Джоджо Мойс
Един + един (2)

Първа глава
Джес

Джес Томас и Натали Бенсън се отпуснаха тежко върху седалките във вана. Беше паркиран така, че да не се вижда от къщата на Натали.

— Осемдесет лири на седмица, като по часовник. И платен отпуск. — Натали извиси глас и запали цигара. Преди шест седмици ги беше отказала за четвърти път. — По дяволите! Само да ми падне тая курва, дето си е забравила обецата! Заради нея изгубихме най-добрата си клиентка!

— Може да не е знаела, че е женен.

— Да, бе! — Преди да срещне Дийн, Натали бе живяла две години с мъж, който се оказа страхотен измамник: с цели две семейства оттатък Саутхамптън. — Никой ерген не украсява леглото си с декоративни възглавници.

— Нийл Брустър го прави — напомни й Джес.

— Музикалната му колекция е шейсет и седем процента Джуди Гарланд и трийсет и три процента „Пет Шоп Бойс“.

Вече четири години двете чистеха заедно всеки божи ден, от времето, когато почивното селище Бийчфронт бе превърнато в строителна площадка. Тогава инвеститорите обещаваха на местните жители достъп до плувния басейн и ги уверяваха, че луксозният почивен комплекс ще донесе на крайморското им градче единствено полза и няма да изцеди и малкото живот, останал в него.

Отстрани на вана се мъдреше избелял надпис: „Фирма за почистване «Бенсън и Томас»“. Под имената Натали бе прибавила: „Не можете да се отървете от праха? Ние ще го направим вместо вас!“. Ала го изтри, когато Джес й каза, че от два месеца половината им поръчки нямат нищо общо с чистенето.

Сега почти цялата им работа бе съсредоточена в комплекса Бийчфронт. В градчето малко хора имаха достатъчно пари, за да наемат чистачка, освен лекарите, адвоката и единични клиенти като госпожа Хъмфри, чийто артрит не й позволяваше да чисти сама. От една страна, този бизнес бе добър. Работиш за себе си, сам съставяш графика си и в повечето случаи можеш да подбираш клиентите си. Недостатъците му, колкото и да е странно, не бяха мърлявите клиенти, на които попадаха, макар и рядко. Не беше и това, че търкането на чужди тоалетни някак си те караше да чувстваш, че си едно стъпало по-ниско в социалната стълбица, отколкото си предполагал. Джес нямаше нищо против да вади топки косми от чуждите канали и не се дразнеше от факта, че повечето хора, наемащи за седмица вила край морето, сякаш се чувстваха задължени да живеят като прасета.

Онова, което не й се нравеше, бе, че научава за чуждия живот повече, отколкото би желала.

Джес знаеше всичко за тайното пазаруване на госпожа Елдридж: касовите бележки от бутиците, които изхвърляше в кофата за боклук в банята, торбите чисто нови дрехи с непокътнати етикети в гардероба. Беше наясно, че от четири години Лина Томпсън се опитва да забременее и всеки месец използва по два теста за бременност. Знаеше, че господин Мичъл в голямата къща зад църквата получава шестцифрена заплата. Той оставяше месечните извлечения на масичката в коридора, а Натали се кълнеше, че го прави нарочно. Знаеше и че дъщеря му пуши тайно в банята.

Ако беше някоя клюкарка, Джес можеше да се разприказва за жените, които отвън изглеждаха безупречни — идеални, поддържани прически, лакирани нокти, леко ухание на скъп парфюм — но не се свеняха да захвърлят мръсното си бельо на видно място на пода. Или за пъпчивите тийнейджъри, чиито хавлиени кърпи бяха вкоравени от мръсотия и тя се гнусеше да ги пипне с ръка. Имаше и семейни двойки, които спяха в отделни легла: когато искаха от нея да смени чаршафите в стаята за гости, съпругите бодро я уверяваха, че напоследък „са им гостували ужасно много хора“. Имаше и тоалетни, за чието почистване бе нужен противогаз и предупредителен надпис: „Внимание, отровни химикали!“.

А от време на време се случваше да попадне на приятна клиентка като Лайза Ритър, да отскочи за едно обиране с прахосмукачката и да намери диамантена обеца. И да си тръгне с обяснение, което въобще не й беше притрябвало.

— Сигурно е на дъщеря ми. Трябва да е паднала, когато беше тук миналия път… — Госпожа Ритър опита да овладее треперещия си глас, докато държеше обецата в ръка. — Има точно такива.

— Разбира се — отвърна Джес. — И някой я е преместил в спалнята ви, без да иска. Може да е паднала в нечия обувка. Сигурно така е станало. Съжалявам. Мислех, че е ваша. — Ала още щом го изрече и забеляза как госпожа Ритър извърна глава, разбра, че това е краят. Хората не ти благодарят, когато им съобщаваш лоши вести.

Отсреща на улицата едно прохождащо дете тупна на земята и след миг мълчание се разплака. Майка му, стиснала в две ръце идеално балансирани торби, застана неподвижно в нямо изумление.

— Нали я чу какво каза миналата седмица. По-скоро щяла да се откаже от фризьорката си, отколкото от нас.

Натали направи физиономия, с която сякаш подканяше Джес да не бъде черногледа.

— Намекваш, че първо ще се откаже от фризьорката си, а после от нас. На нея й е все едно дали ще сме ние, „Чистим бързо и ефективно“ или „Моми с метли“.

Натали поклати глава.

— Не съм съгласна. Отсега нататък ние ще сме чистачките, които знаят за изневерите на съпруга й. А дами като нея държат на хорското мнение.

Майката остави торбите на земята и вдигна малчугана. Джес качи голите си крака върху арматурното табло и отпусна лице в дланите си.

— По дяволите! Сега кой ще ни плаща толкова, Нат?

— А и къщата й беше чиста като аптека. Само отбивахме номера два пъти седмично. — Натали се загледа през прозореца.

— И винаги плащаше навреме.

Диамантената обеца постоянно изскачаше пред очите на Джес. Защо просто не си замълча? По-добре да беше откраднала проклетото бижу!

— Да ни разкара, щом иска, не ми пука! Хайде да сменим темата, Нат. Не бива да плача преди смяната в кръчмата. Ще ми се зачервят очите.

— Твоичкият звъня ли тая седмица?

— Нямах предвид така да смениш темата…

— Кажи де, обади ли се?

Джес въздъхна.

— Да.

— А обясни ли ти защо не е звънял миналата седмица? — Натали избута краката на Джес от таблото.

— Не. — Джес усещаше изучаващия поглед на приятелката си. — И не ми е пратил никакви пари.

— За убиване си! Крайно време е да го осъдиш да плаща издръжка. Не можеш да продължаваш така, Джес. Длъжен е да праща пари на собствените си деца!

Това беше стар спор.

— Той… Още не си е намерил работа — оправда го Джес. — Не мога да го притискам.

— Знаеш, че тия пари ще ти трябват, нали? Особено ако Лайза Ритър се откаже. Как е Ники?

— Отидох у Фишърови да говоря с майката на Джейсън.

— Голяма куражлийка си! И какво, да не ти каза, че ще накара сина си да остави Ники на мира?

— Нещо от този род…

Натали се вторачи невярващо в Джес.

— Заплаши ме, че ако още веднъж се появя на прага й, ще измете улицата с мен. А също и с „шизофренните“ ми деца… Така ги нарече. — Джес нагласи страничното огледало, за да вижда отражението си, и прибра косата си в конска опашка. — А накрая изтърси, че нейният Джейсън не би убил и муха.

— Типично за нея.

— Всичко е наред. Ние пък си имаме Норман. Оня ден направи огромно ако до тяхната тойота, а аз забравих, че съм взела найлонова торбичка.

Джес отново вдигна краката си.

Натали пак ги избута и избърса таблото с влажна кърпа.

— Говоря сериозно, Джес. Колко време мина, откак Марти се чупи? Две години? Ти си млада. Докога ще го чакаш да се вземе в ръце? Яхни го тоя живот!

— Да го яхна, значи…

— Лиъм Стъбс те харесва. Яхни него!

— Всяка фуста може да яхне Лиъм Стъбс. — Джес затвори прозореца. — Предпочитам да си чета романите. Освен това децата ми си имат достатъчно грижи и без да им сервирам: „Запознайте се с тоя добър чичко“. — Тя вдигна очи и сбърчи нос. После продължи: — Трябва да приготвя вечерята, а след това ще тичам в кръчмата. Може да звънна тук-там да проверя дали някой клиент няма да поиска нещо допълнително. А и госпожа Ритър не е казала, че повече не ни ще…

Натали свали прозореца от своята страна и издуха дълга струйка дим.

— Разбира се, Дороти^[1]. А сетне ще ни наемат да чистим Изумрудения град в края на Жълтия път.

Номер 14 на Сийкоул авеню беше изпълнен със звука от далечни виртуални експлозии. Наскоро Танзи бе изчислила, че тъй като е навършил шестнайсет, Ники е прекарал 88 процента от свободното си време в играене на електронни игри. Джес не можеше да го вини за това.

Тя остави пластмасовата щайга с почистващите препарати в коридора, окачи якето си и заизкачва стълбите, смръщвайки се при вида на износения килим. Щом стигна горе, бутна вратата към стаята на Ники. Той беше със слушалки на ушите и стреляше по някого; миризмата на марихуана бе толкова силна, че главата й се замая.

— Ники — извика тя и в този миг на монитора се изсипа градушка от куршуми. — Ники!

Отиде до него и издърпа слушалките от ушите му, а той с неохота се обърна. За миг на лицето му се изписа кисело изражение като на човек, когото са събудили насила.

— Кога ще учиш?

— В момента си почивам.

Джес вдигна пепелника и го бутна под носа му.

— Мислех, че се бяхме разбрали.

— Това е от снощи. Не можах да заспя.

— Не вкъщи, Ники. — Безсмислено беше да му го повтаря. Тук всички го правеха. Тя беше късметлийка, че той бе започнал чак на петнайсет.

— Танзи прибра ли се? — Джес се наведе да вдигне от пода чорапите и чашите от чая.

— Не. О, и следобед звъняха от училище.

— Какво искат?

Той написа нещо на компютъра и се извърна към нея.

— Не знам. Нещо за училище.

Тя отмахна боядисаната в черно коса от лицето му и я видя: прясна следа върху скулата. Ники се сви смутено.

— Добре ли си?

Той вдигна рамене, отмести очи от нея.

— Пак ли те биха?

— Всичко е наред.

— Защо не ми се обади?

— Свършиха ми минутите на мобилния. — Ники се облегна в стола и изстреля виртуална граната. На екрана избухна огнено кълбо. Той пак пъхна слушалките в ушите си и отново се вторачи в играта…

 

 

Ники бе дошъл да живее с тях преди осем години. Беше син на Марти от Дела, жена, с която той имал кратка връзка в тийнейджърските си години. Ники пристигна мълчалив и подозрителен, крайниците му бяха дълги и мършави, а апетитът — вълчи. Майка му се бе хванала с нова тайфа и се беше запиляла някъде в Средна Англия с някакъв си Биг Ал. Този мъж никога не гледаше хората в очите и вечно стискаше в огромния си юмрук кутия „Тенънтс Екстра“^[2]. Ники бе спал в стаята с шкафчетата в училище, а когато се обадиха от социалната служба, Джес каза, че може да дойде да живее при тях.

— Само това ти липсваше! — възкликна Натали. — Още едно гърло за хранене.

— Той е син на мъжа ми.

— Виждала си го два пъти за четири години. Ти самата още нямаш двайсет.

— Е, нищо вече не е същото…

След това тя си мислеше, че може би идването на момчето бе последната капка, от която чашата преля; капката, накарала Марти да абдикира от отговорностите си на съпруг и баща. Ники обаче бе добро дете, въпреки гримираните си очи и боядисаната в черно коса. Държеше се мило с Танзи, а понякога дори разговаряше и се смееше, и позволяваше на Джес да го прегръща. А тя му се радваше, макар от време на време да се притесняваше, че е поела на плещите си грижите за още един човек.

Излезе с телефона в градината и пое дълбоко дъх.

— Ало? Обажда се Джесика Томас… Оставили сте ми съобщение да ви позвъня…

Мълчание.

— Да не се е случило нещо с Танзи? Наред ли е всичко?

— Разбира се. Съжалявам. Трябваше да се представя. Аз съм господин Цвангараи, учителят по математика на Танзи.

— О, здравейте… — Тя си го представи: висок мъж в сив костюм, с лице на погребален агент.

— Преди няколко седмици имах интересен разговор с бивш мой колега, който работи в „Сейнт Анс“, и исках да поприказвам с вас.

— „Сейнт Анс“ ли? — Джесика се намръщи. — Частното училище?

— Да. Отпускат стипендии за надарени деца. А както знаете, вече сме категоризирали Танзи като надарена и талантлива.

— Понеже е добра по математика.

— Повече от добра. Миналата седмица й дадохме да направи теста за кандидатстването. Не знам, казала ли ви е? Изпратих ви писмо, но исках да съм сигурен, че сте го прочели.

Джес се взря с присвити очи в една чайка в небето. През няколко къщи от тяхната Тери Блекстоун бе започнал да припява на радиото в градината си. Можеше да изкара целия репертоар на Род Стюарт, стига да реши, че никой не го гледа.

— Тази сутрин получихме резултата. Справила се е добре. Много добре! Госпожо Томас, ако сте съгласна, от „Сейнт Анс“ биха искали да я интервюират за стипендията.

Тя се улови как повтаря като папагал:

— Да я интервюират за стипендията?

— Дават я на деца с изключителни способности. Училището ще намали значително учебните такси. Това означава, че Танзи може да получи първокласно образование. Тя има невероятни математически способности, госпожо Томас. Убеден съм, че това е страхотна възможност.

— „Сейнт Анс“? Но… Тя ще трябва да плаща за автобуса до другия край на града. Ще й е нужна униформа и каквото там се изисква. И няма да познава никого…

— Ще си намери приятели. Но това са подробности, госпожо Томас. Нека първо да изчакаме и да видим какво ще предложат от училището. Танзи е талантливо дете. — Той замълча. Когато тя не каза нищо, снижи гласа си: — Преподавам математика от двайсет и две години, госпожо Томас. Досега не съм срещал дете, което да схваща толкова бързо. Дори бих казал, че няма на какво повече да я науча. Алгоритми, теория на вероятностите, прости числа…

— Простете, господин Цвангараи, но това е твърде сложно за мен.

Той се засмя кратко.

— Пак ще се чуем.

Джес остави слушалката и се отпусна върху белия пластмасов градински стол, покрит с тънък слой изумруденозелен мъх. Погледът й се зарея в пространството, а после се спря върху пердетата на прозорците, които Марти винаги бе намирал за твърде ярки. Тя се загледа в червеното детско колело с помощни колелца, което все не намираше време да изхвърли, в цигарените фасове, пръснати от съседите като конфети върху нейната пътека, в изгнилите дъски на оградата, през които обичаше да пъха глава Норман… И въпреки своя „безпочвен оптимизъм“, както го наричаше Натали, Джес усети как очите й неочаквано се наляха със сълзи.

Една жена трябваше да се справя с ужасно много неща, когато бащата на децата й я напусне: въпроса с парите, потискания гняв заради лишенията, това, че повечето й омъжени приятелки я смятаха за потенциална крадла на съпрузи. А по-лошото от безкрайната, уморителна битка за оцеляване беше, че тя се чувстваше така, сякаш е най-самотният човек на света…