Имаше две гласови съобщения от Джема. Никой друг не бе звънял. Ед въздъхна, натисна „изтрий“ и пое по напечения от слънцето тротоар към паркинга. Никога не си беше падал особено по пиенето. Лара винаги го предупреждаваше, че от алкохола се пълнее, и се оплакваше, че хърка, ако е изпил повече от две чаши.

Точно сега обаче изпитваше неистово желание да пийне нещо…

 

 

Ед постоя известно време в празния си апартамент, хапна пица в един ресторант, отново се върна сред пустите стаи, а после се качи в колата и потегли към морето. Диана Луис изплуваше в съзнанието му през целия път от Лондон. Как бе възможно да е такъв глупак? Защо не бе помислил, че тя може да каже на някого? Ами ако нещата бяха още по-дълбоки? Ако Диана и брат й бяха планирали всичко? Дали това не бе някакъв вид стратегия, за да поиска той да се отърве от нея?

С всяка изминала миля Ед се разгневяваше все повече. Все едно й беше дал ключовете от апартамента си, номера на банковата си сметка — както на бившата си жена — и й бе позволил да го доведе до просешка тояга. Всъщност така дори щеше да е по-добре. Поне щеше да запази работата си, приятеля си. Малко преди изхода за Годалминг, вече едва сдържащ гнева си, Ед спря край магистралата и набра номера й. Полицията бе взела стария му телефон с всички номера като улика. Той обаче май помнеше нейния. И бе готов с въпроса си: „Какво си въобразяваше, че правиш, по дяволите!“.

Но телефонът й беше изключен.

Ед остана да седи в колата край пътя, с телефон в ръка… постепенно гневът му започна да се уталожва. След кратко колебание набра номера на Ронан. Той беше един от малкото, които помнеше наизуст.

Приятелят му отговори едва след няколко позвънявания.

— Ронан…

— Не бива да говоря с теб, Ед. — Гласът му беше предпазлив.

— Да, знам. Просто… Просто исках да ти кажа…

— Какво? Какво искаш да ми кажеш, Ед?

Гласът на Ед секна от внезапния гняв в тона на Ронан.

— Знаеш ли, не ти се сърдя толкова, че си издал вътрешна информация. Макар че това е голям удар за компанията. Но ти ми беше приятел, за бога! Най-добрият! Аз никога не бих ти причинил това.

След тези думи се чу щракване. Ронан беше затворил телефона.

Ед отпусна глава върху волана и остана така няколко минути. Изчака бръмченето в главата му да заглъхне, после даде мигач, потегли бавно и подкара към Бийчфронт.

 

 

— Какво има, Лара?

— Здравей, скъпи. Как си?

— Е, не много добре…

— О, не! Какво се е случило?

Той не можеше да каже дали това се дължеше на факта, че е италианка, но бившата му жена умееше да оправя скапаните му настроения. Вземаше главата му в ръцете си, прокарваше пръсти през косата му, показваше, че я е грижа, тюхкаше се майчински. Накрая това бе започнало да го дразни, но сега, сред пустия, потънал в тъмнина път, Ед изпита носталгия.

— Свързано е с работата.

— О! С работата, значи… — Той усети инстинктивното настръхваме в гласа й.

— А ти как си, Лара?

— Мама ме побърква. И покривът на апартамента тече.

— Нямаш ли ангажименти?

Тя въздъхна безпомощно.

— Обадиха ми се за едно шоу в Уест Енд, а после ми обясниха, че съм твърде стара. Твърде стара, представяш ли си?

— Изобщо не изглеждаш такава…

— Знам! Мога да приличам на шестнайсетгодишна… Скъпи, трябва да поговорим за покрива на апартамента.

— Лара, той е твой, а не мой. Получи го след развода.

— Да, но казаха, че ремонтът ще струва много. Много. А аз нямам нищо.

— Какво стана с парите от споразумението? — Той се стараеше гласът му да звучи спокойно.

— Свършиха. Брат ми имаше нужда от пари за бизнеса си, а знаеш, че не е добре със здравето. Освен това имах малко дългове…

— Всичко ли похарчи?

— Нямам достатъчно за покрива. Казаха, че тази зима ще протече. Едуардо…

— Защо не продадеш паното, което взе от апартамента ми преди Нова година? — Адвокатът му бе намекнал, че той си е виновен, понеже не е сменил бравата. Явно всички останали го правеха.

— Бях тъжна, Едуардо. Ти ми липсваше. Просто исках да имам някакъв спомен от теб.

— От мъжа, когото не можеш да гледаш?

— Бях ядосана, когато го казах. — Тя произнесе „едосана“. В края на брака им винаги беше ядосана. Той потърка очи и включи мигача, за да сигнализира, че излиза на крайбрежния път.

— Исках само да имам спомен от времето, когато бяхме щастливи…

— И вместо да вземеш някоя обща снимка, избра пано на Мао Дзе Дун за четиринайсет хиляди.

— Само ти можеш да ми помогнеш, Едуардо. — Гласът й премина в шепот, зазвуча непоносимо интимно. Топките му неволно се стегнаха. Тя го знаеше.

Ед се взря в огледалото за обратно виждане.

— Защо не помолиш Джим Ленърдс?

— Какво?

— Жена му ми се обади. Не умираше от щастие, представи си.

— Беше само веднъж! Излязох с него само веднъж. И е моя работа с кого се срещам! — Ед си я представи как вдига ръка с перфектен маникюр и разперва безпомощно пръсти, защото е принудена да се оправя с „най-трудния мъж на света“. — Ти ме остави! Да не очакваш да живея като монахиня!

— Ти ме заряза, Лара. На двайсет и седми май, когато се върна от Париж. Забрави ли?

— Това са подробности! Ти винаги извърташ думите ми… Точно затова те оставих!

— Мислех, че е, защото обичам само работата си и съм голям сухар.

— Оставих те, защото имаш малка пишка! Миниатюрна! Като скара.

— Искаш да кажеш „скарида“.

— Скарида, да. Миниатюрна!

— Като се има предвид, че ми отмъкна пано за четиринайсет хиляди, мисля, че заслужавам да ме сравниш поне с „омар“. Но карай да върви. Ще го преживея.

Той все още не знаеше как да тълкува италианските ругатни. Продължи да кара унесено. После въздъхна, включи радиото и се съсредоточи в пътя пред себе си, който сякаш нямаше край…

 

 

Джема позвъни тъкмо когато свиваше по крайбрежния път. Ед отговори, преди да се усети, че не бива да го прави.

— Не ми казвай: страшно съм зает…

— В момента шофирам.

— Но имаш слушалки за мобилния телефон. Мама искаше да знае дали ще дойдеш на обяда за юбилея им.

— Какъв обяд?

— О, стига, Ед! Казах ти за него преди месеци.

— Съжалявам. Точно сега не мога да погледна в дневника си.

Джема въздъхна дълбоко.

— Мама организира обяд, за да отбележи годишнината им. Татко ще излезе от болницата специално за случая. Тя иска да присъстваме и ние. Ти обеща, че ще дойдеш.

— Да…

— „Да“ какво? Спомни си или ще дойдеш?

Той забарабани с пръсти по волана.

— Не знам.

— Виж, татко пита за теб вчера. Казах му, че си зает с някакъв проект, но той е много болен, Ед. Важно е да дойдеш. И за двамата.

— Джема, казах ти…

Гласът й сякаш експлодира и отекна във вътрешността на колата.

— Да, знам, много си зает! Каза ми, че имаш проблеми.

— Наистина… Представа си нямаш!

— О, разбира се, че нямам! Аз съм просто една тъпа социална работничка, която не печели шестцифрена заплата! Говорим за баща ни, Ед. За човека, който жертва всичко, за да получиш добро образование! Той те боготвори! И няма да живее още дълго. Длъжен си да дойдеш и му кажеш нещата, които един син казва на умиращия си баща!

— Той не умира.

— А ти откъде знаеш, по дяволите! От два месеца не си го виждал!

— Виж, трябва да затварям. Просто трябва да…

— Глупости! Ти си шефът! Ти командваш парада! Кълна се, че ако не дойдеш…

— Трудно те чувам, Джем. Съжалявам, но тук покритието е слабо. Аз… Шшш… — Той започна да издава шумящи звуци.

— Само един обед, Ед. — Сестра му използва своя глас на социален работник, спокоен и помирителен. — Един мъничък обед.

Той забеляза отпред полицейска кола и погледна скоростомера. Мръсен ролс-ройс с един по-слаб преден фар бе спрял на банкета под оранжевата светлина на улична лампа. До него стоеше малко момиче и държеше на каишка огромно куче. Обърна глава, когато той мина край тях.

— Разбирам, че имаш много задължения и че работата ти е важна. Всички разбираме заетостта на един компютърен гений! Но става дума само за един семеен обяд!

— Изчакай малко, Джем. На пътя е закъсала кола.

До момичето стоеше странен тийнейджър, с дълга черна коса и отпуснати рамене. Или беше тийнейджърка? За миг от полицая, който пишеше нещо, се отдели друго дете… Не, беше дребна жена, косата й бе вързана небрежно на конска опашка. Тя вдигна безпомощно ръце — жест, който му напомни за Лара. Толкова си труден!

Ед измина няколкостотин метра и изведнъж осъзна, че познава жената. Зарови в паметта си: от някой бар, от почивния комплекс… Внезапно в съзнанието му изплува спомен — видя я как прибира ключовете от колата му, сваля очилата му във вилата на брега. Той спря край пътя и се взря в огледалото за обратно виждане. Едва различаваше групичката. Малкото момиче бе седнало на тъмния банкет, а до нея кучето приличаше на огромно същество от приказките…

— Ед? Добре ли си? — Гласът на Джема наруши тишината.

След това той не можеше да каже какво точно го бе накарало да спре. Навярно искаше да забави завръщането си в празната къща. Може би заради преобърнатия му наопаки живот включването в подобна сцена вече не му изглеждаше толкова странно. А и вероятно просто искаше да си докаже, че не е чак такъв задник…

— Джем, ще ти се обадя по-късно. Познавам човека от колата.

Той спря отстрани на пътя, направи обратен завой и подкара бавно по слабо осветения път, докато стигна до полицейската кола. Спря от другата страна на шосето.

— Здрасти — каза и свали стъклото. — Имате ли нужда от помощ?