Джоджо Мойс
Един + един (11)

Десета глава
Джес

И ето я сега, застанала на затревения банкет до магистралата…

В единайсет и четирийсет вечерта, с двама полицаи, които се държаха така, сякаш е голям престъпник. Всъщност Джес го беше очаквала, но се оказа дори по-лошо: явно я мислеха за много, много глупава…

Всичко, което казаха, бе изречено със снизходителен тон: Често ли извеждате семейството си на късни вечерни разходки, госпожо? Само с един работещ фар? Не знаехте ли, че стикерът ви е отпреди две години? При това още не бяха стигнали до застраховката. Чакаха я нови въпроси.

Ники се потеше, очакваше да намерят марихуаната. Танзи приличаше на блед дух на няколко крачки от нея, обсипаното й с пайети яке проблясваше под лампите, докато тя прегръщаше мълчаливо Норман през врата, за да се успокои.

Джес беше виновна за всичко. Оплескала бе нещата.

И тогава се появи господин Никълс.

Тя усети как лицето й съвсем пребледня, докато той сваляше стъклото на прозореца. През главата й профучаха милион мисли — например кой ще се грижи за децата, когато тя отиде в затвора, и ако е Марти, дали той ще помни, че краката на Танзи растат и трябва да й купува нови обувки, преди ноктите й да започнат да се завиват навътре? И какво ще стане с Норман? И защо, по дяволите, тя не беше постъпила почтено и не върна глупавата ролка пари на Ед Никълс? И дали той нямаше да каже на полицаите, че на всичкото отгоре, тя е и крадла?

Но той не го направи. Попита дали се нуждаят от помощ.

Полицай Номер Едно се обърна бавно и огледа Ед. Номер Едно беше едър мъжага с изпъната стойка, от ония, дето се вземат на сериозно и настръхват, ако другите не ги възприемат така.

— А вие сте?

— Едуард Никълс. Познавам тази жена. Какво има? Проблеми с колата ли? — Той погледна ролса, сякаш не вярваше, че изобщо е на пътя.

— Може и така да се каже — отвърна полицай Номер Две.

— Остарял данъчен стикер — промърмори Джес, опитвайки се да не обръща внимание на разтуптяното си сърце. — Исках да закарам децата до едно място, но сега май ще ги върна у дома.

— Никъде няма да ги връщате — възрази полицай Номер Едно. — Ще приберем автомобила ви. „Паякът“ е на път. Съгласно раздел трийсет и трети от Закона за данъците и регистрацията на превозните средства не може да се движите по обществен път без валиден данъчен стикер. Което означава, че и застраховката ви ще бъде анулирана.

— Нямам такава.

И двамата се обърнаха към нея.

— Колата не е застрахована. И аз не съм.

Джес видя как очите на господин Никълс се разшириха. Да върви по дяволите! И без друго щяха да разберат, щом навлязат в подробностите.

— Нямаше друг начин да заведа децата…

— Нали знаете, че шофирането на кола без платен данък и застраховка е престъпление? И че може да влезете в затвора?

— При това не е моя. — Джес ритна едно камъче в тревата. — Щяхте да го видите, когато проверите в компютъра.

— Открадната ли е, госпожо?

— Не, не съм я откраднала. От две години стои в гаража ми.

— Това не е отговор на въпроса ми.

— На бившия ми съпруг е.

— Той знае ли, че сте я взели?

— Съпругът ми няма да разбере, дори ако си сменя пола и се нарека Сид. Живее в Северен Йоркшир през последните…

— Може би е по-добре да не казваш нищо повече. — Господин Никълс прекара ръка през косата си.

— Вие да не сте й адвокат?

— Трябва ли й такъв?

— Шофирането без платен данък и застраховка е нарушение съгласно раздел трийсет и трети…

— Да, чухме го вече. Наистина мисля, че е по-добре да се консултираш с адвокат, преди да кажеш нещо повече…

— Джес — каза тя.

— Джес. — Ед погледна към полицаите. — Налага ли се да водите тази жена в участъка? Видяхте, че наистина съжалява. А и за децата е по-добре да се приберат, като се има предвид колко е часът.

— Госпожата ще бъде подведена под отговорност заради каране без платен данък и застраховка. Името и адреса ви, госпожо?

Джес ги даде на полицай Номер Едно.

— Колата наистина е регистрирана на този адрес. Но пише, че…

— Да, не бива да се кара по обществени пътища. Знам.

— А защо не помислихте за това, преди да я подкарате? — Той я изгледа, сякаш беше дете. Нещо в погледа му изкара Джес от релсите.

— Вижте какво — избухна тя, — да не мислите, че бих карала някъде децата си в единайсет през нощта, ако наистина не се налагаше? Да не си въобразявате, че просто съм седяла в малката си къщичка и изведнъж ми е хрумнало да взема децата и проклетото куче и ей така да се разходим, и да си причиним куп неприятности…

— Не е моя работа какво сте си мислели, госпожо. Аз искам да знам защо сте излезли на обществен път без застраховка и с автомобил, който застрашава движението.

— Направих го, защото бях отчаяна! Проверете в компютъра си! Ще видите, че ме няма там, защото никога не съм правила нарушения!

— А може би просто не са ви хващали.

Полицаите я изгледаха строго. В този миг Норман се отпусна върху банкета с шумна въздишка. Танзи наблюдаваше всичко мълчаливо, очите й приличаха на тъмни дупки. О, господи, помисли си Джес. И промърмори някакво извинение.

— Ще бъдете обвинена в шофиране без необходимите документи, госпожо Томас — обяви полицай Номер Едно и й подаде квитанция. — Предупреждавам ви, че ще получите призовка от съда, а глобата за деянието ви е от хиляда до пет хиляди лири.

— Пет бона?! — Джес се изсмя нервно.

— И ще трябва да платите, за да приберете това — полицаят не събра сили да каже „кола“ — от наказателния паркинг. Таксата е петнайсет лири за всеки ден престой.

— Страхотно. И как ще я подкарам, като не ми е разрешено?

— Съветвам ви да си вземете всички вещи от автомобила, преди да го вдигнат. Щом го приберат, не носим отговорност за съдържанието вътре.

— Разбира се! От къде на къде една кола ще е в безопасност на полицейски паркинг — промърмори тя.

— Но как ще се приберем, мамо?

Настъпи кратка тишина.

— Аз ще ви откарам — предложи господин Никълс.

Джес се отмести по-далеч от него.

— О, не! Не, благодаря! Всичко е наред. Ще се приберем пеша. Не е далеч.

Танзи я изгледа с присвити очи, сякаш се опитваше да прецени дали говори сериозно, и се изправи уморено на нозе. Джес си спомни, че под якето си дъщеря й още е по пижама.

— И без това ми е на път. — Господин Никълс кимна към градчето. — Знаеш къде живея.

Децата не казаха нищо, но Джес видя, че Ники закуцука към колата и се зае да вади багажа им. Не можеше да го кара да носи всичко това до вкъщи. Дотам имаше поне три километра.

— Благодаря — произнесе сковано. — Много мило от ваша страна. — Не посмя да го погледне в очите.

— Какво се е случило с момчето ви? — попита полицай Номер Две.

— Проверете в компютъра си! — отвърна тя троснато и се запъти към купчината торби.

 

 

Подкараха от полицията в мълчание. Джес седеше на предната седалка в чистичката кола на господин Никълс, вторачена в пътя. Досега никога не се бе чувствала толкова неудобно. Усещаше шока от случилото се в мълчанието на децата, макар да не ги виждаше. Беше ги подвела. Гледаше как крайпътните храсти се превръщат в огради и тухлени стени, а тъмната лента на пътя преминава в осветени улици. Не можеше да повярва, че ги е нямало само час и половина. Сякаш бе изминала цяла вечност…

Пет хиляди лири глоба. И почти сигурно отнемане на книжката. И ще й изпратят призовка да се яви в съда. Марти щеше да побеснее. Тя току-що бе съсипала последния шанс на Танзи да учи в „Сейнт Анс“.

Лицето й стана още по-мрачно.

— Добре ли сте?

— Да. — Тя все така не поглеждаше господин Никълс. Той не знаеше, разбира се, че не знаеше… За един кратък ужасяващ миг, след като се бе съгласила да се качи в колата му, тя се запита дали това не е някакъв номер. Може би той щеше да изчака полицаите да си тръгнат и тогава да направи нещо ужасно, за да й го върне тъпкано…

Но беше по-зле. Мъжът просто се опитваше да им помогне.

— Може ли тук да свиете вляво? Карайте до края на улицата, после свийте вляво, след това втората пряка вдясно…

Представителната част на градчето бе свършила преди половин миля. Тук, в „Дейнхол“, дърветата приличаха на скелети дори лете, спрените от движение коли стояха върху тухлени купчини като скулптури върху малки постаменти. Къщите бяха три варианта, в зависимост от улицата: еднотипни, с груба мазилка, или миниатюрни от червеникави тухли с пластмасова дограма…

Той зави вляво, излезе на Сийкоул авеню и забави ход, когато тя му посочи къщата. Джес се извърна към задната седалка и видя, че по време на краткото пътуване Танзи е задрямала — устата й бе леко отворена, а главата й се беше отпуснала върху Норман. Кучето пък бе облегнало половината си тяло върху Ники, който гледаше безизразно през прозореца.

— Къде се опитвахте да отидете? — попита господин Никълс.

— В Шотландия. — Тя потърка носа си. — Това е дълга история.

Той замълча в очакване.

Кракът й нервно заподскача.

— Трябва да закарам дъщеря си на олимпиада по математика. Пътуването е скъпо. Но не толкова, колкото ако те спрат катаджиите.

— Олимпиада по математика ли?

— До миналата седмица и аз не бях чувала за подобно нещо. Казах ви, това е дълга история.

— И какво ще правиш сега?

Джес погледна към задната седалка, където Танзи спеше. Сви рамене. Не можеше да изрече думите.

Внезапно господин Никълс зърна лицето на Ники. Взря се в него, сякаш го виждаше за пръв път.

— Да, това пък е друга история…

— Пълни сте с истории.

Джес не можеше да разбере дали той се е замислил дълбоко, или просто чака да слязат от колата му.

— Благодаря ви, че ни докарахте. Много мило от ваша страна.

— Е, исках да се реванширам. Знам, че онази вечер ти си ме откарала у дома. Събудих се на дивана, колата ми беше на безопасно място в паркинга на кръчмата, а главата ме цепеше страхотно. — Той замълча. — Освен това имам смътен спомен, че съм се държал като задник. За втори път…

— Всичко е наред — увери го тя и усети как лицето й пламна. — Наистина.

Ники отвори вратата от своята страна и Танзи се размърда. Потърка очи и примигна към Джес. Огледа се бавно в колата, изражението й говореше, че си спомня какво се бе случило на пътя.

— Няма ли да ходим на олимпиадата, мамо?

Джес вдигна багажа в краката си. Това не беше разговор за пред чужди хора.

— Влизай вкъщи, Танзи. Много е късно.

— Няма ли да ходим в Шотландия?

Джес се усмихна неловко на господин Никълс.

— Благодаря ви още веднъж.

Започна да сваля торбите на тротоара. Въздухът бе изненадващо хладен. Ники стоеше пред портичката и чакаше.

Гласът на Танзи пресекна:

— Значи няма да уча в „Сейнт Анс“…

Джес се помъчи да се усмихне.

— Хайде да не говорим за това, миличка.

— Но какво смяташ да правиш? — попита я Ники.

— Не сега, прибирайте се вкъщи.

— Вече дължиш пет бона на полицията. Как ще отидем в Шотландия тогава?

— Деца, моля ви! Хайде да се прибираме!

— Защо говориш така? — В гласа на Танзи прозвуча паника. — Винаги казваш, че ще измислим нещо!

— Така е, ще измислим. — Джес извади юргана от багажника.

— Не ти вярвам, казваш го с различен глас! — Танзи се разплака.

Беше толкова неочаквано, че Джес се стъписа и не знаеше какво да прави.

— Вземи ги. — Тя подаде юрганите на Ники и се наведе в колата, за да измъкне Танзи навън. — Танзи, миличка, слез… Много е късно. Утре ще поговорим.

— Ще поговорим, че няма да ходя в „Сейнт Анс“, така ли?

Господин Никълс се бе вторачил във волана, сякаш това му идваше в повече. Джес започна да се извинява тихичко.

— Уморена е — каза, докато се опитваше да прегърне дъщеря си през раменете. Танзи се отдръпна от нея. — Съжалявам.

В този миг телефонът му иззвъня.

— Джемът — промърмори той уморено, сякаш бе очаквал обаждането. Джес чу нервно бръмчене, сякаш в слушалката беше влязла оса.

— Знам — каза той тихо.

— Но аз много искам да уча в „Сейнт Анс“! — разплака се Танзи. Очилата й паднаха — Джес не бе имала време да я заведе в оптиката, за да й ги стегнат. Дъщеря й закри очи с ръце. — Моля те, нека да уча там, мамо! Моля те! Наистина съм добра. Моля те, нека да уча там!

— Шшшт, тихо… — прошепна строго Джес. Танзи никога не я молеше за нищо. — Танзи… — На тротоара Ники се извърна, сякаш не можеше да ги гледа.

Господин Никълс каза нещо по телефона си, което тя не разбра. Танзи продължаваше да ридае. Беше се отпуснала в седалката и Джес не можеше да я помръдне.

— Хайде, миличка — промърмори и я задърпа да стане.

Танзи се бе уловила за вратата.

— Моля те, мамо! Моля те. Моля те…

— Танзи, не можеш да останеш в колата.

— Моля те…

— Хайде, излизай. Излизай, скъпа!

— Аз ще ви закарам — каза внезапно господин Никълс.

Главата на Джес се удари в рамката на вратата и й се стори, че не е разбрала думите му.

— Моля?

— Аз ще ви закарам до Шотландия. — Той бе оставил телефона си, но продължаваше да се взира във волана. — Оказа се, че трябва да отида в Нортъмбърланд. Шотландия не е много далеч оттам. Ще ви закарам.

Всички замълчаха. В края на улицата избухна смях и се затръшна врата на автомобил. Джес оправи конската си опашка, която се беше изкривила.

— Вижте, наистина сте много мил, но не можем да приемем подобно нещо от вас.

— Напротив — намеси се Ники и се наведе напред. — Напротив, Джес, можем. — Той погледна към Танзи. — Нали така?

— Но ние дори не ви познаваме. Не мога да искам от вас да…

Господин Никълс не я погледна.

— Не е кой знае какво. Само ще ви закарам.

Танзи подсмръкна и потърка носа си.

— Моля те, мамо…

Джес я погледна, после очите й обхванаха насиненото лице на Ники. Никога не бе искала да избяга от някоя кола толкова много.

— Не мога да ви предложа нищо… — отрони тя и гласът й лекичко потрепери. — Нищичко.

Господин Никълс вдигна вежди и посочи с глава към кучето.

— А можеш ли да почистиш задните ми седалки с прахосмукачка, като се върнем?

Въздишката на облекчение, която се откъсна от нея, вероятно не прозвуча много дипломатично.

— Да… Това мога да направя.

— Чудесно — усмихна се той. — Тогава предлагам да поспим няколко часа, а утре рано-рано ще дойда да ви взема.