Джоджо Мойс
Един + един (15)

Четиринадесета глава
Танзи

На закуска в бюфета имаше четири вида тестени сладкиши и три вида плодов сок. И цяла стойка с онези пакетчета зърнена закуска за едно ядене, за които мама казваше, че не са икономични, затова никога не ги купуваше…

Тя бе почукала на прозореца в осем и четвърт, за да им каже да си носят якетата на закуска и да напъхат колкото може повече неща в джобовете си. Косата й бе сплескана от едната страна и нямаше грим. Танзи си помисли, че преспиването в колата сигурно не е било чак такова приключение.

— Не вземайте масло и конфитюр. Или неща, които се ядат с прибори. Пъхнете в джобовете си кифлички, кейкчета, такива работи… И внимавайте да не ви видят. — Тя погледна зад себе си към мястото, където господин Никълс обясняваше нещо на един охранител. — И ябълки. Ябълките са здравословни. И няколко резена шунка за Норман.

— Но къде да пъхна шунката?

— Или кренвирши. Увийте ги в салфетка.

— Това не е ли кражба? — попита Танзи.

— Не. Просто ще вземеш повече, отколкото можеш да изядеш в момента. Представи си, че имаш хормонален проблем и той те прави много, ама много лакома.

— Аз нямам хормонален проблем.

— Но би могла да имаш. Представи си, че ти си тази гладна личност, Танзи. Платила си за закуската си и ядеш повече от останалите. Повече, отколкото е нормално.

Танзи скръсти ръце.

— Ти каза, че е лошо да се краде.

— Това не е кражба. Просто вземаш онова, което си платил.

— Но ние не сме дали пари. Господин Никълс плати.

— Танзи, просто ме послушай. Виж, двамата с господин Никълс ще трябва да напуснем паркинга за половин час. Напълни си джобовете, после се върни в стаята и се приготви да я напуснеш в девет часа. Разбра ли, миличка? — Джес се наведе през прозореца и целуна Танзи, след което пое бавно към колата, със закопчано догоре яке. Спря, обърна се и извика:

— Да не забравиш да си измиеш зъбите. И си прибери всички учебници по математика.

Ники излезе от банята. Беше облечен в ужасно тесните си джинси и тениска, на която пишеше: „Все ми е тая“.

— Няма да можеш да напъхаш кренвирш в тези гащи — предупреди го Танзи, загледана в джинсите му.

— На бас, че ще напъхам повече от теб — възрази той.

Очите й срещнаха неговите.

— Приемам баса — каза тя и изтича в стаята, за да се облече.

 

 

Господин Никълс се наведе напред и се загледа с присвити очи през предното стъкло, докато Ники и Танзи приближаваха през паркинга. Тя си помисли, че на негово място също щеше да се изненада…

Ники бе напъхал два големи портокала и една ябълка отпред в джинсите си и се клатушкаше по асфалта, сякаш се беше наакал. Макар да й беше много топло, тя бе облечена в якето с пайети. Напълнила го беше с малки пакетчета зърнена закуска и то се беше издуло като шкембе…

Не спираха да се кикотят.

— Влизайте бързо — подкани ги мама и метна чантите им в багажника, докато се оглеждаше зад себе си. — Какво взехте?

Господин Никълс потегли. Танзи видя, че често поглеждаше в огледалото за обратно виждане, докато те се редуваха да вадят от дрехите си различни неща и да ги подават на мама.

Ники извади бял пакет от джоба си.

— Три тестени сладкиша. Внимавайте, глазурата се е залепила за салфетките. Четири кренвирша и няколко резена бекон в картонена чаша за Норман. Две парчета кашкавал, кисело мляко и… — Той повдигна якето си над чатала, бръкна в джинсите и като направи гримаса от усилието, извади плодовете. — Не мога да повярвам, че успяха да се поберат.

— Ще си спестя коментара — засмя се мама.

Танзи бе успяла да вземе шест пакетчета зърнена закуска, два банана и сандвич с конфитюр. Започна да хапва от едното пакетче, докато Норман я зяпаше, а от устните му висяха два сталактита от лига, които ставаха все по-дълги и започнаха да образуват локвичка върху седалката на колата.

— Онази жена зад масата определено ни видя — отбеляза Ники.

— Казах й, че имаш хормонален проблем — рече Танзи. — Обясних й, че трябва да ядеш двойно колкото теглото ти три пъти на ден, иначе може да припаднеш в трапезарията им и дори да умреш.

— Страхотно — промърмори Ники.

— Ти си взел повече неща — призна тя, докато ги броеше. — Но аз печеля допълнителни точки за трудност. — Наведе се напред и докато всички я гледаха, внимателно извади по една стиропорена чашка с кафе от всеки джоб, увити с хартиени салфетки, за да стоят изправени. Подаде едната на мама, а другата сложи в поставката за чаши до господин Никълс.

— Ти си генийче! — възкликна мама, докато отваряше капачето. — О, Танзи, умирах за кафе! — Тя отпи глътка и притвори очи.

За миг мама изглеждаше по-щастлива, отколкото след заминаването на татко. Танзи не беше сигурна дали това бе, защото са се справили толкова добре с бюфета, или просто защото Ники се смееше за пръв път от сто години…

Господин Никълс ги гледаше недоумяващо, сякаш бяха групичка извънземни.

— Така, за обед ще можем да направим сандвичи с шунка, кашкавал и кренвирши. Сега двамата може да изядете сладкишите. Искаш ли плод? — Тя подаде портокал на господин Никълс. — Мога да го обеля.

— О, много мило — каза той и отмести поглед. — Но по-добре да закуся в някой „Старбъкс“.

 

 

Следващата част от пътуването всъщност бе доста приятна. Нямаше задръствания, а мама убеди господин Никълс да намери любимата й радиостанция и започна да приглася на шест песни, като пееше все по-високо. Накара Танзи и Ники също да пригласят. Отначало господин Никълс не изглеждаше доволен, но Танзи забеляза, че след няколко километра взе да тактува с глава, сякаш това го забавляваше. Слънцето напече много и господин Никълс отвори стъклото над главите им. Норман седна на задните крака и се изправи срещу струята въздух, докато те пееха. Огромното му тяло ги беше притиснало към вратите, което също беше приятно.

Това напомни на Танзи за времето, когато татко живееше с тях и понякога си правеха излети с колата. Само че той винаги караше много бързо и все мърмореше, че не разбира защо не се отпуснат и не хапнат в някоя кръчма, а мама възразяваше, че вече е приготвила сандвичите и ще е глупаво да се похабят. Татко често подканяше Ники да си вдигне главата от каквато там игра играе и да се порадва на проклетия пейзаж, а Ники промърморваше, че не ги е молил да го вземат с тях, което още повече ядосваше татко…

После Танзи си помисли, че макар да го обичаше, би предпочела да направи това пътуване без него.

След два часа господин Никълс каза, че иска да се разтъпче, а Норман трябваше да се изпишка, затова спряха в началото на един извънградски парк. Мама извади някои от нещата от бюфета, а после седнаха на сянка край една истинска дървена маса за пикник и хапнаха. Танзи преговори простите числа и квадратните уравнения и разходи Норман из гората. Той беше много доволен и спираше на всеки две минути да души нещо, а слънцето изпращаше малки игриви лъчи през дърветата. Видяха елен и два фазана, все едно бяха на почивка…

— Добре ли си, миличка? — попита мама, когато я приближи със скръстени ръце. От мястото, където бяха, можеха да видят през дърветата как Ники разговаря с господин Никълс на масата. — Чувстваш ли се уверена?

— Така мисля — отвърна тя.

— Снощи преговори ли старите тестове?

— Да. Последователността при простите числа ми е малко трудна, но извадих всички на един лист и когато ги видях написани, вече ми беше по-лесно.

— Не си сънувала кошмари за Фишърови, нали?

— Снощи — отвърна Танзи — сънувах една зелка, която караше ролкови кънки. Казваше се Мери.

Мама я изгледа продължително.

— Ясно.

В гората беше по-хладно и ухаеше приятно на влага — тревиста, зелена и свежа, не като влагата в килера им, който просто миришеше на мухъл. Мама спря на пътеката и се обърна към колата.

— Нали ти казах, че се случват и хубави неща? — Изчака Танзи да я настигне. — Господин Никълс ще ни закара в Абърдийн утре. Ще изкараме спокойна нощ, ти ще се явиш на това състезание и ще отидеш да учиш в твоето ново училище. После се надявам, че животът на всички ни ще стане малко по-добър. А сега ти е забавно, нали? И това пътуване е приятно?

Тя продължи да гледа към колата, докато говореше, и гласът й леко потрепваше. Винаги ставаше така, когато казваше едно, а мислеше за съвсем друго. Танзи забеляза, че си е сложила грим, докато бяха в колата.

— Мамо — обърна се към нея. — Онази храна от бюфета, ние всъщност я откраднахме, нали? Защото, пропорционално погледнато, взехме повече, отколкото ни се полага.

Мама се загледа в краката си и се замисли за миг.

— Ако толкова се притесняваш, когато вземеш наградата, ще сложим пет лири в един плик и ще им ги изпратим. Какво ще кажеш за това?

— Мисля, че нещата, които взехме, струват по-скоро шест лири. Или шест лири и трийсет пенса — уточни Танзи.

— Тогава ще им изпратим толкова. А сега трябва да накараме тоя стар шишко Норман да потича малко, за да може да се измори достатъчно и да спи по пътя. А и да отиде до тоалетната още тук, за да не пръцка през следващите сто и тридесет километра…

 

 

Отново поеха на път. Заваля. Господин Никълс получи ПОРЕДНОТО ОБАЖДАНЕ, този път от някакъв мъж, наречен Сидни. И двамата разговаряха за цените на акциите и сделките на пазара. Той изглеждаше доста сериозен и затова мама спря да пее за малко. Танзи се опитваше да не поглежда скришно към учебниците по математика, понеже мама я бе предупредила, че ще й прилошее, ако чете. Краката й постоянно залепваха за кожените седалки на господин Никълс и тя малко съжаляваше, че си беше облякла къс панталон. Освен това Норман се бе овъргалял в нещо в гората и леко вонеше, но тя не смееше да каже на мама, да не би господин Никълс да реши, че му е писнало от тях и от миризливото им куче. Затова стискаше носа си с пръсти и се опитваше да диша през устата, като освобождавате ноздрите си на всеки трийсет секунди.

— За какво мислиш, Танзи? — мама погледна назад през седалките.

— За пермутации и комбинации.

Мама се усмихна така, както когато не проумяваше съвсем какво й казва Танзи.

— По-точно за плодовата салата на бара със закуските. Приличаше малко на комбинация, защото няма значение дали ябълките, крушите и бананите са в някакъв ред. Но при пермутациите не е така.

Мама все още не разбираше. Господин Никълс погледна в огледалото и сетне й обясни:

— Добре, представи си, че вадиш цветни чорапи от чекмедже. Ако имаш шест чифта чорапи, всеки с различен цвят — да кажем общо дванайсет — това е шест пъти по пет пъти по четири пъти по три различни комбинации, в които би могла да ги извадиш, нали? Обаче ако всичките дванайсет са с различен цвят, тогава ще имаш около половин милиард различни начина да ги извадиш.

— Това много прилича на бъркотията в нашите чекмеджета — засмя се мама.

Господин Никълс погледна назад към Танзи и се усмихна.

— Кажи ми, Танзи, ако имаш чекмедже с дванайсет чорапа, но не ги виждаш, колко трябва да извадиш, за да решиш, че вътре има поне два чифта.

Танзи се опитваше да реши това толкова дълго, че не чу, когато господин Никълс заговори на Ники.

— Скучно ли ти е? Искаш ли да играеш на моя телефон?

— Наистина ли? — Ники изправи рязко отпуснатите си рамене.

— Разбира се. В джоба на сакото ми е.

Щом Ники се залепи за екранчето, мама и господин Никълс започнаха да си приказват. Държаха се така, сякаш бяха забравили, че в колата има и други.

— Още ли мислиш за чорапите? — попита мама.

— О, не. Тези задачи могат да ти изпържат мозъка. Ще ги оставя на дъщеря ти.

Последва кратка тишина.

— Разкажи ми за жена си.

— Бившата. Не ми се говори за това.

— Защо не? Нали не си й изневерил. Предполагам, че и тя не ти е изневерила, иначе щеше да направиш онази гримаса.

— Каква гримаса?

Настана поредното кратко мълчание.

— Едва ли щях да направя онази гримаса. Обаче си права. Но наистина не ми се говори за това. То е нещо… Просто не обичам да обсъждам личния си живот. На теб говори ли ти се за бившия ти?

— Пред децата му? Как ли пък не!

Известно време всички мълчаха. Мама започна да почуква по прозореца. Танзи погледна крадешком към господин Никълс. При всяко почукване върху челюстта му трепваше мускулче.

— За какво да говорим тогава? Аз не се интересувам от софтуер, а ти сигурно пет пари не даваш за моята работа. Не разбирам от задачи с чорапи. А вече ме заболя устата да възкликвам: „О, вижте, крави!“.

Господин Никълс въздъхна.

— Хайде, до Шотландия има доста път.

Пак настана мълчание. Ники снимаше през прозореца с телефона на господин Никълс.

— Значи си бил женен за италианка. За модел… — Мама се изсмя с онзи висок, рязък смях. — Естествено.

— Какво намекваш? — попита сърдито господин Никълс.

— Мъжете като теб винаги излизат с модели.

— Какво значи „мъжете като мен“?

Мама стисна плътно устни. После обясни:

— Богатите мъже.

— Аз не съм богат.

Мама поклати глава.

— Да, бе…

— Не съм.

— Зависи ти какво разбираш под това.

— Виждал съм богати хора. Аз съм заможен, ала изобщо не съм богат.

Мама се извърна към него. Той наистина нямаше представа с кого си има работа.

— Имаш ли повече от една къща?

Господин Никълс леко свъси вежди.

— Може и да имам.

— Имаш ли повече от една кола?

Той погледна встрани.

— Да.

— Тогава си богат.

— Не съм. Нямам частен самолет и яхта. Нито прислужници.

— А аз каква съм според теб?

Господин Никълс поклати глава.

— Не си прислужница. Ти си…

— Какво?

— В момента се опитвам да си представя лицето ти, ако кажа, че си от персонала ми.

Мама се засмя.

— А според теб — попита той — какво е да си богат?

Мама извади една ябълка от чантата си и я захапа. Известно време дъвчеше мълчаливо.

— Да плащаш всички сметки навреме, без да мислиш за това. Да можеш да отидеш на почивка или да изкараш Коледа, без да вземаш пари назаем. Всъщност да не мислиш за пари през цялото време.

— Всички мислят за пари. Дори богатите.

— Да, но ти просто мислиш какво да направиш с тях, за да спечелиш още. Докато аз мисля как, по дяволите, да изкарам достатъчно, за да свържем двата края.

Господин Никълс промърмори недоволно:

— Не мога да повярвам, че ви карам до Шотландия, а ти се цупиш, понеже си решила, че съм английският Доналд Тръмп.

— Не се цупя. Просто изтъквам, че има разлика между твоята и моята представа за богатство.

Настъпи неловка тишина. Мама се изчерви, сякаш бе казала прекалено много, и се зае да яде ябълката си с шумни, големи хапки, макар да й се караше, когато тя се хранеше така. Танзи все още мислеше за чорапните пермутации. Не искаше мама и господин Никълс да спрат да си говорят, защото досега денят бе много хубав, затова провря глава между предните седалки.

— Някъде прочетох, че за да влезеш в единия процент най-богати хора, трябва да печелиш повече от сто и четирийсет хиляди лири на месец… — каза тя помирително. — Затова, ако господин Никълс не печели толкова, значи наистина не е богат. — Тя се усмихна и отново се отпусна в седалката.

Мама погледна към него. Не спираше да го гледа.

Господин Никълс се почеса по главата.

— Знаете ли какво — каза след малко — предлагам да спрем някъде и да пийнем чай.

 

 

Градчето Мортън Марстън изглеждаше така, сякаш бе създадено за туристи. Всичко бе направено от еднакъв сив камък, който наистина придаваше на къщите старинен вид. Дворовете бяха идеално поддържани, с миниатюрни сини цветчета, плъзнали по стените, и безупречни кошнички с висящи растения, сякаш излезли от телевизионна реклама. Магазините приличаха на онези, дето ги рисуват в коледните картички. На площадчето имаше жена, облечена във викториански дрехи, която продаваше кифлички от една табла, а наоколо обикаляха туристи и снимаха.

Танзи бе толкова заета да гледа през прозореца, че отначало не забеляза Ники. Едва когато спряха на паркинга, видя, че той е пребледнял. Поиска да знае дали го болят ребрата, той каза „не“, а когато го попита дали в панталона му е останала ябълка, която не може да извади, той отвърна: „Не, Танз, остави ме на мира“. Ала го каза така, сякаш определено имаше нещо. Танзи погледна към мама, но тя бе заета да не гледа към господин Никълс, а господин Никълс бе зает да им показва колко е трудно да се намери най-доброто място за паркиране. Норман наблюдаваше Танзи, сякаш я съветваше: „Не си прави труда да питаш“.

Всички слязоха от колата и се разкършиха, а господин Никълс каза, че ще пият чай и ще хапнат кейк и че той черпи. И помоли да не правят голям въпрос от това, защото става дума само за чай! Мама вдигна вежди, сякаш се канеше да възрази, ала накрая промърмори „благодаря ти“. Но не прозвуча много сърдечно.

Седнаха в една чайна, чието име бе написано на староанглийски, макар Танзи да бе сигурна, че в Средновековието не е имало чайни. На никой друг не му направи впечатление. Ники стана да отиде до тоалетната, а господин Никълс и мама бяха на щанда и избираха какво да купят.

Танзи кликна върху телефона на господин Никълс и веднага изскочи страницата на Ники във Фейсбук. Тя изчака малко, защото Ники се вбесяваше, когато хората гледаха в нещата му, и щом се увери, че той наистина е в тоалетната, увеличи екрана, за да може да го прочете, и застина. Фишърови бяха изпратили съобщения и снимки на мъже, които правят ужасни неща на други мъже. Бяха го нарекли „смотаняк“, „компютърен маниак“ и макар Танзи да не знаеше какво означават тези думи, беше наясно, че са лоши. И изведнъж й прилоша. Когато вдигна очи, забеляза, че мама се връща и държи табла.

— Танзи! Внимавай с телефона на господин Никълс!

Тя го беше оставила до ръба на масата. Не искаше да го докосне. Чудеше се дали Ники плаче в тоалетната. На негово място щеше да направи точно това…

Когато вдигна очи, мама я наблюдаваше изпитателно.

— Какво има?

— Нищо.

Мама седна и побутна към нея портокалово кейкче в чинийка. Танзи вече не беше гладна, макар кейкчето да бе поръсено със захарни пръчици.

— Танз? Какво има? Кажи ми.

Тя побутна бавно телефона към средата на масата с върха на пръста си, сякаш той щеше да я опари. Мама се намръщи и погледна към него. Кликна и след минута ахна: „Мили боже!“.

Господин Никълс седна до нея. Постави на масата най-голямото парче шоколадова торта, което Танзи бе виждала.

— Доволни ли са всички? — попита усмихнато той.

— Малки негодници! — възкликна мама. Очите й се бяха напълнили със сълзи.

— Какво се е случило? — попита господин Никълс с пълна с торта уста.

— Това перверзно ли е? — поиска да знае Танзи.

Но мама сякаш не я чу. Избута назад стола си с ужасно силен стържещ звук и забърза към тоалетните.

— Това е мъжката тоалетна, госпожо — предупреди я една жена, докато мама отваряше вратата.

— Мога да чета, благодаря! — сопна се тя и изчезна вътре.

— Сега пък какво става? — Господин Никълс се опитваше да преглътне хапката си.

Той обърна очи в посоката, където бе отишла мама. После, когато Танзи не каза нищо, погледна към телефона си и почука два пъти по него. Остана загледан в екранчето. След това започна да мести по страницата, сякаш четеше всичко. Танзи се почувства малко странно. Не беше сигурна дали той трябва да види какво пише.

— Това има ли нещо общо със случилото се с брат ти?

На нея й се доплака. Фишърови бяха развалили хубавия ден. Като че ли ги бяха последвали чак дотук, сякаш никога нямаше да ги оставят на мира. Тя не можеше да говори.

— Ей — каза той, когато забеляза сълзите, които потекоха по лицето й.

Подаде й салфетка и Танзи избърса очите си, а когато не се сдържа и избухна в ридания, господин Никълс заобиколи масата, прегърна я през раменете и я притисна към себе си. Беше голям и солиден и ухаеше на лимони и мъж. Тя не беше долавяла тази мъжка миризма, откакто татко си тръгна, и това още повече я натъжи.

— Ей, не плачи.

— Съжалявам…

— Не се извинявай. И аз щях да плача, ако някой стори това на сестра ми. То е… — Той изключи телефона. — Господи! — Поклати глава. — Често ли го правят?

— Не знам. — Тя подсмръкна. — Той вече не говори много.

Господин Никълс остана до нея, докато тя спря да плаче, а после отново заобиколи масата и поръча топло какао с шоколадови пръчици и много сметана.

— Това премахва всички тревоги — увери я той, докато побутваше какаото към нея. — Повярвай ми. Изпробвал съм го.

Странно, но наистина се оказа така…

 

 

Танзи беше изпила какаото си и бе изяла кейкчето, когато мама и Ники излязоха от тоалетната. Мама беше с онази бодра усмивка, все едно всичко е наред, и бе прегърнала Ники през раменете, което изглеждаше някак странно, защото брат й вече стърчеше цяла глава над нея. Той седна на масата и се вторачи в тортата си. Танзи видя, че господин Никълс наблюдава Ники и се запита дали ще каже нещо за онова в телефона му, но той мълчеше. Тя си помисли, че вероятно не искаше да смути брат й. Хубавият ден обаче бе свършил, заключи тя тъжно.

Мама стана да провери какво прави Норман, който бе вързан някъде отвън, а господин Никълс си поръча втора чаша кафе и започна да го пие бавно, сякаш мислеше за нещо. Погледна към Ники изпод вежди и каза тихо:

— Знаеш ли нещо за хакерството, Ники?

Тя изпита чувството, че не бива да слуша, затова усърдно впери поглед в квадратните уравнения.

— Не — отвърна Ники.

Господин Никълс се наведе през масата и снижи глас.

— Е, мисля, че сега е моментът да започнеш.

 

 

— Къде са? — попита мама, когато се върна и огледа стаята.

— Отидоха до колата на господин Никълс. Той каза, че не бива да ги безпокоим. — Танзи захапа крайчеца на молива си.

Мама вдигна раздразнено вежди.

— Господин Никълс ме предупреди, че ще изглеждаш така. Помоли ме да ти предам, че ще се опитат да разрешат проблема. С Фейсбук.

— Какъв проблем? Как ще го разрешат?

— Каза, че и това ще питаш. — Тя изтри едно „две“, което приличаше повече на петица, и издуха парченцата от гумата. — Помоли да им дадеш двайсет минути и че ти е поръчал още една чаша чай, и да хапнеш торта, докато чакаш. Като свършат, ще дойдат да ни вземат. И също да ти предам, че шоколадовата торта е много вкусна.

На мама това не й се понрави. Танзи продължи да преговаря, докато остана доволна, а мама седеше неспокойно и гледаше през прозореца. И от време на време отваряше уста да каже нещо, но после я затваряше… Изобщо не хапна от тортата. Не взе петте лири, които господин Никълс беше оставил на масата и Танзи ги затисна с гумичката, защото се боеше, че щом някой отвори вратата, течението ще ги издуха.

Най-сетне, тъкмо когато жената, която почистваше масите, приближи към тях с мълчаливо подканяне, вратата се отвори. Малката камбанка иззвъня и господин Никълс и Ники влязоха вътре. Ники бе пъхнал ръце в джобовете, косата му беше паднала над очите, но върху лицето му имаше лукава усмивка.

Мама се изправи и погледна първо единия, а после другия. Личеше си, че много, ама много й се иска да каже нещо, но не знае какво.

— Опита ли шоколадовата торта? — Изражението на господин Никълс беше любезно, като на водещ в телевизионна игра.

— Не.

— Жалко. Беше чудесна. Благодаря ви! Не съм ял по-вкусна торта! — провикна се той към жената, която премигна и засия в усмивка.

После господин Никълс и Ники отново излязоха и прекосиха пътя като стари приятели, оставяйки Танзи и мама да съберат нещата и да ги последват…