Джоджо Мойс
Един + един (37)

Тридесет и шеста глава
Ники

Измина една седмица. Всеки ден хващаха автобуса, за да видят Норман. Ветеринарят беше зашил очната му ябълка, но все пак той изглеждаше доста мрачно. Първия път, когато Танзи видя лицето му, избухна в сълзи. Казаха, че може да се блъска в предметите известно време, щом започне да се движи. И че доста време ще прекарва в спане. Ники не им обясни, че Норман и бездруго спи много. Джес погали главата на кучето и го нарече „прекрасно храбро момче“, а когато опашката му започна да потупва леко по застланата с керамичен под клетка, тя замига и извърна очи.

В петък Джес помоли Ники да изчака във фоайето с Танзи, а тя отиде до счетоводството, за да говори с жената за сметката. Той знаеше, че е за това. Разпечатаха един голям лист, после втори, и накрая, колкото и да бе невероятно, трети, а тя прокара пръст по всяка страница и всеки път, когато стигнеше до края й, издаваше тих задавен звук. Този ден се прибраха пеша, макар Джес още да накуцваше.

Градът започна да се оживява все повече, а морето смени цвета си от кално сив в искрящо син. Отначало беше странно, че Фишърови ги няма. Сякаш никой не можеше да повярва. Съседите не се оплакваха от разрязани гуми. Госпожа Уорбойс отново започна да ходи на бинго вечер. Ники свикна с мисълта, че може да ходи до магазина, без да се страхува. Ала Танзи изобщо не излизаше, ако Джес не беше с нея.

Ники не погледна блога си почти десет дни. Написал бе „Моето семейство от неудачници“, когато Норман пострада, и толкова му се беше насъбрало, че трябваше да излее гнева си някъде. Никога не бе изпитвал ярост, истинска ярост, както когато ти се иска да чупиш разни неща и да удряш хората, но в деня, след като Фишърови нападнаха Танзи, Ники я изпита. Вреше в кръвта му като отрова. Идеше му да закрещи. През тези ужасни няколко дни писането в блога и възможността да си излее душата наистина му помогнаха. Чувстваше се така, сякаш разказва на определен човек, макар този човек да не знаеше кой е той и вероятно не го беше грижа. Просто се надяваше, че някой ще чуе какво се е случило и ще види колко е несправедливо.

А после, когато кръвта му се охлади и чуха, че Фишърови ще трябва да си платят, Ники се почувства неудобно. Струваше му се, че е споделил прекалено много и се чувстваше разголен. Прекара следващите седмици, молейки се хората да забравят какво е разказал, защото се боеше, че може да го използват срещу него… А и какъв смисъл имаше да излива душата си? Единствените, които биха искали да прочетат подобни глупави излияния, бяха хората, които намаляват скоростта, за да огледат катастрофа.

Отначало Ники влезе в блога си с намерението да го изтрие. Но после си помисли: „Не, хората трябва да го прочетат. Ще изглеждам още по-голям глупак, ако го закрия“. Затова реши да напише нещо кратко за това, че Фишърови са прогонени, и то щеше да е краят на блога му. Не възнамеряваше да споменава името им, но искаше да напише нещо хубаво, така че ако някой изобщо го прочетеше, да не си помисли, че трагедията на семейството му е пълна. Погледна набързо какво бе споделил предната седмица. Личеше си колко е бил наранен и уязвим и отново се засрами от себе си. Чудеше се колко ли хора във виртуалното пространство бяха прочели това. И колко от тях мислят, че той е пълна откачалка.

А после стигна до края. И видя коментарите.

Дръж се, Гот! От такива хора ми призлява!

Един приятел ми препрати блога ти и се разплаках. Надявам се кучето ви да е оживяло. Моля те, пиши ни какво стана, когато имаш възможност.

Здравей, Ники. Аз съм Виктор от Португалия. Не те познавам, но мой приятел ми даде линка за твоя блог във Фейсбук и просто исках да ти кажа, че преди година се чувствах точно като теб и че нещата наистина се оправиха. Не се безпокой. Бъди здрав!

Той продължи изумено. Коментарите следваха един подир друг. Написа името си в Гугъл: оказа се, че е копирано и разпространено стотици, а после хиляди пъти. Ники погледна статистиката и се отпусна невярващо в стола си: 2876 души бяха прочели какво е написал! Само за една седмица! Почти три хиляди души бяха прочели думите му. Повече от четиристотин от тях си бяха направили труда да му изпратят коментар. И само двама го бяха нарекли „смотаняк“.

Но това не беше всичко. Някои му бяха изпратили пари. И то истински. Някой бе отворил дарителска сметка онлайн, за да му помогне с разходите за ветеринаря, и бе оставил съобщение, в което обясняваше как може да получи достъп до нея, като си отвори своя сметка в Пейпал.

Хей, Гот (това истинското ти име ли е?), мислил ли си за изоставено куче? Така от това може да излезе нещо добро. Прилагам дарение! Центровете за изоставени животни винаги се нуждаят от дарения.

Изпращам малка сума, за да ти помогна със сметката за ветеринаря. Прегърни сестра си от мен. Бесен съм заради това, което се е случило на семейството ви.

Кучето ми бе ударено от кола и го спасиха в БАБЖ^[1]. Вероятно вие нямате такава наблизо. Помислих си, че ще е хубаво и аз да ти помогна малко, както помогнаха на мен. Моля те, приеми моите десет лири за възстановяването на Норман.

От момиче, което също е запалено по математиката. Моля те, кажи на малката си сестричка да се държи. Не им позволявайте да спечелят.

Ники преброи сто и трийсет имена в страницата с дарителите, като две лири беше най-малката сума, а двеста и петдесет — най-голямата. Напълно непознат им бе изпратил двеста и петдесет лири! Общата сума възлизаше на 932,50 лири, като последното дарение бе постъпило само преди час. Той продължи да разглежда страницата и да се взира в цифрите, като се чудеше дали не са сложили точката на погрешното място.

Сърцето му започна да се държи странно. Той постави длан на гърдите си, питайки се дали така се чувства човек, преди да припадне. Зачуди се дали няма да умре. Обаче откри, че вместо това му се иска да се засмее. Щеше му се да се усмихне на прекрасните жестове на напълно непознати, на тяхната отзивчивост и доброта. Беше изумен, че наистина се намират хора, които са добри и мили и дават пари на други, които никога не са срещали и няма да срещнат. А най-щурото от всичко беше, че цялата тази доброта, всички тези прекрасни жестове се бяха появили в блога му просто заради думите му…

Джес беше до скрина и държеше пакет, увит в розова хартия, когато той влезе в дневната.

— Ела — каза й. — Искам да видиш това. — Задърпа я за ръката и я затегли към дивана.

— Какво да видя?

— Остави пакета.

Ники отвори лаптопа и го постави в скута й. Тя трепна, сякаш изпита болка от близостта до нещо, което принадлежеше на господин Никълс.

— Погледни! — Той посочи страницата с даренията. — Виж това. Хората са ни изпратили пари! За Норман.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто погледни, Джес.

Тя се взря в екрана с присвити очи и започна да движи страницата нагоре-надолу, докато четеше. После я прочете отново.

— Но… Не можем да ги вземем просто така.

— Не са за нас. За Танзи са и за Норман.

— Не разбирам… Как така хора, които не познаваме, ни изпращат пари?

— Защото са разстроени от онова, което се е случило с нас. Понеже виждат, че не е справедливо. И искат да ни помогнат…

— Но откъде са разбрали?

— Аз написах за това в блога си.

— Какво си направил?

— Нещо, на което ме научи господин Никълс. Просто си излях душата. Писах за всичко, което ни сполетя…

— Покажи ми.

Ники смени страниците и й показа блога си. Тя зачете бавно, челото й се бе сбърчило съсредоточено и той изведнъж се почувства неловко, сякаш й показваше тайната част от себе си… Някак си изглеждаше по-трудно да разкриеш емоциите си пред човек, когото познаваш.

— Колко е сметката за Норман? — попита, когато видя, че тя е приключила с четенето.

Джес му отговори като в мъгла.

— Осемстотин седемдесет и осем лири. И четирийсет и два пенса. Дотук.

Той вдигна ръце победоносно.

— Значи всичко е наред, нали! Виж сумата! Всичко е наред!

Тя го погледна и Ники разчете по лицето й същото изражение, което сигурно бе имал и той преди половин час.

— Това е добра новина, Джес! Трябва да се радваш!

Очите й се наляха със сълзи. А после изглеждаше толкова объркана, че той се наведе към нея и я прегърна. Това беше третата му доброволна прегръдка за три години.

— Размазахме си грима… — засмя се тя, когато се отдръпна.

— О! — Той избърса грима под очите си. Тя избърса своя.

— Добре ли съм?

Джес се наведе напред и прокара палец отстрани на окото му.

После въздъхна и изведнъж отново заприлича малко на предишната Джес. Стана и опъна джинсите си.

— Ние ще им върнем парите, разбира се.

— Повечето са ни изпратили по три лири. Няма да ти е лесно.

— Танзи ще направи изчислението. — Джес взе пакета с розовата хартия и тогава, сякаш се беше сетила за нещо, го напъха в един шкаф. Прибра косата от лицето си. — А ти трябва да й покажеш какво са написали за математиката. За нея това е много важно.

Ники погледна нагоре към стаята на Танзи.

— Ще го направя — увери я той и за миг настроението му се помрачи. — Но не съм сигурен, че това ще промени нещата…