Джоджо Мойс
Един + един (13)

Дванадесета глава
Джес

Бабата на Джес често казваше, че ключът към щастливия живот е късата памет. Вярно, че това беше преди да получи деменция и да започне да забравя къде живее, но Джес знаеше, че е права. Тя трябваше да забрави за парите. Нямаше да оцелее в една кола с господин Никълс, ако непрестанно мислеше какво е направила. Марти често й казваше, че от нея няма да излезе добър покерджия: чувствата се изписваха на лицето й като отражения в спокойна вода. Ако излъжеше, само след часове правеше самопризнание. Или се побъркваше от напрежение и започваше да скубе тапицерията на мебелите.

Сега седеше в колата и докато слушаше бъбренето на Танзи, се зарече, че ще намери начин да върне всичко, преди той да е открил какво е сторила. Щеше да отдели парите от спечеленото от Танзи, все щеше да се оправи някак… Каза си, че този мъж просто им предложи да ги закара до Шотландия, а тя трябва да води любезен разговор по няколко часа на ден…

От време на време поглеждаше към децата зад нея и си мислеше: „Какво друго можех да сторя?“.

Не би трябвало да е трудно да седи и да се наслаждава на пътуването. Междуградските пътища бяха обточени с диви цветя, а когато дъждът спря, през облаците се показа синьо небе, лазурно като на картичките от 50-те години. На Танзи вече не й се гадеше и след всяка миля, отдалечаваща ги от дома, Джес усещаше как раменете й се отпускат все повече и повече. Изведнъж осъзна, че от месеци не бе имала и миг спокойствие. Животът й напоследък бе съпроводен от непрекъснати тревоги: Какво ще направят Фишърови по-нататък? Какво става в главата на Ники? Какво трябва да предприеме тя за Танзи? А над всичко това ехтеше едно мрачно ехо: Пари. Пари. Пари.

— Добре ли си? — попита господин Никълс.

Откъсната рязко от мислите си, Джес прошепна:

— Да, разбира се.

Кимнаха си неловко. Той не се беше отпуснал. Личеше си ясно от напрягането на челюстта му от време на време, от начина, по който ръцете му стискаха волана. Джес не можеше да си обясни какво, за бога, бе предизвикало решението му да ги закара, но беше сигурна, че оттогава не е спрял да съжалява.

— Може ли да те помоля да спреш с потропването?

— С потропването ли?

— Краката ти. По таблото.

Тя погледна към нозете си.

— Пречи ми да се съсредоточа в пътя.

— Искате да спра да потропвам с крака, така ли?

Той погледна право напред през стъклото.

— Да. Ако обичаш.

Тя плъзна нозете си надолу, но така й беше неудобно, затова след миг отново ги вдигна и ги качи на седалката. Облегна глава на прозореца.

— Ръката ти…

— Какво?

— Сега пък потупваш коляното си.

Тя забеляза, че наистина го правеше несъзнателно.

— Искате изобщо да не мърдам, докато карате, така ли?

— Не съм казал това. Но потупването ми пречи да се съсредоточа.

— Не можете да карате, ако мърдам някоя част от тялото си, така ли?

— Не е това.

— Какво е тогава?

— Потупването. Просто… изнервя ме.

Джес си пое дълбоко дъх.

— Деца, никой да не мърда. Ясно? Не бива да дразним господин Никълс.

— Децата не правят нищо — възрази той меко. — Само ти.

— Наистина не те свърта, мамо.

— Благодаря, Танзи. — Джес сплете пръсти върху корема си.

Остана да седи така и стисна зъби, като се опитваше да не мърда. Притвори очи и изчисти съзнанието си от мислите за пари, за глупавата кола на Марти, за децата, оставяйки ги да се отдалечават от нея с всяка изминала миля. Докато въздушната струя от отворения прозорец обливаше лицето й, а музиката я изпълваше, за един кратък миг се почувства като жена от друг, различен живот…

 

 

Спряха за обед в една кръчма малко преди Оксфорд. Разкършиха се, като издаваха тихи въздишки на облекчение, докато протягаха схванатите си крайници. Господин Никълс изчезна в заведението, а Джес седна на една маса отвън и разопакова сандвичите, които бе приготвила набързо сутринта, след като се оказа, че все пак ще пътуват до Шотландия.

— Мармайт^[1] — промърмори Ники, когато се върна от тоалетната и разтвори двете филийки хляб.

— Трябваше да бързам.

— Имаме ли нещо друго?

— Сладко.

Той въздъхна и бръкна в чантата. Танзи седеше в края на пейката, вече погълната от своите учебници по математика. Не можеше да чете в колата, защото й прилошаваше, затова искаше да използва всяка възможност да поработи. Джес я гледаше как пише алгебрични уравнения в тетрадката си за упражнения, напълно откъсната от околния свят, и за сточен път се запита откъде дъщеря й имаше такива способности.

— Заповядайте. — Господин Никълс се появи с една табла. — Реших, че е добре да пийнем по нещо. — Той побутна две бутилки кола към децата. — Не знаех какво обичате, затова взех от всичко по малко.

Беше купил бутилка италианска бира, която приличаше на сайдер, чаша бяло вино, още една кола, лимонада и бутилка портокалов сок. Той щеше да пие минерална вода. В средата имаше малка планина от различни видове чипс.

— Защо сте взели толкова много неща?

— Имаше опашка. Не можех да се върна да ви питам какво искате.

— Аз… Нямам толкова пари у себе си.

— Това са само напитки. Не ви купувам къща.

В този момент телефонът му иззвъня. Той го взе и се упъти към паркинга, притискайки с длан тила си, докато потъваше в разговор…

— Да му предложа ли от нашите сандвичи? — попита Танзи.

Джес гледаше как господин Никълс се отдалечава, пъхнал едната си ръка дълбоко в джоба, докато накрая изчезна от погледа й.

— Не точно сега — отвърна тя.

Ники не каза нищо. Когато го попита къде го боли най-много, той само промърмори, че е добре.

— Всичко ще е наред, ще видиш — увери го Джес и докосна ръката му. — Наистина. Сега ще си отдъхнем малко, Танзи ще участва в олимпиадата, а после ще решим какво да правим. Понякога е нужно време, за да подредиш нещата в главата си. След това всичко става по-ясно.

— Проблемът не е в онова, което е в главата ми, Джес.

Тя му даде обезболяващите, а после го гледаше как ги преглъща с малко кола.

Ники поведе кучето на разходка, с отпуснати рамене, тътрейки крака. Тя се зачуди дали има цигари. Доведеният й син беше без настроение, защото преди трийсетина километра нинтендото му спря да работи, понеже бе изразходвало енергията си. Джес се питаше дали Ники знае какво да прави със себе си, когато не е свързан като с пъпна връв към електронните игри.

Гледаха мълчаливо как се отдалечава.

Джес си помисли, че редките му усмивки стават все по-малко, че вечно е нащрек, че е като риба на сухо, блед и уязвим, в редките часове извън стаята си. Помисли си за лицето му в болницата, примирено и безизразно. Кой беше казал, че човек може да е щастлив само толкова, колкото е щастливо най-нещастното му дете?

Танзи се наведе над учебниците.

— Смятам да живея някъде другаде, когато стана тийнейджърка — обяви тя.

Джес я погледна изненадано.

— Какво каза?

— Може да живея в университета. Не искам да порасна на едно място с Фишърови. — Тя написа някакво число в работната си тетрадка, изтри една цифра, смени я с четворка. — Страх ме е от тях — призна тихо.

— От Фишърови?

— Сънувах кошмар.

Джес преглътна.

— Няма защо да се боиш от тях — успокои я тя. — Те са просто глупави момчета. Така се държат само страхливците. Те са едно нищо.

— Не ми приличат на нищо.

— Танзи, ще измисля как да се справя с тях, ще видиш. Няма защо да сънуваш кошмари. Ще се справим с тях.

Двете замълчаха. Пътят бе тих, чуваше се само звукът от далечен трактор. В безкрайната синева над главите им се рееха птици. Господин Никълс се приближаваше бавно. Изправи гръб, сякаш беше взел решение за нещо, подмятайки отнесено телефона в ръце. Джес потърка очи.

— Мисля, че реших всички сложни уравнения. Искаш ли да видиш?

Танзи й подаде страница с числа. Джес погледна прекрасното, открито лице на дъщеря си. Пресегна се и намести очилата на носа й.

— Да — отвърна с широка усмивка. — С най-голямо удоволствие!

 

 

Отне им два часа и половина да изминат следващата отсечка от маршрута. По време на пътуването господин Никълс получи две обаждания, едно от жената на име Джема, което той прекъсна, и друго — очевидно по работа. Дама с италиански акцент се обади тъкмо когато бяха спрели на една бензиностанция, и щом чу думите: „Едуардо, скъпи“, господин Никълс измъкна телефона от стойката му, отдалечи се и застана до бензиновата колонка.

— Не, Лара — каза, докато се извръщаше от тях. — Вече го обсъждахме… Твоят адвокат греши… Излишно е да ме наричаш „омар“, няма да ме убедиш.

Ники спа около час, синкавочерната му коса бе паднала над подутата скула, лицето му изглеждаше спокойно в съня. Танзи си тананикаше тихичко и галеше кучето. Норман спеше и няколко пъти пръцна шумно, мирисът му бавно се просмукваше в колата. Но никой не се оплака, така поне не се усещаше миризмата от повърнато.

— Децата не огладняха ли? — попита господин Никълс, когато най-сетне влязоха в предградията на някакъв голям град.

На всеки петстотин метра изникваха огромни бляскави офис сгради, имената върху фасадите им бяха на известни финансови или технологични компании, за които Джес не бе чувала никога: „Аксис“, „Текнолоджика“, „Аванта“. Пътищата бяха обточени от безкрайни паркинги. Никой не се движеше пеша.

— Можем да потърсим „Макдоналдс“. Сигурно тук гъмжи от тях.

— Ние не се храним в „Макдоналдс“ — каза тя.

— Не се храните в „Макдоналдс“? — учуди се господин Никълс.

— Да. Ако искате, ще го повторя. Ние не се храним в „Макдоналдс“.

— Вегетарианци ли сте?

— Не. Всъщност може ли да потърсим супермаркет? Ще направя сандвичи.

— В „Макдоналдс“ вероятно ще е по-евтино, ако е заради парите.

— Не е заради парите.

Джес не можеше да му обясни, че има неща, които не желае да прави, въпреки че е самотна майка, от която в общи линии всички очакваха едно и също: да настоява за помощи, да пуши, да живее в общинско жилище, да храни децата си в „Макдоналдс“… В някои отношения тя наистина нямаше избор, но в други имаше.

Той въздъхна леко, без да отмества поглед от пътя.

— Добре тогава, ще потърсим къде да преспим, а после ще видим дали в хотела няма ресторант.

— Мислех си, че бихме могли да спим в колата.

Господин Никълс спря отстрани на пътя и обърна лице към нея.

— Да спите в колата?!

Смущението й я направи неотстъпчива.

— Никой хотел няма да иска Норман. По-добре да спим в колата.

Той извади телефона си и започна да почуква по екранчето му.

— Ще потърся приют за кучета. Тук сигурно има такъв, нищо че може да е отдалечен от хотела.

Джес усети как лицето й пламна.

— Всъщност предпочитам да не го правите.

Той продължи да почуква по екранчето.

— Наистина… — продължи тихо тя. — Нямам пари за хотел.

Пръстът на господин Никълс застина върху телефона.

— Това е лудост. Не може да спите в колата ми.

— Само две нощи. Нищо няма да ни стане. Щяхме да спим и в ролса. Затова взех юрганите.

Танзи слушаше от задната седалка.

— Имам дневен бюджет. И не мога да го превишавам. Дванайсет лири на ден за храна. Най-много.

Господин Никълс я изгледа недоумяващо…

— Вие идете на хотел — добави тя. Щеше й се да допълни, че всъщност предпочита той да го направи.

— Това са глупости! — смръщи се той.

 

 

Следващите няколко километра изминаха в мълчание. Господин Никълс приличаше на човек, който кипи вътрешно. Странно, но тя го предпочиташе такъв. Ако Танзи се справеше на олимпиадата, както очакваха всички, от наградата щяха да си купят билети за влака. Мисълта да зареже господин Никълс я накара да се почувства толкова добре, че не каза нищо, когато спряха пред „Тревъл Ин“.

— Сега се връщам… — Той тръгна към хотела през паркинга. Беше взел ключовете на колата със себе си и ги полюшваше нетърпеливо в ръка.

— Тук ли ще спим? — попита Танзи, докато търкаше очи и се оглеждаше наоколо.

— Само господин Никълс, а ние ще спим в колата. Ще е голямо приключение! — каза бодро Джес.

Последва кратко мълчание.

— Да бе — промърмори Ники.

Джес знаеше, че той не е добре. Но какво друго можеше да направи?

— Ти можеш да се разположиш отзад. Двете с Танзи ще спим отпред. Няма да усетим как ще мине нощта.

Господин Никълс излезе от хотела и заслони очи на следобедното слънце. Тя изведнъж осъзна, че той е със същите дрехи, с които бе облечен вечерта в кръчмата.

— Имат само една свободна стая. С две легла. Вземете я вие. Аз ще потърся нещо наблизо.

— О, не — възкликна тя, — казах ви! Не мога да приема нищо повече.

— Не го правя за теб. Правя го за децата…

— Не — настоя тя, като се опитваше да звучи малко по-дипломатично. — Много сте любезен, но ние ще преспим тук.

Той прокара ръка през косата си.

— Не мога да спя в хотела, като знам, че в една кола на двайсет метра от мен лежи момче, което току-що е излязло от болницата. Ники може да спи на второто легло.

— Не — повтори тя механично.

— Защо?

Джес не можеше да обясни.

Лицето му потъмня.

— Аз не съм перверзник.

— Не съм казала, че сте.

— Тогава защо не искаш да пуснеш сина си да спи в една стая с мен? Та той е висок колкото мен, за бога!

Джес се изчерви.

— Напоследък му се събра много. Просто искам да го наглеждам.

— Какво е „перверзник“? — попита Танзи.

— Там ще мога да заредя нинтендото — обади се Ники от задната седалка.

— Виж, този разговор е абсурден! Аз съм гладен, искам да хапна нещо! — Господин Никълс пъхна глава през вратата. — Ники, къде искаш да спиш, в колата или в хотела?

Ники хвърли бърз поглед към Джес.

— В хотела. Аз също не съм перверзник.

— А аз первезничка ли съм? — заинтересува се Танзи.

— Добре — примири се господин Никълс. — Ето какво: Ники и Танзи ще спят в хотела. Ти можеш да спиш на пода в стаята.

— Но аз не мога да ви платя за стаята, нито да ви карам да спите в колата. А и кучето ще вие цяла нощ. То не ви познава.

Господин Никълс вдигна очи към небето. Явно губеше търпение.

— Добре тогава. Децата ще спят в хотела. Двамата с теб ще останем в колата с кучето. Така всички ще са доволни. — Само че той не изглеждаше доволен.

— Никога не съм спала в хотел. Може ли да спя в хотела, мамо?

Последва кратко мълчание. Джес усети как ситуацията й се изплъзва.

— Аз ще се грижа за Танзи — предложи Ники. Каза го с надежда в гласа. Лицето му, на местата, където бе ударено, имаше цвят на маджун. — И ще можем да се изкъпем.

— А ще ми прочетеш ли приказка?

— Само ако в нея има зомбита… — рече Ники.

Джес видя, че върху лицето му се появи бегла усмивка.

— Добре — съгласи се тя.

Докато го казваше, пак усети, че й се повдига, но се овладя.

 

 

Малкият супермаркет се губеше в сянката на компания за храни на едро, прозорците му бяха облепени с удивителни знаци и плакати с промоции на рибни хапки и газирани напитки. Джес купи питки, кашкавал, чипс и прекалено скъпи ябълки и приготви на децата походна вечеря, която те изядоха на тревистия склон край паркинга. От другата страна се носеше силният шум от трафика, понесъл се на юг през морава мараня. Джес предложи на господин Никълс от тяхната храна, но щом той надникна в чантата и видя съдържанието, благодари и каза, че ще хапне в ресторанта.

Щом се скри от погледа им, Джес си отдъхна. Настани децата в хотела, изпитвайки лека тъга, че няма да е с тях. Стаята им беше на приземния стаж и гледаше към паркинга. Джес бе помолила господин Никълс да паркира колкото може по-близо до прозореца им, а Танзи я накара да излезе навън три пъти просто за да й помаха през завесите и да притисне носле към стъклото.

Ники изчезна в банята и остана там цял час. Излезе, включи телевизора и легна на леглото, изглеждаше едновременно изтощен и отпуснат.

Джес приготви хапчетата му, изкъпа Танзи, облече й пижамата и ги предупреди да не стоят до късно.

— И никакво пушене! — обърна се към Ники. — Говоря сериозно.

— И бездруго не мога — промърмори той. — Марихуаната ми е при теб.

Танзи легна на една страна и се зае с учебниците по математика. Джес нахрани и разходи кучето, седна на мястото до шофьора с отворена врата, изяде една питка с кашкавал и зачака господин Никълс да свърши с вечерята си.

Минаваше девет часът и тя се опитваше да чете вестник на бледата светлина, когато той се появи. Държеше телефона по начин, който подсказваше, че току-що е приключил поредния разговор, и изглеждаше толкова доволен да я види, колкото и тя него. Отвори вратата, влезе вътре и я затвори.

— Помолих служителката на рецепцията да ми позвъни, ако някой отмени резервацията си. — Той гледаше право напред. — Разбира се, не им казах, че ще чакам на паркинга им.

Норман лежеше на асфалта и изглеждаше така, сякаш бе паднал там от голяма височина. Тя се зачуди дали да не го вкара вътре. Без децата отзад и в сгъстяващата се тъмнина й се струваше все по-странно да е в колата до господин Никълс.

— Децата как са?

— Много са доволни. Благодаря ви.

— Момчето ти е пострадало сериозно.

— Ще се оправи.

Последва дълго мълчание. Той я погледна. Постави длани на кормилото и се облегна назад в седалката. Потърка очи с опакото на ръцете и се обърна към нея.

— Така… Какво друго съм направил, че си толкова разстроена?

— Моля?

— Цял ден се държиш така, сякаш едва ме понасяш. Извиних ти се за онази вечер в кръчмата. Сега правя каквото мога, за да ви помогна. Но постоянно имам чувството, че съм извършил нещо нередно.

— Вие… Вие не сте направили нищо нередно — заекна тя.

Той я изгледа изучаващо.

— Това да не е женският похват, когато всъщност искаш да кажеш, че съм направил нещо ужасно и трябва сам да се сетя какво.

— Не.

— Сега съвсем ме обърка. Това „не“ може да е продължение на женското „нищо нередно“.

— Не говоря закодирано.

— Тогава не можем ли просто да се отпуснем? Караш ме да се чувствам много неловко.

— Карам ви да се чувствате неловко ли?

Той бавно обърна глава и срещна погледа й.

— От мига, в който се качихме в колата, вие се държите така, сякаш съжалявате за решението си да ни закарате. Всъщност още преди да се качим. — „Замълчи, Джес! — предупреди се тя. — Замълчи, замълчи, замълчи!“ — Дори не знам защо го направихте.

— Какво намекваш?

— Нищо — промърмори тя и се извърна. — Забравете.

Господин Никълс се загледа навън през предното стъкло. Внезапно придоби много уморен вид.

— Всъщност може да ни оставите на някоя гара утре сутринта. Повече няма да ви безпокоим.

— Това ли искаш? — попита той.

Тя сви колене към гърдите си.

— Така ще е най-добре.

Небето над тях съвсем потъмня. Джес на два пъти отвори уста да заговори, но остана безмълвна. Господин Никълс се взираше през предното стъкло към затворените завеси на хотелската стая, явно потънал в мисли.

Тя си помисли за Ники и Танзи, които спяха кротко в хотела, и й се прииска да е с тях. Повдигна й се. Защо не можеше просто да се преструва? Защо не можеше да е по-мила? Държеше се идиотски. Отново се бе провалила.

Стана хладно. Джес издърпа юргана на Ники от задната седалка и го подаде на господин Никълс.

— Завийте се — предложи му тя.

— О, благодаря… — Той погледна към огромната рисунка на Супер Марио.

Джес повика вътре кучето. Наклони седалката си така, че да не докосва господин Никълс, уви се с юргана на Танзи и тихо каза:

— Лека нощ.

Загледа се в плюшената вътрешност на сантиметри от носа й, докато вдишваше мириса на нова кола. Мислите й бяха объркани. Колко далеч беше гарата? Каква беше цената на един билет? Щеше да им се наложи да платят поне за още един ден хотел „легло и закуска“. Ами кучето, какво щяха да правят с него…

Тя чуваше лекото похъркване на Норман и мрачно се зарече, че вече за нищо на света няма да почисти проклетата седалка.

— Девет и половина е. — Гласът на господин Никълс наруши тишината.

Джес остана да лежи неподвижно.

— Още е едва девет и половина… — Той въздъхна дълбоко. — Не предполагах, че ще стигна до този извод, но това е по-зле, отколкото да си женен.

— Какво, да не би да дишам твърде шумно?

Господин Никълс отвори рязко вратата.

— О, за бога! — промърмори и тръгна през паркинга.

Джес се надигна на лакти и видя, че той пресече тичешком пътя към минимаркета, а после изчезна в огряната му от флуоресцентни лампи вътрешност. Няколко минути по-късно се появи отново, с бутилка вино и пакет пластмасови чаши.

— Сигурно е ужасно — каза, докато се настаняваше зад волана. — Ала в момента ми е все едно.

Тя се загледа в бутилката.

— Виж какво, Джесика… Хайде да сключим примирие. Денят беше дълъг. А седмицата ми — скапана. И колкото и да е просторна тази кола, не е достатъчно голяма за двама души, които не си говорят.

Той я погледна. Очите му бяха уморени, по страните му бе набола брада. Това го караше да изглежда странно уязвим.

Джес пое чашата от него.

— Съжалявам. Не съм свикнала да ми помагат. Това ме прави…

— Подозрителна, така ли?

— След такива жестове ми се иска да получавам повече от живота.

Той въздъхна.

— Ясно. Тогава нека да… — Той погледна бутилката и изруга: — О, по дяволите!

— Какво има?

— Мислех, че е с капачка… — Той се втренчи в тапата, сякаш бе още нещо, създадено да го дразни. — Страхотно! Ти сигурно нямаш отварачка?

— Не.

— Мислиш ли, че ще искат да я сменят?

— Взехте ли касовата бележка?

Той въздъхна дълбоко, но тя го успокои:

— Няма нужда…

Взе бутилката от ръката му, отвори вратата и излезе от колата. Главата на Норман мигом се подаде навън.

— Нали няма да строшиш предното стъкло с нея?

— Не. — Тя разви станиола. — Свалете си обувката.

— Какво?

— Дайте ми обувката. Няма да стане с джапанки.

— Моля те, не я използвай като чаша. Бившата ми го направи веднъж, но ми беше трудно да се преструвам, че е еротично да пиеш вмирисано на крака шампанско.

Тя протегна ръка настойчиво. Той неохотно свали обувката си и й я подаде. Докато я наблюдаваше, Джес постави дъното на бутилката вътре, застана до стената на хотела и удари силно обувката в нея.

— Предполагам, че е излишно да те питам какво правиш?

— Само минутка — успокои го тя през стиснати зъби и отново удари.

Господин Никълс бавно поклати глава.

Тя изправи гръб и го изгледа сърдито.

— Ако предпочитате, може да извадите корковата тапа със зъби!

Той вдигна ръка.

— Не, не. Продължавай. Няколко стъкълца в чорапа ми ще ми дойдат добре!

Джес отново удари. И тогава тапата се подаде около сантиметър. Хвана я с ръка и удари още няколко пъти. Извади внимателно останалата част от тапата и му поднесе бутилката.

Той се вторачи в Джес възхитено. Тя му върна обувката.

— Леле! Ти си имала скрити таланти!

— Освен това мога да сглобявам лавици, да сменям изгнили дъски на пода и да използвам чорапогащник, ако ремъкът на колата се скъса…

— Гледай ти…

— Е, това с ремъка не се получи. — Тя се настани на седалката и пое пластмасовата чаша с вино. — Веднъж опитах, но стана на парчета, преди да изминем трийсетина метра. Жалко, защото чорапогащникът беше от скъпите. — Отпи една глътка. — А и след това в колата няколко седмици миришеше на изгорял чорапогащник.

Зад тях Норман изръмжа тихо в съня си.

— Е, тогава да сключим примирие, Джесика… — Господин Никълс вдигна чашата си.

— Примирие. Нали няма да шофирате след това? — попита тя и също вдигна своята.

— Няма, ако и ти не го направиш.

— Много смешно.

Изведнъж вечерта стана по-лека и за двамата…