Джоджо Мойс
Един + един (20)

Деветнадесета глава
Джес

Танзи беше изнервена. Отказа да вечеря и не пожела да слезе долу дори за да си почине малко, като вместо това се сви върху розовата найлонова кувертюра и се зарови в учебниците по математика, докато хапваше от храната, останала от сутрешния пикник. Джес беше изненадана: дъщеря й рядко се безпокоеше, когато ставаше въпрос за математика. Направи всичко възможно, за да я накара да се отпусне, но й беше трудно, понеже нямаше представа за какво говори.

— Вече почти пристигнахме! Всичко е наред, Танзи. Не се тревожи.

— Мислиш ли, че ще спя тази нощ?

— Разбира се…

— Но ако не заспя, може да не се представя добре.

— Дори да не се наспиш, пак ще се справиш.

— Страх ме е, че много се тревожа и няма да мога да дремна.

— Просто се отпусни. Ще се справиш. Всичко ще бъде наред.

Когато Джес я целуна, видя, че Танзи е изгризала ноктите си до кръв.

Ед беше в градината. Разхождаше се из местата, където бяха двете с Танзи преди половин час, и разговаряше разпалено по телефона. Няколко пъти спря и се загледа в него, после се качи на един бял пластмасов стол, вероятно за по-добър обхват. Остана там, като се клатушкаше нестабилно, нехаейки за любопитните погледи от бара на хотела, докато жестикулираше и ругаеше.

Джес гледаше през прозореца на бара и се чудеше дали да отиде и да го прекъсне. Около собственичката се бяха събрали няколко възрастни мъже, докато тя бъбреше от другата страна на плота. Поглеждаха безразлично към Джес през халбите си.

— Работа, а? — Собственичката проследи погледа й през прозореца.

— О, да… Никога не свършва. — Джес опита да се усмихне. — Ще му взема едно питие.

Ед беше седнал върху един нисък каменен зид, когато тя най-сетне излезе навън. Беше се вторачил в тревата, опрял лакти на коленете.

Джес му подаде халбата и той се взря невиждащо в нея за миг, после пое чашата от нея.

— Благодаря.

Изглеждаше напрегнат.

— Наред ли е всичко?

— Не. — Той отпи голяма глътка бира. — Нищо не е наред.

Тя седна малко встрани от него.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Не.

Седяха и мълчаха. Тук беше много спокойно. Усещаха само лекия ветрец, подухващ над полето и дочуваха тихото бръмчене на разговорите от бара. Тя тъкмо се канеше да каже нещо за пейзажа, когато гласът му проехтя в притихналия въздух.

— По дяволите! — възкликна яростно той. — По дяволите!

Джес трепна.

— Не мога да повярвам, че животът ми е такава каша… — Гласът на Ед прозвуча задавено. — Не мога да повярвам, че след като съм се скъсвал от работа толкова години, сега всичко може да се провали по такъв нелеп начин. И защо? Защо, по дяволите?

— Това беше само хранително натравяне…

— Не говоря за скапания дюнер! — Той отпусна глава в ръцете си. — Но не ми се приказва за това… — побърза да я предупреди.

— Добре.

— Там е проблемът. Според закона не бива да разговарям с никого за това.

Джес сведе очи и обеща:

— Ще си държа устата затворена…

Сетне вдигна глава и се загледа в залеза.

— И бездруго не се броя за човек, нали? Аз съм само една чистачка.

Той въздъхна.

— По дяволите… — изруга отново.

И после й разказа всичко, с наведена глава, като прекарваше нервно пръсти през късата си тъмна коса… Разправи й за приятелката си, с която беше поискал да скъса по-безболезнено, а сетне целият му живот се бе превърнал в кошмар. Разказа й за компанията си и как би трябвало сега да е там, да празнува пускането на пазара на продукт, който му е струвал шест години усилен труд. И как вместо това е принуден да стои далеч от офиса и от колегите си, като през цялото време е изправен пред перспективата да го осъдят. Разправи й за баща си и за адвоката, който току-що му бе позвънил, за да го информира, че скоро след като се върне от това пътуване, ще трябва да се яви в полицейски участък в Лондон, където ще бъде обвинен в търговия с вътрешна информация, обвинение, което може да му докара до двайсет години зад решетките…

Когато млъкна, тя го гледаше обезпокоено.

— Всичко, за което съм работил, на което държа, отиде по дяволите… Не ми разрешават да стъпя в собствения ми офис. Не мога дори да се върна в апартамента си, да не би да се изпусна пред журналистите какво се е случило. Не мога да отида да видя собствения си баща, защото той ще умре със знанието, че синът му е пълен идиот. А най-глупавото е, че той ми липсва. Много ми липсва…

Джес се опитваше да осмисли думите му, докато Ед се усмихваше мрачно, загледан в небето.

— А знаеш ли коя е най-хубавата част? Днес имам рожден ден.

— Какво? — ахна тя. — Защо не каза нищо?

— Защото съм на трийсет и четири години, а един мъж на трийсет и четири изглежда глупаво, когато говори за рождени дни. — Той отпи голяма глътка от бирата си. — Пък и след това натравяне изобщо не ми е до празнуване. — Той погледна някак гузно към Джес. — А и се боях да не запееш „Честит рожден ден“ в колата.

— Ще го изпея тук.

— Недей. Не ми е до това.

Джес усещаше, че й се вие свят. Не можеше да повярва, че Ед преживява всичко това. Искаше й се да го прегърне през кръста и да се опита да каже нещо успокоително, но не знаеше как ще реагира той.

— Нещата ще се оправят, ще видиш — рече, когато не можа да измисли друго. — Съдбата ще накаже това момиче, което ти е объркало живота.

Той се учуди.

— Съдбата ли?

— Така казвам и на децата. На добрите хора се случват хубави неща. Просто не бива да губиш вяра, че…

— Е, аз сигурно съм бил пълен кретен в предишния си живот.

— Хайде, стига. Все още имаш имоти, имаш коли, имаш познанията си… И скъпи адвокати. Ще излезеш от това положение.

— И защо си такава оптимистка?

— Защото наистина се случват хубави неща.

— И това го казва жена, която няма достатъчно пари да си купи билети за влака.

Джес задържа погледа си върху стръмния хълм.

— Ще се престоря, че не съм те чула, защото днес е рожденият ти ден.

Ед въздъхна.

— Съжалявам. Знам, че се опитваш да помогнеш. Но точно сега твоят оптимизъм ме изнервя.

— Не, изнервя те изминаването на стотици километри в кола с трима непознати и едно куче. Иди горе, вземи си една хубава дълга вана и ще се почувстваш по-добре. Хайде, върви.

Той пое с тежки стъпки към хотела, а тя седна и се загледа в зелената пустош пред себе си. Опита се да си представи какво е да те заплашва затвор, да не можеш да си близо до нещата или хората, които обичаш. Опита се да си представи как някой като Ед излежава присъда…

След известно време влезе в бара, където собственичката гледаше епизод от „Основен ремонт“. Мъжете седяха смълчани по масите и също го гледаха или се взираха отнесено в бирите си.

— Госпожо Дийкинс? Съпругът ми днес има рожден ден. Бихте ли ми направили услуга?

 

 

Ед най-сетне слезе долу в осем и половина, облечен в същите дрехи, с които беше от два дни. Джес обаче забеляза, че се е изкъпал, защото косата му беше влажна и бе гладко избръснат.

— Ей, какво си скрил в пътната си чанта? Някой труп?

— Какво? — Той приближи до бара. Ухаеше леко на скъп сапун.

— Откакто сме тръгнали, не си си сменял дрехите.

Той ги огледа, сякаш да провери.

— О, не е така. Тези са чисти.

— Имаш едни и същи тениски и джинси за всеки ден ли?

— Така не се чудя какво да облека.

Джес го изгледа, после реши да преглътне каквото се канеше да каже. Днес му бе рожденият ден все пак.

— О! Много добре изглеждаш — възкликна внезапно той, сякаш едва сега беше забелязал.

Джес се бе преоблякла в синя лятна рокля и жилетка. Възнамерявала беше да ги запази за олимпиадата, но реши, че моментът е важен.

— Благодаря. Човек трябва да се облича според случая.

— Гледай ти!

— Ще съжаляваш за сарказма си. Защото съм ти приготвила изненада.

— Изненада ли? — Той тутакси застана нащрек.

— Тази е добра. Заповядай. — Подаде му една от двете чаши, които бе приготвила по-рано, под одобрителния поглед на госпожа Дийкинс. Тук не бяха правили коктейли от 1997 година, така каза госпожата, докато Джес проверяваше прашасалите бутилки зад витрината. — Надявам се, че вече се чувстваш добре.

— Какво е това? — Той изгледа подозрително чашата.

— Скоч, портокалов ликьор и портокалов сок.

Той отпи глътка. После по-голяма.

— Хубаво е.

— Знаех, че ще ти хареса. Направих го специално за теб. Нарича се „Горкият аз“.

 

 

Бялата пластмасова маса беше разположена върху рехавата морава, с двойка прибори от неръждаема стомана и свещ във винена бутилка по средата. Джес бе избърсала столовете с кърпа от бара, затова по тях нямаше мъх.

— Ще ядем на открито. Черпя те за рождения ден. — Тя не обърна внимание на погледа, който й отправи. — Ако бъдеш така добър да заемеш мястото си, ще отида да кажа в кухнята, че вече си тук.

— Да не е някое шоколадово кейкче?

— Разбира се, че не! — Тя се престори на обидена. А докато вървеше към кухнята, промърмори: — Танзи и Ники изядоха последните.

Когато се върна на масата, Норман се бе отпуснал върху краката на Ед. Джес подозираше, че Ед сигурно умира да го премести, защото кучето беше лежало и на нейните нозе и тя знаеше, че тежи ужасно. Просто трябваше да се молиш да стане сам, преди кракът ти да изтръпне съвсем.

— Как беше аперитивът?

Ед се вгледа в празната си чаша.

— Великолепен.

— Е, основното ястие ще е готово след минутка. Боя се обаче, че тази вечер ще сме само двамата, останалите гости имат други ангажименти.

— Ники седи пред телевизора, а дъщеря ти се е заела с най-трудните алгебрични уравнения. Познах ли?

— Вече ни знаеш и кътните зъби. — Джес въздъхна и се настани на своя стол.

В този миг госпожа Дийкинс се появи през моравата, помераните джавкаха в краката й. Носеше високо две чинии.

— Заповядайте — каза и ги остави на масата. — Пай с говеждо и бъбреци. От близкия ресторант. Иън е майстор на пайовете с месо.

Джес вече беше толкова изгладняла, че побърза да й благодари:

— Фантастично! — каза и покри скута си с книжна салфетка.

Госпожа Дийкинс стоеше и оглеждаше мястото, сякаш го виждаше за пръв път.

— Никога не се храним тук. Чудесна идея! Ще го предложа на клиентите. Също и коктейлите. Може да ги комбинирам.

Джес си помисли за старците в бара.

— Непременно го направете — насърчи я и подаде оцета на Ед. Той сякаш временно бе загубил дар слово.

Госпожа Дийкинс отри ръце в престилката.

— Е, господин Никълс, жена ви много иска да се забавлявате на рождения си ден. — Намигна му многозначително.

— Такава си е Джес, не знае умора — отвърна той и плъзна очи към нейните.

— Та откога сте женени?

— От десет години.

— От три години. Децата са от предишния ми брак — обясни Джес, докато разрязваше пая.

— О! Това с…

— Аз я спасих — заяви Ед. — Прибрах я от пътя.

— Така беше.

— Колко романтично. — Усмивката на госпожа Дийкинс бе колеблива.

— Не съвсем. Тъкмо я арестуваха.

— Боже, тези пържени картофки са много вкусни!

— Беше загазила сериозно. Но полицаите проявиха разбиране.

Госпожа Дийкинс понечи да тръгне.

— Е, радвам се, че още сте заедно.

— Караме я някак.

— Точно сега нямаме друг избор.

— И това е вярно.

— Може ли да ни донесете от червения сос?

— Добра идея, миличка!

Докато жената изчезваше, Ед кимна към свещта и чиниите. После погледна Джес и се усмихна:

— Това е най-вкусният пай, който съм ял в забутано хотелче сред полята на северен Йоркшир.

— Много се радвам. Честит рожден ден!

Продължиха да се хранят в приятно мълчание. Изумително беше колко добре може да се почувстваш от едно топло ястие и един силен коктейл. Норман изръмжа тихо, обърна се на хълбок и освободи крака на Ед. Той го протегна замислено, навярно за да разбере дали още може да се движи.

Вдигна поглед към нея и взе чашата с долятия коктейл.

— Благодаря ти… — тихо каза той.

Тя забеляза, че има абсурдно дълги мигли. Това я накара да се почувства странно смутена от свещта на масата. Беше по-скоро шега, когато я поиска от госпожа Дийкинс.

— Ами… Това е най-малкото, което можех да направя за теб. Ти наистина ни спаси. Прибра ни от пътя. Не знам какво щяхме да правим иначе.

Той набоде ново картофче и го вдигна високо, изричайки театрално:

— Е, аз обичам да се грижа за персонала си.

— Май повече ми харесваше онова за женената двойка.

— Наздраве. — Той й се усмихна широко, очите му се присвиха. Това бе толкова искрено и неочаквано, че тя, без да иска, също му се усмихна в отговор.

— Да пием за бъдещето. И за успеха на Танзи.

— И да не ни се случват повече лоши неща…

 

 

Вечерта неусетно премина в нощ, улеснена от алкохола и съзнанието, че никой нямаше да спи в колата, нито да се нуждае от чест и спешен достъп до тоалетна. Ники слезе долу, погледна подозрително изпод бретона си мъжете в бара, които му отвърнаха със същия подозрителен поглед, и се оттегли в стаята си да гледа телевизия. Джес изпи три чаши кисело немско вино, отиде да провери какво прави Танзи и й занесе малко храна. Накара я да й обещае, че няма да учи по-късно от десет часа.

— Може ли да уча в твоята стая? Ники гледа телевизия.

— Разбира се — каза Джес.

— Миришеш на вино — отбеляза Танзи с укор.

— Това е, защото сме на нещо като почивка. На майките им се полага малко вино, когато са на нещо като почивка.

Дъщеря й я изгледа строго и отново се зачете в учебниците си.

Ники се бе изтегнал на едно от единичните легла и гледаше телевизия. Тя затвори вратата след себе си и подуши въздуха.

— Не си пушил, нали?

— Знаеш, че марихуаната ми е при теб.

— О, да. — Тя съвсем беше забравила. — Е, ето че успя да заспиш и без нея. Снощи и онази вечер.

— Аха.

— Това е добре, нали?

Той сви рамене.

— Май искаш да ми кажеш: „Да, страхотно е, че вече не се нуждая от стимуланти, за да заспя“. Хайде, стани за минутка, трябва да преместим един матрак. — Когато той не помръдна, тя каза: — Не мога да спя с господин Никълс. Ще направим още едно легло на пода във вашата стая.

Той въздъхна, но стана и й помогна. Тя забеляза, че вече не прави гримаси от болка, когато се движи. Сложиха матрака върху килима до леглото на Танзи и остана място само колкото да се промушат през вратата, която сега се отваряше едва петнайсетина сантиметра.

— Голям майтап ще падне, ако през нощта ми се приходи до тоалетната — рече Ники.

— Ще отидеш, преди да си легнеш. Ти си голямо момче.

Джес му заръча да изключи телевизора в десет, за да не безпокои Танзи, и остави и двамата горе.

 

 

Свещта отдавна бе угаснала под полъха на хладния нощен ветрец. Когато повече не можеха да се виждат в тъмнината, двамата се преместиха вътре. Разговорът им криволичеше през родители и първа работа и бе стигнал до връзките им. Джес му разправи как веднъж Марти й бе купил щипки за рождения ден, оправдавайки се: „Но ти каза, че имаш нужда“. В отговор той й разказа за Лара: на рождения й ден веднъж бе уредил да я вземе шофьор за закуска изненада в скъп хотел с нейните приятели, а после да пазарува в „Харви Никълс“ с консултант продавач и неограничен бюджет. И как, когато се бяха срещнали за обед, тя му бе трила сол на главата, че не си е взел цял свободен ден. Джес си помисли, че много й се иска да шамароса напудреното лице на Лара. Вече си бе създала представа за него.

— Трябваше ли да й плащаш издръжка?

— Не, но го правех. Докато тя не влезе без мое знание в апартамента ми и не отмъкна някои мои неща за трети път.

— Успя ли да си ги върнеш?

— Не си струваше разправията. Щом толкова държи да има копринено пано на Мао Дзе Дун, да го взима.

— Колко струваше?

Той сви рамене.

— Няколко хилядарки.

— С теб говорим на различни езици, господин Никълс.

— Мислиш ли? Ти каква издръжка получаваш от бившия си?

— Никаква.

— Никаква?! — Веждите му се повдигнаха учудено. — Съвсем никаква ли?

— Той не е добре. Не можеш да наказваш някого, защото не е добре.

— Дори ако това означава, че с децата едва свързвате двата края?

Как би могла да му обясни? На нея самата й бяха нужни две години за това. Знаеше, че децата страдат за баща си, но когато Марти си тръгна, тайничко изпита облекчение, защото повече нямаше да се тревожи, че той ще заложи бъдещето им заради поредната злополучна авантюра. Беше се уморила от мрачните му настроения и непрестанните му оплаквания от децата. Но най-уморена беше от постоянните му натяквания, че не върши нищо както трябва. Марти бе харесал шестнайсетгодишната Джес: щурото, импулсивно момиче, волно като птичка. А после я беше натоварил с отговорности и новата Джес вече не му допадаше…

— Щом се оправи, непременно ще го накарам да си поеме задълженията. Но ние сме добре. — Джес погледна нагоре към стаята, където спяха Ники и Танзи. — Мисля, че сега за нас е повратна точка. Ти сигурно няма да го разбереш и знам, че всички си мислят, че децата ми са малко странни, но аз съм късметлийка, че ги имам. Те са мили и забавни. — Тя си сипа нова чаша вино и отпи. Определено й се бе отворила глътка.

— Добри деца са.

— Благодаря — отвърна тя. — Всъщност днес осъзнах нещо. През последните няколко дни за пръв път си спомних къде трябва да съм. Не вечно да работя, да търча да пазарувам и да домакинствам, и да се мъча да се справя с всичко наведнъж. Беше ми хубаво просто да съм край тях, ако това не звучи тъпо.

— Не, естествено…

— А и Ники спи. Преди изобщо не спеше. Не знам какво точно си направил с него, но той сякаш…

— О, просто за малко поехме нещата в свои ръце.

Джес вдигна чашата си.

— Значи на рождения ти ден се е случило нещо хубаво: помогнал си на моето момче.

— Това беше вчера.

Тя се замисли за миг.

— Вярно, днес не си повръщал.

— Добре де, разбрах намека.

Най-сетне цялото тяло на Ед се отпусна. Той се облегна назад, дългите му нозе се протегнаха под масата. От известно време единият му крак опираше в нейните. За миг тя си помисли да се отмести, но не го направи, а сега вече не можеше, защото щеше да изглежда, че влага нещо. Чувстваше допира му до голия си крак като слабо електричество.

И й беше приятно.

Защото нещо се бе случило между пая и пържените картофи и последната чаша вино… Не беше само от алкохола, но много й се искаше Ед да не е гневен и обезсърчен. Искаше й се да види отново онази негова усмивка, широка и сънлива, която сякаш разпръскваше целия потискан гняв, изписан на лицето му.

— Знаеш ли, не съм срещал човек като теб — каза той, загледан в масата.

Джес се канеше да подхване шегата за чистачките, барманките и обслужващия персонал, но усети странни тръпки по кожата… И се улови, че си представя широкия му гол гръб под душа. А после се запита какво ли ще е да се люби с Ед.

Шокът от тази мисъл беше толкова голям, че тя едва не изрече на глас: Мисля, че ще е хубаво да се любя с Ед. Отмести поглед, изчерви се и преглътна шумно останалото вино в чашата.

Ед я гледаше.

— Не се обиждай. Казвам го в добрия смисъл.

— Не се обиждам. — Дори ушите й бяха порозовели.

— Ти си най-позитивният човек, когото съм срещал. Никога не се самосъжаляваш. Сякаш преодоляваш всяко препятствие, което се изпречи на пътя ти.

— Като междувременно се препъвам и си съдирам панталона.

— Но не се предаваш.

— Когато някой ми помага.

— Не ме карай да се чувствам неудобно. — Той отпи от бирата си. — Просто… Исках да ти го кажа. Знам, че скоро ще се разделим. Но ми беше приятно с вас. Повече, отколкото очаквах.

Думите излязоха от устата й, преди да се усети:

— И на мен.

Продължиха да седят. Ед се загледа в краката й. Джес се зачуди дали и той си мисли същото като нея.

— Знаеш ли какво, Джес? Вече не потропваш с крак.

Двамата се погледнаха в очите. Тя искаше да отмести поглед, но не можеше. Само преди дни Ед просто бе човекът, който ги спаси от невъобразимата каша. Сега Джес виждаше единствено големите му тъмни очи, силните му ръце, начина, по който гърдите му се повдигаха под тениската…

Той пръв отмести очи.

— Леле, кое време е станало! Трябва малко да поспим. Ти каза, че утре ще ни будиш рано. — Гласът му беше леко напрегнат.

— Да. Вече е почти единайсет. Изчислих, че ако искаме да стигнем до обед, трябва да тръгнем оттук в седем часа. Нали не ти е много рано?

— Не… Разбира се, че не.

Тя се олюля леко, когато се изправи, и посегна към ръката му, но той вече се беше отдалечил.

Поръчаха на госпожа Дийкинс ранна закуска, пожелаха й малко приповдигнато лека нощ и изкачиха бавно стълбите в задната част на бара. Джес усещаше остро присъствието му зад гърба си. И начина, по който се движеха бедрата й, докато вървеше. Дали ме наблюдава? Умът й бе неспокоен и мислите й поемаха в неочаквани посоки. За миг се почуди какво ли ще е, ако той се наведе напред и я целуне по голото рамо.

Спряха на площадката и тя се обърна с лице към него. Вече бяха заедно от три дни, а сякаш го виждаше чак сега.

— Лека нощ, Джесика… Сладки сънища.

Ръката й се забави върху дръжката на вратата, тя затаи дъх. Минало бе толкова време. Може би идеята не беше съвсем лоша… Тя понечи да влезе.

— До утре.

— Бих предложил да ти направя кафе. Но ти винаги ставаш първа.

Тя не знаеше какво да каже. Само го изгледа втренчено.

— И освен това, Джес…

— Да?

— Благодаря ти. За всичко. Грижите ти покрай натравянето, изненадата за рождения ми ден… В случай че нямам възможност да ти го кажа утре — той й се усмихна горчиво — водиш по точки пред бившата ми съпруга…

Тя натисна дръжката. Канеше се да каже нещо, но друго привлече вниманието й: вратата не помръдваше. Обърна се и отново я натисна, но тя се открехна едва няколко сантиметра.

— Какво има?

— Не мога да отворя — каза тя и натисна с две ръце. — Нищо не става…

Ед приближи и опита да й помогне, но вратата се отвори съвсем малко повече.

— Не е заключена — промърмори той. — Нещо я блокира.

Джес клекна и се опита да погледне вътре, а Ед включи осветлението на площадката. През няколкото сантиметра отворено пространство се различиха очертанията на Норман от другата страна на вратата. Лежеше на матрака, обърнал масивния си гръб към Джес.

— Норман! — изсъска тя. — Премести се.

Нищо.

— Норман.

— Ако бутна по-силно, сигурно ще се събуди. — Ед се облегна на вратата с цялото си тяло и натисна. — Божичко! — възкликна.

Джес поклати глава.

— Не познаваш кучето ми.

Той пусна дръжката и вратата се затвори с тихо щракване. Те се спогледаха.

— Е, в моята стая има две легла. Ще спиш при мен.

Тя призна неохотно:

— Норман спи на едното. По-рано днес преместих матрака.

Ед я погледна уморено.

— Да почукаме на вратата?

— Танзи е напрегната. Не искам да я будя. Виж, всичко е наред… Ще спя в креслото.

Джес се отправи към банята, преди той да успее да възрази. Изми лицето, а после и зъбите си, докато гледаше зачервената си от алкохола кожа в огледалото с пластмасова рамка и се опитваше да овладее възбудата си.

Когато се върна в стаята, Ед държеше в ръка една от тъмносивите си тениски.

— Заповядай — каза и я подхвърли към нея на път към банята. Джес я облече, като се опитваше да не обръща внимание на едва доловимото й еротично ухание; извади допълнителното одеяло и една възглавница от гардероба и се сви в креслото, като се мъчеше да сгъне краката си така, че да й е удобно. Нощта щеше да е дълга.

Няколко минути по-късно Ед отвори вратата и загаси лампата. Облечен беше в бяла тениска и чифт тъмносини боксерки. Тя видя, че краката му имат стегнатите мускули на човек, който прави редовно упражненията си за поддържане на форма. Веднага си представи какво ще е усещането, ако ги допре до нейните. При тази мисъл преглътна.

Малкото легло хлътна шумно, когато той се отпусна в него.

— Удобно ли ти е в креслото?

— Идеално е — каза тя, малко по-високо от необходимото. — А на теб?

— Ако някоя от пружините ме прониже, докато спя, имаш разрешението ми ти да караш до Шотландия.

Той се загледа в нея през стаята малко по-дълго, отколкото бе възпитано, и изключи нощната лампа…

 

 

Тъмнината бе пълна. Слаб вятър стенеше през някакви пролуки в сградата, дърветата шумоляха, хлопна се врата на кола, моторът й изръмжа… В съседната стая Норман простена в съня си, звукът бе заглушен само отчасти от тънката стена от гипсокартон. Джес чуваше дишането на Еди и макар да бе прекарала предишната нощ съвсем близо до него, сега усещаше много по-остро присъствието му. Помисли си за начина, по който бе накарал Ники да се усмихне, начина, по който пръстите му лежаха върху волана…

Спомни си за израза, който бе използвал Ники преди няколко седмици: ЧЖСВ — човек живее само веднъж. Сети се как тя му бе отвърнала, че това е просто извинение, използвано от егоистите, за да вършат каквото им скимне, без да се съобразяват с последствията.

Помисли си за Лиъм и инстинктивно усети, че точно в тази минута той спи с някоя друга — може би с червенокосата барманка от „Синия папагал“ или холандката, която караше цветарския ван. Спомни си за разговора, който бе водила с Челси, когато тя й бе казала, че трябва да лъже за децата си, защото никой мъж няма да се влюби в самотна майка с два броя, и как Джес й се бе ядосала, защото дълбоко в себе си знаеше, че тя е права.

Помисли си за това, че дори Ед да не отиде в затвора, вероятно никога повече няма да го види след това пътуване.

А после, преди да успее да насочи мислите си към нещо друго, Джес стана тихо от креслото и остави одеялото да падне на пода. Нужни й бяха четири стъпки, за да стигне до леглото. И тя се поколеба. Голите й пръсти се свиха върху акрилния килим. Дори в този миг не беше сигурна дали постъпва правилно. Човек живее само веднъж. А после в мастилената тъмнина усети леко движение и видя, че Ед се обръща към нея, когато повдигна завивката, за да се пъхне под нея…

Гърдите на Джес се допряха до неговите, студените й крака докоснаха нозете му. Нямаше къде другаде да отиде в това тясно легло, чийто хлътнал матрак още повече ги приближаваше един към друг. Бяха толкова близо, че тя долови лекото ухание на афтършейва му… Усещаше как гръдният му кош се повдига, докато сърцето й биеше ускорено до неговото. Отдръпна малко глава и се опита да види изражението му. Той протегна дясната си ръка над юргана, беше изненадващо тежка, и я притегли към себе си. С другата взе ръката й и бавно я обви с длан. Беше суха и мека, на сантиметри от устата й. Прииска й се да наведе лице към пръстите му и да ги докосне с устни. И да допре уста до неговата…

Човек живее само веднъж.

Остана да лежи в тъмното, скована от силния си копнеж.

— Искаш ли да спиш с мен? — попита тя в тъмнината.

Последва дълго мълчание.

— И да, и не… — прошепна той накрая. И заговори отново, преди тя да е успяла да се вкамени съвсем. — Просто мисля, че това ще усложни нещата.

— Няма да ги усложни. И двамата сме в труден период. А и едва ли ще се видим повече.

— Защо?

— Ти ще се върнеш в Лондон и ще водиш твоя градски живот, а аз ще съм на крайбрежието. Не е нужно да мислим толкова.

Той помълча за миг.

— Джес… Не съм съгласен с теб.

— Ти не ме харесваш.

Тя настръхна от смущение, спомняйки си внезапно какво бе казал той за бившата си жена. Лара беше модел, за бога! Отмести се, но ръката му се стегна около нея.

— Красива си. — Гласът му прозвуча нежно в ухото й.

Погали с пръсти дланта й.

— Защо не искаш да спиш с мен тогава?

Той не каза нищо.

— Виж, ще ти обясня… — леко въздъхна тя. — Не съм правила секс от три години. Имам нужда отново да го направя… И си мисля, че… Ти ще си страхотен.

Той продължи да мълчи.

— Не разбирам какъв е проблемът — тихо продължи тя. — Жена, която намираш за красива, ти предлага неангажиращ секс.

— Няма такова нещо като неангажиращ секс.

— И защо да няма?

— Хората винаги искат нещо.

— Аз не искам нищо от теб.

Тя усети как той сви рамене.

— Не сега. Може би…

— Божичко! — Джес се обърна на една страна. — Тази жена наистина ти е взела страха.

— Аз просто…

Джес плъзна крак по дължината на неговия.

— Мислиш, че се опитвам да те съблазня ли? И се мъча да те впримча с моите женски прелести плюс найлонова кувертюра и пай с пържени картофи? — Тя вплете пръстите си в неговите, гласът й премина в шепот. Чувстваше се освободена от всякакви задръжки, безразсъдна. Помисли си, че може да припадне, толкова силно го желаеше. — Не искам връзка, Ед. С теб или с когото и да било. В моя живот няма място за подобни неща… — Тя наклони лице, така че устните й се озоваха на сантиметри от неговите.

Той едва забележимо отмести тялото си от нейното.

— Ти си… невероятно убедителна.

— А ти си… — Тя провря крака между неговите и го притегли по-близо. От втвърдената му мъжественост главата й се замая.

Той преглътна.

Сега устните й бяха на милиметри от неговите. Усещаше нежни тръпки по цялото си тяло.

— Това е последната ни нощ. А след нея просто ще си спомням, че съм изкарала много приятна нощ с много приятен тип. — Тя разходи устни по брадичката му. Вече се усещаше наболата му брада. Прииска й се да я захапе. — А ти ще си спомняш тази нощ с най-страхотния секс, който си правил някога.

— И това е всичко. — Гласът му беше глух, дрезгав.

Джес се приближи още.

— Да, това е всичко — прошепна тя.

Джес се премести още малко и устните й докоснаха неговите. Сякаш през тялото й премина ток. Усети силната му целувка, докато той се отдаваше на желанието, сладкия му вкус. Вече не я интересуваше нищо. Желаеше го. Изгаряше от копнеж…

И в този миг той се отдръпна. Тя по-скоро почувства, отколкото видя, че Ед я наблюдава. Очите му бяха черни в тъмнината, неразгадаеми. Той отмести ръката си, когато тя я докосна леко с пръсти. Джес неволно потрепери.

— По дяволите! — изруга той тихо. — По дяволите! — А после простена: — Утре ще ми благодариш за това.

При тези думи се отдели нежно от нея. Стана от леглото, отиде до креслото и седна в него.

С шумна въздишка се зави с одеялото и й обърна гръб…