Джоджо Мойс
Един + един (35)

Тридесет и четвърта глава
Ники

Това е историята на едно семейство, което не може да се приспособи. Странно малко момиче, което обича математиката повече от грима. И момче, което обича грима и не се вписва в никоя социална група. А онова, което се случва на подобни семейства, е, че накрая имат само проблеми и остават без пукната пара. И са тъжни.

Мама вече не лежи в леглото, но я виждам как бърше очи, когато мие чиниите или гледа кошницата на Норман. Заета е през цялото време: работи, чисти, разтребва къщата… Прави го с наведена глава и стиснати зъби. Напълни цели три кашона със своите книги и ги отнесе в благотворителния магазин, защото каза, че няма време да ги чете, освен това е безсмислено да вярваш във фантазии.

Норман липсва и на мен. Странно как може да ти липсва нещо, от което само си се оплаквал. Къщата ни е тиха без него. Но откакто минаха четирийсет и осемте часа и ветеринарят каза, че кучето ни може да се оправи, и ние всички му благодарихме по телефона, започнах да се безпокоя за другите неща. Снощи, докато седяхме на дивана, след като Танзи си легна, а телефонът още не бе иззвънял, попитах мама:

— Какво ще правим сега?

Тя вдигна очи от телевизора.

— Искам да кажа, ако оцелее.

Тя въздъхна дълбоко, сякаш това беше нещо, за което вече бе мислила.

— Знаеш ли какво, Ники? Нямаме избор. То е любимото й куче и я спаси. А щом нямаш избор, всъщност е много просто да вземеш решение.

Виждах, че макар наистина да го вярва и действително да изглежда много просто, допълнителният заем е нов товар върху плещите й. И че с всеки нов проблем тя просто изглежда по-възрастна, по-съкрушена и по-уморена.

Изобщо не продума за господин Никълс.

Не мога да повярвам, че след онова, което беше помежду им, всичко ще приключи така… Сякаш в един миг можеш да изглеждаш много щастлив, а в следващия да си нещастен… Мислех си, че с възрастта човек се справя по-добре с тези неща, но явно съм грешал. Така че това е още нещо, което измъчва Джес.

Тогава, на дивана, я прегърнах. В останалите семейства това може да не е голяма работа, но в моето е. Единственото глупаво нещо, което мога да направя, за да я накарам да се почувства по-добре.

Ето какво не разбирам: как семейството ни уж постъпва правилно и въпреки това винаги загазва. Не разбирам как малката ми сестра може да е умна и мила и да е гений в математиката, а сега се събужда с плач и сънува кошмари, а аз лежа буден и слушам как мама се разхожда на стълбищната площадка, опитвайки се да се успокои. И как Танзи не излиза по цял ден, макар най-после да е топло и слънчево, защото се бои, че ако го направи, Фишърови може пак да я подгонят. И как след шест месеца ще е в училище, чието главно послание е, че тя трябва да е като всички останали, иначе ще я ритат и блъскат, както постъпиха с брат й…

Мисля си за Танзи без математиката и имам чувството, че цялата вселена е полудяла. Все едно в чийзбургерите да няма сирене или в заглавията за Дженифър Анистън да липсват думите „разбито сърце“. Просто не мога да си представя коя ще бъде Танзи, ако повече не се занимава с математика.

Не разбирам защо, след като тъкмо бях започнал да заспивам спокойно, сега лежа буден и се ослушвам за несъществуващи звуци на долния етаж. А когато искам да отида до магазина, за да купя вестник или нещо сладко, отново ми призлява и трябва да се преборя с желанието да се оглеждам наоколо.

Не разбирам как голямо, безполезно куче, което досега не е правило нищо лошо, трябваше да загуби окото си и да му изтърбушат вътрешностите само защото се е опитало да защити момичето, което обича.

Но най-вече не разбирам как на побойниците и крадците им се разминава. Защо тези задници, които просто разрушават всичко, остават ненаказани… Момчетата, които те удрят в бъбреците заради парите ти за обяд, и полицията, която мисли, че е забавно да се отнася с теб като с малоумен, и децата, тормозещи всички, които не са като тях. Или татковците, които просто си тръгват и започват отначало някъде, където ухае на скъпи ароматизатори, с жена, която кара собствена тойота и притежава диван без петна по него и се смее на всичките му тъпи шеги, сякаш е дар божи, а не негодник, лъгал хората, които са го обичали в продължение на две години.

Цели две години…

Съжалявам, ако този блог звучи прекалено потискащо, но така изглежда животът ни в момента. Моето семейство от вечни неудачници. Не е кой знае каква история, нали?

Мама винаги ни учеше, че на добрите хора се случват добри неща.

И знаете ли какво?

Вече не го казва…