Джоджо Мойс
Един + един (41)

Четиридесета глава
Джес

Джес се бе опитвала да убеди Танзи да отваря вратата. Училищната психоложка й беше казала, че това е добър начин да преодолее страха си от света навън, докато е в защитената къща. Ще отваря вратата, знаейки, че Джес е зад нея. Тази увереност ще се разпростре върху други хора, тя ще започне да излиза в градината. Това ще е началото.

Теорията беше хубава. Но само ако Танзи се съгласеше да го прави.

— Мамо, звъни се на вратата!

Гласът й се издигна над звука от анимационния филм. Джес се чудеше кога да стане по-строга с нея за гледането на телевизия. Миналата седмица бе изчислила, че сега Танзи прекарваше до пет часа на ден, легнала на дивана.

— Преживяла е шок — обясни психоложката. — Ще се оправи по-бързо, ако се занимава с нещо по-конструктивно.

— Не мога да сляза, Танзи — извика тя. — Чистя тоалетната. — Гласът й приличаше на хленч, нова придобивка от последните дни. — Кажи на Ники да отвори.

— Той отиде до магазина.

Настана мълчание.

Джес не можеше да види кой стои зад вратата, но усещаше присъствието му. Една сянка пробяга зад стъклото. Зачуди се дали не е Айлийн Трент. През последните две седмици тя се бе появила неканена четири пъти с „неустоими“ предложения за децата. Вероятно бе разбрала за парите на Ники от блога. Изглежда, всички в квартала знаеха за тях.

Джес отново се провикна:

— Танзи, ще застана горе на площадката. Ти само трябва да отвориш.

Звънецът проехтя отново два пъти.

— Хайде, миличка. Не се бой. Виж, сложи каишката на Норман и идете двамата.

Пак последва мълчание.

Джес отпусна глава и избърса очите си в сгъвката на лакътя. Не можеше да си затваря очите повече: Танзи ставаше по-зле, вместо да се подобрява. През последните две седмици придоби навика да спи в леглото й. Вече не се будеше разплакана, но в малките часове се промъкваше по коридора и просто се настаняваше в леглото й, а Джес нямаше представа от колко време е там. Не й даваше сърце да я накара да престане, но психоложката бе подчертала, че вече е голяма да прави това безкрайно.

— Танзи?

Мълчание. Звънецът проехтя за трети път, вече нетърпеливо.

Джес зачака. Щеше да се наложи да слезе долу и да отвори сама.

— Момент — извика примирено.

Започна да сваля гумените ръкавици, но спря, щом чу шум от стъпки в коридора. Тежкият суркащ звук от дърпането на Норман. Сладкия глас на Танзи, която го подканяше да дойде с нея…

А после входната врата се отвори. Джес внезапно осъзна, че трябваше да предупреди Танзи да отпрати Айлийн. Съществуваше доста голяма вероятност тя да влезе със своята огромна чанта на колелца, да мине невъзмутимо покрай дъщеря й, да се настани на дивана и да пръсне върху пода на дневната своите покрити с пайети „промоции“. А те бяха съобразени със слабостта на Танзи към тях, така че на Джес да й е невъзможно да откаже.

Но не чу гласа на Айлийн.

— Здрасти, Норман.

Джес замръзна.

— Божичко! Какво се е случило с лицето му?

— Сега има само едно око — обясни Танзи.

Джес отиде на пръсти до края на стълбищната площадка. Оттам се виждаха краката му. Маратонките му „Конвърс“. Сърцето й заби лудо.

— Да не е претърпял някакъв инцидент?

— Той ме спаси. От Фишърови.

— Какво е направил?

Отново се разнесе гласът на Танзи, устата й се отваряше и думите излизаха оттам припряно.

— Фишърови се опитаха да ме вкарат в един автомобил и Норман мина през оградата, за да ме спаси, но го удари кола и нямахме пари, а после…

Невероятно. Дъщеря й говореше така, сякаш не можеше да спре.

Джес слезе едно стъпало, после още едно.

— За малко да умре — продължаваше Танзи. — А ветеринарят не искаше да го оперира, защото беше толкова зле, с вътрешни наранявания, и мислеше, че ние ще се откажем. Но мама каза, че не иска и че трябва да му дадем шанс. А после Ники написа във Фейсбук за това как всичко се обърка и някои хора му изпратиха пари. И имахме достатъчно да го спасим. Така че Норман спаси мен, а хора, които не познаваме, спасиха него, а това е доста хубаво. Но сега той има само едно око и бързо се уморява, защото още се възстановява и не може да се движи много.

Джес вече го виждаше. Беше се привел и галеше Норман по главата. А тя не можеше да откъсне очи от него — тъмната коса, начина, по който раменете му изпъваха тениската. Тази сива тениска…

Нещо в нея се надигна, от гърлото й се откъсна приглушено ридание. Трябваше да притисне уста с ръка. А после той погледна нагоре към дъщеря й, както бе приклекнал, с напълно сериозно лице.

— Ти добре ли си, Танзи?

Тя вдигна ръка и заизвива един кичур от косата си, сякаш решаваше колко да му каже.

— Донякъде.

— О, миличка!

Танзи се поколеба, пръстът на крака й се завъртя на пода под нея, а после просто пристъпи напред и се сгуши в ръцете му. Той ги обви около нея, сякаш бе чакал да направи точно това, а тя отпусна глава на рамото му. И двамата просто останаха така. Джес гледаше как Ед притвори очи и трябваше да отстъпи крачка назад, за да не я зърнат, защото се боеше, че ако той я види, тя ще се разреве и няма да може да престане.

— Знаеш ли, аз го усещах — каза той, когато най-накрая я пусна. Гласът му беше странно уверен. — Усещах, че в това куче има нещо специално.

— Наистина ли?

— О, да! Ти и той сте страхотен екип. Всеки с малко ум в главата веднага ще го забележи. И знаеш ли какво? Много му отива да е едноок. Прилича на пират. Все едно казва: „Не си играйте с мен, иначе ще пострадате“.

Джес не знаеше какво да прави. Не искаше да слезе долу, защото не можеше да понесе той да я погледне по предишния начин. Не можеше да помръдне.

— Мама ни каза защо вече не идваш у нас.

— Така ли?

— Защото е взела парите ти.

Настъпи болезнено дълго мълчание.

— Каза, че е направила голяма грешка и не иска да постъпваме като нея. — Последва нова тишина. — Сигурно си дошъл да си ги вземеш.

— Не. Изобщо не идвам за това. — Той погледна зад себе си. — Тя тук ли е?

Вече нямаше измъкване. Джес слезе още едно стъпало. А после още едно. Стоеше на стълбите с гумените ръкавици на ръцете и чакаше, докато очите му се вдигнаха към нея. А онова, което Ед каза след това, бе последното, което очакваше да чуе.

— Трябва да закараме Танзи в Бейсингстоук.

— Какво?

— Ще повторят олимпиадата. Имало грешка в условието на едната задача. Ще я проведат отново. Днес.

Танзи се обърна и погледна нагоре към майка си със сбърчено чело, объркана колкото Джес. А после, сякаш в главата й бе светнала лампичка, попита:

— Първата задача, нали?

Той кимна.

— Знаех си! — Танзи се усмихна с неочаквана, прекрасна усмивка. — Знаех си, че с нея нещо не е наред.

— И искат тя да участва отново, така ли?

— Още днес следобед.

— Но това е невъзможно.

— Не е в Шотландия, а в Бейсингстоук. Имаме време.

Тя не знаеше какво да каже. Помисли за всички начини, по които бе унищожила самочувствието на дъщеря си, като я бе насърчила да участва в олимпиадата предния път. Помисли за лудите си планове и колко много болка и вреда им бе причинило пътуването до Шотландия.

— Не знам…

Той все още бе приклекнал. Протегна ръка и докосна Танзи по лакътя.

— Искаш ли да опиташ пак?

Джес долови неувереността на дъщеря си. Ръката на Танзи стисна още по-силно каишката на Норман. Тя запристъпва от крак на крак.

— Не е нужно да го правиш, Танзи — каза Джес. — Изобщо няма значение, ако решиш да не ходиш.

— Трябва да знаеш обаче, че никой не се е справил. — Гласът на Ед бе спокоен и уверен. — Мъжът ми каза, че никой участник в онази зала не е решил задача номер едно.

Ники се бе появил зад него, държеше пластмасова торба, пълна с неща, купени от книжарницата. Не се знаеше откога стои там.

— Майка ти е напълно права, не е нужно да го правиш — продължи Ед. — Но признавам, че лично на мен много ми се иска да видя как ще им натриеш носа на онези момчета. Защото знам, че можеш.

— Иди, Танз! — присъедини се Ники. — Иди и им покажи колко си добра!

Тя извърна очи към Джес. После отново се обърна и намести поправените си очила.

Всички сякаш притаиха дъх в очакване на решението й.

— Добре — изрече накрая. — Но само ако можем да вземем и Норман.

Джес докосна устата си с ръка.

— Наистина ли искаш да го направиш?

— Да. Мога да реша всички останали задачи, мамо. Просто се паникьосах, когато не успях да се справя с първата. И след това всичко се обърка…

Джес направи още две стъпки по стълбите, сърцето й биеше, сякаш ще изхвръкне. Ръцете й бяха започнали да се потят в гумените ръкавици.

— Но как ще стигнем там навреме?

Ед Никълс се изправи и я погледна право в очите.

— Аз ще ви закарам.

 

 

Не е лесно да побереш четирима души и голямо куче в мини, особено в горещ ден и в кола без климатик. Особено ако червата на кучето са още по-подвижни отпреди и трябва да се движиш със скорост не повече от шейсет километра в час с всички неизбежни последици от това.

Прозорците бяха отворени и пътуваха смълчани, докато Танзи си мърмореше на глас всички неща, които бе убедена, че е забравила. От време на време спираше и заравяше глава в стратегически поставената торбичка.

Джес гледаше картата, тъй като сегашната кола на Ед нямаше вградено джипиес устройство, и използваше телефона му, като се опитваше да намери път далеч от задръстванията на магистралите и натоварените търговски центрове. След около два часа, изминати в странно полумълчание, пристигнаха на мястото.

Спряха пред блок от стъкло и бетон, построен през седемдесетте години на миналия век. На лист хартия, който се развяваше на вятъра, залепен с тиксо върху табела: „Не газете тревата“, беше написано: „Олимпиада“.

Този път бяха подготвени. Джес регистрира Танзи, подаде й химикалка, молив, гумичка и чифт резервни очила. „Сега винаги носи със себе си резервни очила“, обясни Ники на Ед. После всички я прегърнаха и й казаха изобщо да не се притеснява. Застанаха мълчаливо, докато Танзи влизаше вътре, за да се пребори с куп абстрактни числа и може би, с демоните в главата си…

Джес се помая още малко край бюрото за регистрация и свърши с подписването на документите. През отворената врата виждаше, че Ники и Ед бъбрят, застанали отстрани на тревата. Ники му показваше нещо върху стария му телефон. От време на време Ед поклащаше глава. Тя се зачуди дали не е блогът.

— Танзи ще се справи, мамо — бодро я увери Ники, когато тя излезе отвън. — Не се тревожи. — Той държеше каишката на Норман. Беше обещал на Танзи да не се отдалечава с него на повече от петдесет метра от сградата, така че тя да може да усеща специалната връзка помежду им през стените на изпитната зала.

— Да. Тя е страхотна — усмихна се Ед, с ръце, пъхнати в джобовете.

Погледът на Ники пробяга между двамата, после се премести надолу към кучето.

— Е, трябва да се разходим на въздух. Имам предвид кучето — додаде той. — Ще се върнем след малко.

Джес го гледаше как обикаля бавно из района. Потисна желанието си да каже на Ед, че ще го придружи.

Сега бяха останали само двамата.

— Ами това е — рече тя накрая.

Зачовърка петънце боя върху джинсите си. Искаше й се да е облечена в нещо по-елегантно.

— Да.

— Ти отново ни спаси.

— Е, и ти май си свършила доста добра работа в това отношение.

Замълчаха. Една кола влезе в паркинга, майка и малко момче се измъкнаха припряно от задните седалки и затичаха към входа.

— Как е кракът ти?

— Много по-добре.

— Не носиш джапанки.

Тя се загледа в белите си маратонки.

— Не. Вече не.

Той прекара ръка по косата си и се загледа в небето.

— Видях пощенските пликове…

Тя почувства, че не може да отговори.

— Тази сутрин. Ако знаех… Нямаше да те оставя да се оправяш сама.

— Всичко е наред — каза тя бързо. — Ти направи достатъчно. — В земята пред нея се подаваше голямо парче камък. Тя подритна пръстта със здравия си крак, опитвайки се да го разклати. — Много мило от твоя страна, че ни докара за олимпиадата. Както и да завърши, аз винаги ще съм ти…

— Няма ли да престанеш? — прекъсна я той. — Спри да риташ пръстта. И престани да говориш като… — Той се обърна към нея. — Хайде да поседнем в колата.

— Защо?

— Да поговорим.

— Не… Благодаря ти.

— Отказваш ли ми?

— Аз просто… Не може ли да поговорим тук?

— Защо да не седнем в колата?

— Не се преструвай, че не разбираш. — Очите й се насълзиха. Избърса ги яростно с длан.

— Наистина не разбирам, Джес.

— Тогава не мога да ти кажа.

— Това е абсурдно! Ела в колата.

— Не.

— Защо? Няма да продължавам да стърча тук, ако не ми дадеш разумна причина.

— Защото… — Гласът й пресекна. — Защото там бяхме щастливи. Там аз бях щастлива. От години не съм била толкова щастлива. Затова не мога да го направя. Не мога да седя вътре и да сме само двамата сега, когато…

Гласът й изневери. Тя се извърна, не искаше Ед да види сълзите й. Той я приближи и застана зад нея. Тя потрепери. Усети, че трудно овладява емоциите си, когато той е до нея. Искаше да му каже да си върви, но знаеше, че няма да понесе да си тръгне.

Гласът му прозвуча като шепот:

— Опитвам се да ти кажа нещо…

Тя се загледа в земята.

— Искам да съм с теб. Знам, че забъркахме ужасна каша, но все още предпочитам да греша с теб, отколкото да постъпвам правилно и теб да те няма. — Ед замълча. — По дяволите! Не ме бива много в тия неща.

Джес бавно се обърна. Той бе вперил поглед в краката си, но внезапно вдигна очи.

— Казаха ми коя е била сбърканата задача на Танзи.

— Коя?

— Тя е за теорията на емергенцията. Силната емергенция означава, че сумата от едно число може да е повече от съставните му части. Разбираш ли какво ти казвам?

— Не. Математиката ми е тъмна Индия.

— Означава, че не искам да обсъждам случилото се. Онова, което направи ти. Което направихме двамата. Просто… искам да опитам отново. С теб. Може да се провалим с трясък. Но съм готов да рискувам.

Ед протегна ръка и пъхна нежно пръст в една от гайките на джинсите й. Притегли я към себе си. Тя не можеше да откъсне очи от ръцете му. А после, когато най-сетне вдигна лице към неговото, той гледаше право към нея и Джес се улови, че едновременно плаче и се смее.

— Искам да видя какво ще се получи от нас, Джесика Рей Томас. От всички нас. Какво ще кажеш?