Джоджо Мойс
Един + един (18)

Седемнадесета глава
Джес

Нощта придоби странен, объркан вид, часовете преливаха един в друг в безкрайна последователност. Досега Джес не бе виждала толкова отпаднал човек… Престана да се опитва да поспи. Гледаше боядисаните в карамелено стени на караваната, почете малко, леко позадряма… Ед стенеше до нея и от време на време излизаше, за да отиде до тоалетната. Тя затвори вратата към спалнята на децата. Седеше и го чакаше в малката каравана, понякога задрямваше в края на ъгловия диван, а когато той влезеше с олюляване, му подаваше вода и кърпички.

Малко след три Ед каза, че иска да вземе душ. Джес го накара да обещае, че ще остави вратата на банята отключена. Отнесе дрехите му до пералнята машина в една барака в къмпинга и пусна три лири за шейсетминутната програма. Нямаше дребни за сушилнята.

Той все още беше под душа, когато тя се прибра в караваната. Окачи дрехите му на закачалки над парното, с надеждата да изсъхнат до сутринта, и почука тихичко на вратата. Не получи отговор, чуваше се само звук от течаща вода. Надзърна през вратата. Стъклото беше запотено, но успя да различи Ед, който се беше отпуснал изтощено на пода. Джес изчака малко, загледана в широкия му гръб, който бе притиснат към стъкления панел и приличаше на блед, обърнат триъгълник, изненадващо мускулест. После видя как той вдигна ръка и я прокара отпаднало през лицето си.

— Ед? — прошепна тя, но той не отговори. — Ед? — повтори.

Тогава той се извърна и я видя. Очите му бяха зачервени, а главата му бе хлътнала дълбоко в раменете.

— По дяволите! Дори не мога да стана. А водата взе да изстива — промърмори.

— Искаш ли да ти помогна?

— Не. Да. О, божичко!

— Чакай малко.

Тя му подаде хавлията, не беше сигурна дали за да скрие него, или себе си. Посегна вътре и спря душа, като си намокри ръката. После се извърна, за да може той да се увие в кърпата, и се наведе към него.

— Сложи ръка на врата ми.

— Много си дребничка. Ще те съборя.

— По-силна съм, отколкото изглеждам.

Ед не помръдна.

— Трябва да ми помогнеш. Няма да мога сама.

Мократа му ръка се уви около нея. Джес се облегна на стената на душкабината и двамата успяха да се изправят, като се олюляваха. Добре че караваната беше миниатюрна — на всяка крачка имаше стена, на която Ед можеше да се облегне. Успяха някак да се доберат до дивана.

— Боже, и това ако е живот! — простена той, когато видя кофата, която тя постави до него.

— И аз съм имала по-добри съботни вечери от тази. — Джес огледа увисналите избелели тапети.

Беше малко след четири. Зачервените й очи пареха и тя за миг ги притвори.

— Благодаря — произнесе отпаднало той.

— За какво?

Ед се надигна с усилие.

— За това, че ми донесе тоалетна хартия посред нощ. Че ми изпра вмирисаните дрехи. Че ми помогна да изляза от душа и нито веднъж не ми натякна, че вината е моя, защото съм купил съмнителен дюнер от крайпътно заведение.

— Вината наистина е твоя.

— Не разваляй всичко — усмихна се той.

Легна по гръб на възглавницата, с ръка върху очите. Тя се опита да не гледа широките му гърди над поставената на стратегическо място хавлия. Не можеше да си спомни кога за последно е виждала гол мъж, като се изключи злополучният мач по плажен волейбол, организиран от Дес миналия август.

— Иди да легнеш на леглото. Там ще ти е по-удобно.

Той вдигна ръката от очите си.

— Ще получа ли юрган с рисунка на Батман?

— Ще получиш моя, на розови райета. Но обещавам да не правя връзка между него и твоята мъжественост.

— Ти къде ще поспиш?

— Тук. Не се безпокой — каза тя, когато той понечи да протестира. — И бездруго едва ли ще спя много.

Ед я остави да го отведе в миниатюрната спалничка. Простена, когато се отпусна върху леглото, сякаш дори това му причиняваше болка, и тя го зави внимателно с юргана. Сенките под очите му сега имаха пепеляв цвят, а гласът му беше станал дрезгав.

— След няколко часа ще съм готов за път.

— Разбира се — успокои го тя, въпреки призрачния цвят на кожата му. — Няма нужда да бързаш.

— Знаеш ли къде сме?

— О, някъде на Пътя от жълти тухли.

— Да не би да е онзи с лъва, който спасява всички?

— Не, ти се сещаш за Нарния. Този лъв е страхлив и безполезен.

— Все тая…

Най-сетне той заспа.

Джес излезе тихичко от стаята и легна на тесния диван, като се опитваше да не гледа към часовника. С Ники бяха разгънали картата, докато Ед бе във външната тоалетна, и бяха съкратили маршрута, доколкото е възможно.

„Все още имаме много време“, каза си тя. И най-после също заспа.

Сутринта в стаята на Ед цареше пълна тишина. Джес си помисли да го събуди, но всеки път, когато се насочваше към вратата му, си припомняше как той се бе свлякъл в душкабината и пръстите й застиваха на дръжката. Отвори вратата само веднъж, когато Ники каза, че е възможно да е повърнал и да се е задавил до смърт. Изглеждаше съвсем мъничко разочарован, когато видяха, че Ед просто е заспал дълбоко. Децата изведоха Норман на разходка. Танзи пак си сложи тъмните очила, за да поддържа ролята си. Купиха продукти от една бакалия и закусиха шепнешком, а Джес превърна останалия хляб в сандвичи. „О, пак ли!“, помръкна Ники. Сетне тя почисти караваната — трябваше да прави нещо — и остави гласово съобщение на Дес, в което отново му се извини. Той не отвърна на обаждането й.

Най-сетне вратата на малката стаичка се отвори със скърцане и Ед се появи в своята тениска и боксерки, като примигваше заради светлината. Вдигна длан за поздрав. Върху бузата му имаше продълговат белег от възглавницата.

— Къде каза, че сме?

— В Ашби де ла Зух. Или някъде наблизо.

— Късно ли е?

— Наближава единайсет…

— Боже, колко съм спал…

По лицето му бе набола брада, а косата му стърчеше от едната страна. Джес се престори, че чете книгата си. Ед миришеше на затоплен, сънлив мъжкар. Тя бе забравила колко странно секси може да е този аромат.

— Единайсет… — Ед потърка наболата си брада, упъти се с несигурни стъпки към прозореца и погледна навън. — Чувствам се така, сякаш съм спал цяла вечност. — Отпусна се тежко върху дивана до нея и прекара ръка по челюстта си.

— Ей, пич, оставил си вратата на килията отворена — обади се Ники.

— Какво?

Ники посочи с една химикалка.

— Затворникът може да избяга всеки момент.

Ед го изгледа недоумяващо и се обърна към Джес, сякаш й казваше: „Синът ти е откачил…“.

Проследявайки погледа на Ники, Джес сведе очи и бързо ги отмести.

— О, божичко! — промърмори.

Ед се намръщи.

— Какво става, за бога?

— Можеше поне да ме заведеш на вечеря преди това — пошегува се Джес и се изправи да почисти масата след закуската. Усети как ушите й пламнаха.

— О! — Ед погледна надолу и се смути. — Съжалявам. — Стана и се отправи към банята. — Аз ще… Нали може да си взема пак душ?

— Запазихме ти малко топла вода — осведоми го Танзи, която бе навела глава над теста по математика в ъгъла. — Вчера наистина миришеше лошо.

Той се появи двайсет минути по-късно, с влажна коса и ухаещ на шампоан, а лицето му бе гладко избръснато. Джес разбъркваше сол и захар в една водна чаша и се опитваше да не мисли за голите части на Ед. Подаде му чашата.

— Какво е това? — изуми се той.

— Разтвор за хидратиране. Ще възстанови част от онова, което изгуби снощи.

— Искаш да изпия чаша солена вода? След като цяла нощ ми се повдигаше?

— Просто я изпий. — Докато той гримасничеше и се давеше, тя му приготви препечена филийка и черно кафе. Той седна край пластмасовата масичка, отпи от кафето и отхапа предпазливо от филийката. Десетина минути по-късно, с глас, в който личеше известна изненада, призна, че наистина се чувства малко по-добре.

— Искаш да кажеш, че ще можеш да шофираш без повече инциденти?

— Какво имаш предвид под „инциденти“?

— Рязко спиране в отбивката.

— Благодаря ти, че ме осведоми. — Той отново отхапа от филийката, вече по-уверено. — Само ми дайте още двайсетина минути. Искам да съм сигурен, че наистина ще…

— Ще можеш да караш безопасно ли?

— Много смешно. — Ед се ухили и тя се зарадва на усмивката му. — О, господи, наистина се чувствам по-добре!

Прокара ръка по пластмасовата масичка и отпи глътка кафе, като въздъхна с нескрито удоволствие. Изяде първата филийка, попита дали има още и се огледа. — Обаче ще се чувствам по-добре, ако не ме зяпате, докато ям. Притеснявам се да не се е показала някоя друга моя част.

— Не се безпокой, веднага ще разбереш — успокои го Ники. — Защото всички ще се разпищим и ще избягаме.

— Мама каза, че си можел да повърнеш някой орган — рече Танзи. — Чудех се какво ли е да си толкова зле.

Той погледна към Джес и разбърка кафето си. Не отмести очи и накрая тя се изчерви.

— Всъщност не е по-различно от съботните ми вечери напоследък.

Танзи още веднъж провери теста, преди да сгъне внимателно листовете.

— Работата при числата е — каза тя, сякаш водеха съвсем различен разговор — че невинаги са числа. Искам да кажа, i е имагинерно. Pi е трансцендентно. Също и е. Но ако разделиш pi пъти е на i, се получава минус едно. Тоест образува се число, което го няма. Защото минус едно не е число, това е място, на което трябва да има число.

— Е, сега вече всичко ми се изясни — усмихна се Ники.

— Знам какво искаш да кажеш — усмихна се Ед. — В момента се чувствам като празно пространство, в което би трябвало да има тяло. — Той изпи останалото кафе и остави чашата си. — Вече съм добре. Напред към Шотландия!

 

 

Пейзажът се променяше с всяка измината миля, докато пътуваха в ранния следобед: хълмовете станаха по-стръмни и не толкова пасторални, растителността покрай пътя се смени със сив люспест камък. Небето сякаш се издигна по-високо, светлината стана по-ярка.

Минаха покрай индустриален пейзаж в далечината: постройки от червени тухли, огромни електростанции, които бълваха облаци с цвят на горчица.

Джес поглеждаше скришом към Ед — отначало, защото се опасяваше, че той отново ще се хване за корема, а после със смътно задоволство, след като лицето му започна да възвръща нормалния си цвят.

— Днес едва ли ще успеем да стигнем до Абърдийн — каза той и в гласа му прозвуча извинителна нотка.

— Хайде да пътуваме колкото можем, а последната отсечка да оставим за утре сутринта.

Точно това исках да предложа и аз.

— Имаме предостатъчно време.

— Предостатъчно…

Тя гледаше как пътят се изнизва пред нея и от време на време се унасяше. Опитваше се да не се тревожи за всички неща, за които трябваше да се тревожи. Тайничко завъртя огледалото си така, че да може да наблюдава Ники на задната седалка. Синините му бяха избледнели, въпреки краткото време от побоя. Сега той сякаш разговаряше повече от преди. Но все още не се разкриваше пред нея. Понякога Джес се безпокоеше, че ще е такъв до края на живота си. Изглежда, нямаше значение колко често му казва, че го обича или че те са неговото семейство. „Много си закъсняла“, бе коментарът на майка й, когато Джес й съобщи, че Ники идва да живее при тях. „Трудно се променя дете на тази възраст. Знам го от опит…“

Като учителка, майка й можеше да постигне абсолютна тишина в клас от трийсет осемгодишни ученици, да ги вкара в учебната стая, както овчарят вкарва овцете в кошарата. Но Джес не си спомняше някога да й се беше усмихвала доволно, с онова доволство, което идва дори само от факта, че гледаш някого, на когото си дал живот.

Майка й се бе оказала права за много неща. Когато Джес стана гимназистка, тя я предупреди: „Внимавай какъв избор ще направиш. Той ще определи целия ти живот“. Джес обаче не си спомняше друго, освен наставническия й тон. Това беше проблемът между двете: когато постоянно потискаш някого, накрая той престава да чува разумните ти съвети.

След като Джес роди Танзи — колкото и млада и глупава да беше — веднага си обеща, че всеки ден ще й казва колко я обича. Ще я прегръща и ще бърше сълзите й, ще спи с нея на дивана и ще я обвие в любовта си като в пашкул. Когато Танзи бе съвсем мъничка, Джес спеше с нея на съпружеското легло, увила ръце около телцето й — Марти се местеше сърдито в стаята за гости и мърмореше, че за него нямало място. Тя нехаеше.

А когато две години по-късно се появи Ники и всички й казваха, че е луда да гледа чуждо дете, което вече е на осем години и е имало проблемно детство — знаеш какво излиза от подобни момчета — тя не им обърна внимание. Защото веднага съзря прилика със себе си в предпазливата малка сянка, която винаги странеше от всички. Защото знаеше какво се случва, когато майка ти не те прегръща, когато не ти повтаря, че си най-хубавото нещо в живота й, и дори не забелязва, че те няма вкъщи: част от теб се втвърдява. И вече нямаш нужда от майка си. Нямаш нужда от никого…

И дори без да знаеш, че го правиш, започваш да чакаш. Чакаш някого, който ще те приближи и ще види в теб нещо отблъскващо, нещо, което е пропуснал в началото, а после също ще се отдалечи и ще изчезне подобно на морска мъгла. Защото сигурно нещо не е наред с теб, щом собствената ти майка не те обича.

Това беше причината Джес да не страда особено, когато Марти си тръгна. Той не можеше да я нарани. Единственото, което наистина я интересуваше, бе да внуши на тези две деца, че всичко е наред. Защото дори целият свят да те замеря с камъни, ако майка ти те подкрепя, значи си в безопасност. Дълбоко в себе си ти знаеш, че си обичан. Че заслужаваш да бъдеш обичан. Джес нямаше с какво толкова да се гордее в живота си, но беше доволна, че Танзи е наясно с това. Колкото и странно малко момиче да беше, тя го знаеше.

Джес все още се опитваше да го внуши на Ники.

 

 

— Гладни ли сте? — Гласът на Ед я извади от леката дрямка.

Тя се размърда. Вратът й се беше схванал и едва раздвижи глава.

— Умирам от глад — призна и се извърна тромаво към него. — Искаш ли да спрем някъде да обядваме?

Слънцето грееше ярко от лявата им страна, лъчите му проблясваха над обширно зелено поле. „Божиите пръсти“, така ги наричаше Танзи. Джес взе картата от жабката, за да види къде може да спрат и да потърсят някое заведение.

Ед я погледна бързо. Изглеждаше леко смутен.

— Всъщност знаеш ли какво? Бих предпочел да хапна от твоите сандвичи.