Джоджо Мойс
Един + един (40)

Тридесет и девета глава
Ед

Изминаха толкова много години, а той не знаеше наизуст номера на собствената си сестра. Тя живееше в същата къща от дванайсет години, а той още трябваше да проверява адреса. Ед, изглежда, имаше все по-увеличаващ се списък от неща, които го караха да се чувства зле.

Беше останал да стои пред кръчмата, когато Ронан се отправи към станцията на метрото и към едно мило момиче, което раздаваше супа и чието присъствие бе дало съвсем ново измерение на живота му. Ед осъзна, че сега не може да се прибере в празния си апартамент, заобиколен от кашони.

Сестра му вдигна телефона чак след шестото позвъняване. Той чу някой да пищи край нея, преди още да му е отговорила.

— Джем?

— Да? — попита тя задъхано. — Лио, не я хвърляй по стълбите!

— Поканата за спагети болонезе важи ли още?

 

 

Те изглеждаха смущаващо радостни да го видят. Вратата на малката къща във Финсбъри Парк се отвори и той влезе вътре, минавайки покрай велосипедите и купчината обувки, и препълнената закачалка, която май се простираше по цялата стена на коридора. На горния етаж ехтеше безжалостният ритъм на поп музика и се състезаваше със стереозвуците на военна игра, идващи от някакъв компютър.

— Здравей, скъпи! — Сестра му го притегли към себе си и го прегърна силно. Свалила бе костюма си и сега беше облечена в джинси и пуловер. — Не си спомням, откога не си идвал на гости. Кога беше последният път, Фил?

— С Лара — долетя гласът през коридора.

— Преди две години ли?

— Къде е тирбушонът, скъпа?

Кухнята беше изпълнена с пара и аромат на чесън. В далечния й край две стойки за пране се огъваха под товара си. Полиците по стените, изработени от чам, бяха покрити с книги, купчини вестници или детски рисунки.

Фил стана и се ръкува с Ед, а после се извини:

— Трябва да отговоря на няколко имейла преди вечеря. Нали не възразяваш?

— Сигурно си шокиран — каза сестра му и постави една чаша пред него. — Извинявай за бъркотията. Аз карам нощни дежурства, Фил се пребива от работа, а не сме имали чистачка, откакто Росарио напусна. Всички други са ни малко скъпи.

Липсваше му този хаос. Липсваше му чувството да е част от шумно, задружно семейство.

— Обожавам бъркотията — призна той, ала очите й го изгледаха бързо в търсене на сарказъм. — Не, сериозно. Обожавам я. Толкова е…

— Разхвърляно.

— Да, така е, но ми е хубаво тук. — Той се облегна в стола си до кухненската маса и въздъхна дълбоко.

— Здрасти, чичо Ед.

Ед примигна.

— Ти коя си?

Тийнейджърка с лъскава златиста коса и дебел слой спирала на миглите му се усмихна широко.

— Много смешно!

Той погледна към сестра си за помощ. Тя вдигна ръце.

— Времето минава, Ед. Децата растат. Лио! Ела тук и поздрави чичо Ед.

— Мислех, че чичо Ед е влязъл в затвора — долетя вик от съседната стая.

— Извини ме за минутка.

Сестра му остави тенджерата със соса и изчезна в коридора. Ед чу приглушено изпискване.

— Мама казва, че си изгубил всичките си пари. — Джъстин беше седнала срещу него и белеше кората от парче франзела.

Мозъкът на Ед отчаяно се опитваше да свърже плахото, тънко като тръстика момиче от спомените си с това мургаво чудо, което го гледаше с неподправено любопитство, сякаш бе някаква музейна реликва.

— Е, почти всички.

— И готиния апартамент ли изгуби?

— Обявил съм го за продажба.

— По дяволите! Щях да те питам дали мога да празнувам в него шестнайсетия си рожден ден.

— Е, спести ми неудобството да ти откажа.

— И татко каза същото. Радваш ли се, че няма да влезеш в затвора?

— Е, още дълго ще бъда предупреждение за семейството.

Тя се усмихна.

— Не бъди като палавия чичо Ед.

— Така ли ме наричате сега?

— Знаеш я мама. Не ни спестява моралните поуки. „Нали видяхте какво е да не спазваш закона? Той имаше абсолютно всичко, а сега…“

— Сега си прося вечеря и карам седемгодишна кола…

— Добър опит. Но нашата те бие с цели три години. — Тя погледна бързо към коридора, където майка й разговаряше приглушено с брат й. — Не бива да й се сърдиш. Вчера цял ден беше на телефона и се опитваше да ти уреди затвор с лек режим.

— Наистина ли?

— Сигурно е била стресирана. Чух я да казва, че няма да издържиш и пет минути в Пентънвил.

Той изпита нещо, което бе трудно за определяне. Толкова дълбоко бе затънал в самосъжалението си, че не беше помислил как ще се отрази влизането му в затвора на близките му.

— Вероятно е била права.

Джъстин захапа кичур от косата си. Май се забавляваше.

— И какво ще правиш сега, когато си черната овца на семейството — без работа и на път да останеш бездомен?

— Нямам представа. Може би трябва да започна да се друсам. Да се довърша окончателно…

— О, не! Наркоманите са голяма скука. — Тя отлепи дългите си крака от стола. — Освен това мама и така е достатъчно заета. Макар че, ако питаш мен, идеята не е лоша. Защото няма постоянно да ни пришпорва да станем като теб. Вече не можеш да ни служиш за пример.

— Радвам се, че мога да помогна.

— Както и да е. Хубаво е, че си тук. — Тя се наведе напред и прошепна: — Мама много се зарадва, че ще дойдеш. Дори изми тоалетната долу.

— Е, ще гледам да идвам по-често тогава.

Тя присви очи, сякаш се опитваше да разбере дали говори сериозно, после се обърна и изчезна нагоре по стълбите.

 

 

— Е, какво става? — Джема си набоде от зелената салата. — С момичето, което те придружи в болницата… Джос, Джес ли се казваше… Мислех, че и тя ще дойде днес.

Ед не бе хапвал домашно приготвена храна от цяла вечност и му беше много вкусно. Останалите бяха приключили и излезли, но той хапваше трета порция, внезапно възвърнал апетита си, който бе изчезнал през изминалите няколко седмици. Последната му хапка бе твърде амбициозна, затова продължи да дъвче известно време, преди да отговори.

— Не ми се приказва за това.

— На теб никога не ти се приказва за нищо. Хайде, Ед. Трябва да си заслужиш домашно приготвената храна.

— Разделихме се.

— Какво? Защо? — Трите чаши вино я бяха направили бъбрива и настоятелна. — Ти изглеждаше наистина щастлив. По-щастлив, отколкото с Лара във всеки случай.

— Така беше.

— Тогава? Господи, понякога си голям идиот, Ед. Най-после да намериш нормална жена, която явно държи на теб, а бягаш като ужилен.

— Наистина не ми се говори за това, Джем.

— Какво има? Изплаши се от отговорностите или още не си се оправил от развода? Не можеш да забравиш Лара, така ли?

Той взе парче хляб и попи с него малко сос от чинията. Задъвка го и се забави по-дълго от необходимото.

— Тя открадна пари от мен.

— Какво е направила?

Сякаш изневиделица бе свалил на масата коз. Горе децата се караха за нещо. Ед се улови, че мисли за Ники и Танзи, как се хващаха на бас на задната седалка. Ако не кажеше на някого истината, можеше да експлодира. Затова разказа всичко на сестра си.

Тя бе избутала чинията си към средата на масата и седеше, облегнала брадичка на ръката си. Лека бръчка разсичаше челото й, докато слушаше. Той й разказа историята за охранителната камера, как е извадил чекмеджетата от скрина, за да го премести и как е видял да лежи върху няколко спретнато сгънати чорапа собственото си ламинирано лице.

Щях да ти кажа.

Не е каквото изглежда. Ръката върху устата.

Искам да кажа, такова е, каквото изглежда, по, о, божичко, о, божичко…

— Мислех, че е различна. Заблуждавах се, че е най-страхотната жена. Толкова смела, принципна, чаровна… Но, мамка му, тя е същата като Лара! Същата като Диана! Интересува се само какво може да получи от мен. Как е могла да го направи, Джем? Защо не мога да надушвам тези жени от разстояние? — Той млъкна и се облегна на стола. Зачака.

Тя не проговори.

— Какво? Няма ли да кажеш нещо? Колко лош психолог съм и как не мога да преценявам хората? И как отново съм позволил на една жена да ме прецака. Какъв идиот съм в още едно отношение…

— Разбира се, че нямаше да кажа това.

— А какво?

— Не знам… — Тя се беше втренчила в чинията си. Изобщо не изглеждаше изненадана. Той се запита дали това не се дължи на десетте години работа като социален служител и на обстоятелството, че вече е усвоила маниера да изглежда привидно неутрална, независимо колко шокираща е историята. — Може би, че съм виждала и по-лошо.

Той я погледна изненадано.

— От това да откраднат от теб?

— О, Ед! Нямаш представа какво е да си наистина отчаян.

— Ала това не означава, че трябва да крадеш.

— Не, не означава. Но… Един от нас прекара деня в съда, признавайки се за виновен в търговия с вътрешна информация. Не съм съвсем сигурна дали си най-добрият морален арбитър. Случват се такива неща. Хората правят грешки. — Тя се изправи рязко и започна да събира чиниите. — Искаш ли кафе?

Той продължаваше да я гледа учудено.

— Ще приема това за „да“. И докато разтребвам масата, може да ми разкажеш малко повече за Джес. — Докато той говореше, тя се движеше с грациозни икономични движения из малката кухничка, като избягваше да го гледа в очите.

Когато Ед най-сетне свърши, Джема му подаде кърпа за подсушаване на чинии.

— Ето как го виждам аз. Джес има проблеми, нали? Децата й са подложени на тормоз. Ритали са сина й, а тя се бои това да не се случи и на малкото й момиче. Намира пачка банкноти в кръчмата или където и да е там. Взема ги.

— Но тя знаеше, че са мои, Джем.

— Но не те е познавала.

— Какво значение има?

Сестра му сви рамене.

— Цяла армия от застрахователни измамници ще ти каже, че има.

Преди той да успее да възрази, тя продължи:

— Не мога да гадая какво си е мислила. Но мога да те уверя, че хора, хванати на тясно, правят глупави неща, импулсивни и недомислени. Виждам го всеки ден. Вършат непочтени работи, за които според тях имат основателна причина. И на някои им се разминава, а на други — не.

Когато той не отговори, тя попита:

— Ти не си ли вземал химикалка от офиса?

— Тук става дума за петстотин лири.

— И никога не си „забравял“ да платиш, когато паркираш, и не си се радвал, когато ти се размине?

— Това не е същото.

— И никога не си превишавал позволената скорост? Никога не си вземал кеш за свършена работа? Никога не си използвал чужда интернет връзка? — Тя се наведе напред. — Никога не си раздувал разходите в данъчната декларация?

— Това изобщо не е същото, Джем.

— Просто ти посочвам, че понякога човек не смята, че върши престъпление. Ти, мое малко братче, днес беше чудесен пример за това. Не казвам, че е било редно да открадне. Просто твърдя, че може би тази постъпка не е всичко, което я определя. Или поне твоите отношения с нея.

Сестра му свърши с миенето на чиниите, свали от ръцете си гумените ръкавици и ги остави внимателно върху стойката за отцеждане. Наля на двамата по една голяма чаша кафе и се облегна на мивката.

— Не знам. Може би просто вярвам в даването на втори шанс. Ако и през твоя работен ден минаваше върволица от човешки нещастия, както през моя, и ти щеше да вярваш. — Сестра му изправи гръб и го погледна. — На твое място поне щях да поискам да я изслушам.

Подаде му чашата с кафето.

— Джес липсва ли ти?

Дали му липсваше? Липсваше му като ампутиран крайник… Всеки ден се опитваше да блокира мислите си за нея, да не обръща внимание на факта, че всичко му напомня за Джес. Храната, колите, леглото. Още преди закуска провеждаше десетина въображаеми разговора с нея и си представяше как двамата се сдобряват.

Силна музика наруши тишината — идваше от една от горните стаи.

— Не знам дали мога да й вярвам — усъмни се той.

Джема му отправи познатия поглед, с който го удостояваше винаги, когато й кажеше, че не може да направи нещо.

— Мисля, че й вярваш, Ед. Дълбоко в себе си. Така мисля…

 

 

Той изпи останалото вино сам, а след това пресуши и бутилката, която беше донесъл със себе си. Отпусна се върху дивана на сестра си и неусетно се унесе… Събуди се потен и разрошен в пет и четвърт сутринта, остави благодарствена бележка, напусна къщата и потегли с колата към Бийчфронт, за да уреди нещата с агентите. Предната седмица аудито бе оставено в автокъща, заедно с беемвето, което той държеше в Лондон, и сега караше мини трета ръка с изкривена задна броня. Но не му пукаше толкова, колкото бе очаквал.

Беше меко утро, пътищата бяха чисти и дори в десет и половина, когато пристигна, в почивния комплекс бе оживено. Улицата с баровете и ресторантите беше пълна с хора, които се наслаждаваха на рядкото слънце, някои от тях отиваха на плажа, понесли хавлиени кърпи и чадъри. Той караше бавно, изпитвайки необясним гняв към това стерилно подобие на общност, тази социална прослойка, в която всички получаваха солидни заплати, а обърканият реален живот никога не преминаваше отвъд старателно оформените цветни бордюри.

Спря на идеално поддържаната алея пред номер две, слезе от колата и за миг се заслуша в шума на вълните.

Влезе във вилата. Това беше последното му идване тук, но осъзна, че му е все едно… До окончателната продажба на лондонския му апартамент оставаше седмица. Смътният план бе да прекара това време с баща си. Нямаше идея какво ще прави след това.

Покрай стените в коридора имаше кашони с името на компанията, която ги бе опаковала. Той затвори вратата след себе си, стъпките му отекнаха в празното пространство. Качи се бавно на втория етаж и подмина голите стаи. Следващия вторник щяха да натоварят на вана кашоните и да ги отнесат, докато Ед реши какво да прави с нещата си.

Дотогава предполагаше, че ще е преодолял най-лошите седмици от живота си. Приличаше на човек, който свиква с наказанието си с мрачна решимост. Свел глава, продължаваше напред. Може би малко прекаляваше с пиенето, но би могло да се каже, че се справяше сравнително добре, при положение че бе изгубил работата си, дома си, съпругата си, а скоро щеше да изгуби и родител. И всичко това за по-малко от година.

А после забеляза четирите издути плика, подпрени върху кухненския плот, с неговото име, надраскано с химикалка. Отначало реши, че са писма, оставени от брокерите му, но после отвори едното и видя филигранния морав лик на банкнота от двайсет лири. Извади я и издърпа приложената бележка, на която пишеше простичко: „Трета вноска“.

Докато четеше, без да иска си представи Джес. И не беше шокиран от внезапната й близост, от начина, по който бе чакала в съзнанието му. Изражението й, напрегнато и смутено, докато пише, може би задрасква думите и ги преработва. А после измъква косата си от ластика и отново я прибира на конска опашка.

Съжалявам.

Сякаш отново чуваше гласа й. Съжалявам. И в този миг нещо започна да се пропуква. Ед държеше банкнотите в ръка и не знаеше какво да прави с тях. Не искаше извинението й. Не искаше парите й.

Излезе от кухнята и се върна в коридора, стиснал смачканите бележки в ръка. Идеше му да ги изхвърли. После осъзна, че не искаше никога да се раздели с тях. Започна да кръстосва къщата от единия край до другия. Огледа стените, които не бе успял да почисти, морския изглед, на който не се беше радвал никой, освен него. Не можеше да се отърве от мисълта, че вече никъде няма да се чувства добре. Отново закрачи нагоре-надолу по коридора, отпаднал и неспокоен. Отвори един прозорец, надявайки се да се успокои от звука на морето, но виковете на щастливите семейства отвън му прозвучаха като укор.

Върху един от кашоните имаше сгънат безплатен вестник, сякаш криеше нещо отдолу. Уморен от безмилостното боричкане на мислите си, той спря и го вдигна. Под него имаше лаптоп и мобилен телефон. За миг Ед не можа да си обясни какво правят тук. Поколеба се, после взе телефона и го включи. Беше онзи, който бе дал на Ники в Абърдийн, внимателно скрит от чужди погледи.

Седмици наред Ед се бе изпълвал с гняв от предателството. Когато първоначалната му разгорещеност попремина, част от него се вледени. Усещаше се защитен от възмущението си, от чувството си за несправедливост. А сега държеше мобилен телефон, който един тийнейджър, лишен от почти всичко, се бе почувствал задължен да му върне. Чу думите на сестра си и нещо в него започна да се отприщва. Какво, по дяволите, знаеше той за живота! Кой беше той да съди останалите?

Оплесках всичко, каза си. И не мога да ида да я видя. Просто не мога.

И защо да го правя?

Какво изобщо мога да й кажа?

Кръстосваше празната си къща, стъпките му отекваха по дървения под, юмрукът му стискаше здраво листчетата.

Загледа се през прозореца към морето и внезапно му се прииска да е в затвора. Прииска му се мислите му да са заети с непосредствените проблеми на безопасността и оцеляването.

Не желаеше да мисли за нея.

Не желаеше да вижда лицето й всеки път, щом затвори очи.

 

 

Щеше да се махне оттук, да намери ново място и нова работа и да започне отначало. И да остави всичко това зад гърба си. Така нещата щяха да са по-лесни…

Пронизителен шум от някаква мелодия, която той не разпозна, разтърси тишината. Старият му телефон, в който Ники бе вкарал свои номера. Той се взря в него, в ритмично потрепващия екран. Непознат номер. След пет позвънявания, когато звукът стана нетърпим, той най-сетне го грабна.

— Може ли да говоря с госпожа Томас?

Ед за миг отдалечи телефона от ухото си, сякаш беше радиоактивен.

— Това шега ли е?

Чу кихане, а после гъгнив глас:

— Съжалявам. Мъчи ме сенна хрема. Нали не съм сбъркал номера? Искам да говоря с родителите на Констанца Томас.

— Какво… Кой се обажда?

— Казвам се Андрю Прентис. Обаждам се от Олимпиадата.

На Ед му трябваше време да събере мислите си. Седна на стълбите.

— Олимпиадата ли? Извинете, как открихте този номер?

— Беше в списъка на контактите. Оставили сте го по време на изпита. Не е грешен, нали?

Ед си спомни, че телефонът на Джес бе изчерпал минутите си. Сигурно бе оставила номера на телефона, който той бе дал на Ники. Главата му се отпусна върху свободната ръка. Някой отгоре имаше странно чувство за хумор.

— Не, не е грешен…

— О, слава богу! От няколко дни опитваме да се свържем с вас. Не получихте ли съобщенията ми? Обаждам се за изпита… Работата е там, че открихме грешка, докато преглеждахме резултатите. В първия въпрос има печатна грешка, в този вид алгоритъмът е нерешаем.

— Какво?

Той продължи да обяснява, сякаш бе репетирал точните думи.

— Забелязахме го едва накрая. Усъмни ни това, че всички участници са се провалили на първата задача. Не го открихме веднага, защото оценителите бяха няколко. Както и да е — много съжаляваме и бихме искали да предложим на дъщеря ви да участва пак. Решихме да направим всичко отново.

— Да участва в олимпиадата ли? Кога?

— Там е проблемът, че е днес следобед. Трябваше да е през някой уикенд, не можем да искаме от учениците да пропуснат учебните занятия. Цяла седмица се опитваме да се свържем с вас на този номер, но никой не отговаряше. Реших да пробвам още веднъж, за всеки случай.

— И как очаквате тя да дойде в Шотландия за четири часа?

Господин Прентис отново се разкиха.

— Не, този път не е в Шотландия. Трябваше да наемем място, което е свободно в момента. Погледнах адреса ви и мисля, че сега ще ви е по-удобно, видях, че живеете на южното крайбрежие. Олимпиадата ще се проведе в Бейсингстоук. Нали ще предадете съобщението ми на Констанца?

— Аз…

— Много ви благодаря. За пръв път ни е и затова допускаме грешки. Добре че ви открих! Остава ми да се свържа само с още един участник. Допълнителната информация е на нашия уебсайт.

Последва мощна кихавица и човекът затвори.

А Ед остана да се взира в телефона в празната си къща.