Джоджо Мойс
Един + един (22)

Двадесет и първа глава
Ники

Ники знаеше, че това е лоша идея от мига, в който спряха на паркинга. Всички участници в олимпиадата бяха момчета, с изключение на едно-две момичета. И бяха поне две години по-големи от Танзи. Носеха вълнени блейзъри, имаха грозните подстрижки, скобите на зъбите и марковите ризи на истинската средна класа. Родителите им караха луксозни коли. Танзи, със своите розови панталони и дънково яке с апликирани от Джес цветя, все едно идваше от друга планета.

Ники знаеше, че сестра му не се чувства удобно дори още преди Норман да й счупи очилата. Тя все повече се умълчаваше в колата, оттегляйки се в своя малък свят. Той се бе опитал да я измъкне оттам, а това всъщност беше акт на епично самоотрицание, защото от повръщането тя миришеше много лошо. Ала щом влязоха в Абърдийн, Танзи така потъна в себе си, че стана недосегаема. Джес толкова искаше да стигнат навреме, че не го забеляза. Погълната бе от мисли за господин Никълс, за счупените очила и торбичките за повръщане. Изобщо не й минаваше през ума, че децата от частни училища може да са също толкова недружелюбни, колкото тези от „Макартърс“.

Джес влезе в сградата, за да регистрира Танзи и да вземе табелката с името й и изпитния комплект. Ники беше застанал отстрани с Норман, за да не пречи на никого, така че не успя да забележи двете момчета, които стояха до сестра му, докато тя разглеждаше картата с разположението на чиновете пред входа на залата. Не можеше да ги чуе, защото имаше слушалки в ушите и слушаше „Депеш Мод“, откъснат от всичко наоколо. Но щом забеляза помръкналото лице на Танзи, извади едната слушалка от ухото си.

Момчето със скобите я оглеждаше нахално от главата до петите.

— Да не си сбъркала мястото? Феновете на Джъстин Бийбър не се събират тук…

По-слабото момче се изсмя.

Танзи ги изгледа с широко отворени очи.

— Била ли си на олимпиада преди?

— Не — призна тя.

— Quel^[1] изненада. Е, аз съм бил, но досега не бях виждал мъхеста кутия за моливи. Ти взе ли си твоята мъхеста кутия за моливи, Джеймс?

— Май съм я забравил. О, боже!

— Мама ми я направи — обясни смутено Танзи.

— Майка ти я е направила? — Те се спогледаха. — Това да не е късметлийската ти кутия?

— Май не й помага много. Джеймс, да ти мирише на нещо лошо? Например на повърнато? Някой доста се е изнервил.

Танзи сведе глава и тръгна бързо към тоалетната.

— Тази е мъжката! — провикнаха се те след нея и се разкикотиха.

Ники се опитваше да завърже каишката на Норман за радиатора. Момчетата тъкмо се канеха да влязат в изпитната зала, когато той пристъпи напред и постави ръка върху врата на грубияна със скобите.

— Ей, дребосък! Чакай малко!

Момчето се извърна рязко. Очите му се разшириха. Ники го приближи още, за да може то да чува шепота му. В този миг се радваше, че на места кожата му жълтее и че има белег отстрани на лицето.

— Готин, само една дума. Ако още веднъж се държиш така със сестра ми или с която и да е сестра, лично ще дойда и ще ти вържа краката на най-сложната математическа фльонга. Ясен ли съм?

Момчето кимна и челюстта му увисна.

Ники му отправи най-психарския си поглед достатъчно дълго, за да го накара да преглътне шумно, при което адамовата му ябълка подскочи.

— Не е хубаво да си изнервен, а?

Момчето поклати глава в знак на съгласие.

Ники го потупа по рамото.

— Добре. Радвам се, че се изяснихме. Хайде, върви да смяташ. — Той се обърна и пое към тоалетната.

Един от учителите застана пред него с вдигната ръка, на лицето му бе изписан въпрос.

— Извинете? Току-що видях, че вие…

— Просто му пожелах късмет. Да. Страхотно хлапе! — Ники поклати глава, сякаш изразяваше възхищението си, и продължи към мъжката тоалетна, за да вземе Танзи.

 

 

Когато Джес и Танзи се появиха от дамската тоалетна, блузата на сестра му беше мокра на местата, където бе измита със сапун и вода, а лицето й беше бледо и на червени петна.

— Не обръщай внимание на тези идиотчета, Танзи — рече Ники и се изправи на крака. — Просто се опитваха да те сплашат.

— Кои бяха точно? — Изражението на Джес бе каменно. — Кажи ми, Ники.

Да, та после Джес да се втурне към тях като разярена тигрица — точно това й липсваше на Танзи преди състезанието.

— Ами не ги разгледах добре. Пък и аз оправих нещата.

Хареса му как прозвуча: „Аз оправих нещата“.

— Но аз не мога да виждам, мамо — изхленчи Танзи. — Какво ще правя, ако не мога да виждам?

— Господин Никълс ще ти намери очила. Не се безпокой.

— Ами ако не успее? Ако не се върне повече?

„На негово място сигурно така щях да направя“, помисли си Ники. Съсипали му бяха хубавата кола. И изглеждаше десет години по-възрастен, когато те си тръгнаха…

— Госпожо Томас. Трябва да започваме. Дъщеря ви има трийсет секунди да заеме мястото си.

— Дали няма начин да отложим началото за няколко минути? Налага се да й намерим някакви очила. Не може да вижда без тях.

— Не, госпожо. Ако не е на мястото си до трийсет секунди, боя се, че ще започнем без нея.

— А може ли да я придружа? Ще й чета въпросите.

— Но аз не мога да пиша без очила.

— Аз ще пиша вместо теб.

— Мамо…

Джес знаеше, че е безнадеждно. Погледна към Ники и поклати едва-едва глава, сякаш казваше: „Не знам какво да правя“.

Ники клекна до Танзи.

— Ще се справиш, Танз. Знам, че можеш. Ще ги решиш, само дръж листовете много близо до очите си и не бързай.

Тя се взираше с присвити очи в залата. Участниците в олимпиадата вече се настаняваха, издърпваха столовете изпод чиновете, подреждаха нещата си за писане.

— Щом господин Никълс дойде, веднага ще ти донесем очилата.

— Точно така. Влез и дай всичко от себе си, ние ще те чакаме тук. Норман ще е точно от другата страна на стената. А след това ще отидем да обядваме. Не се тревожи за нищо.

Жената със списъка дойде при тях.

— Ще участваш ли в състезанието, Констанца?

— Името й е Танзи — поправи я Ники.

Жената сякаш не го чу. Танзи кимна безмълвно и се остави да я отведат до чина. Изглеждаше ужасно мъничка.

— Ще се справиш, Танз! — Гласът му изскочи от устата неочаквано, отекна в стените на залата и мъжът в другия й край го изгледа недоволно.

— Разбий ги, Танз!

— О, за бога! — промърмори някой.

— Разбий ги! — отново изкрещя Ники и Джес се взря в него шокирано.

В този миг проехтя звънец и вратата се затвори със солидно щракване пред лицата на Ники и Джес. Норман се размърда. Сега бяха изправени пред необходимостта да убият няколко часа.

— Така — произнесе Джес, когато най-сетне откъсна поглед от залата, където изчезна дъщеря й. Пъхна ръце в джобовете си, отново ги извади, оправи косата си и въздъхна. — Така.

— Той ще дойде — увери я Ники, но не беше съвсем сигурен.

— Знам.

Последвалото мълчание продължи малко по-дълго и ги накара да се усмихнат неловко един на друг. Коридорът бавно опустяваше, остана само един организатор, който мърмореше нещо, докато прокарваше химикалка по някакъв списък.

— Сигурно господин Никълс е попаднал в задръстване.

— Движението беше много натоварено.

Ники си представи как Танзи се взира с присвити очи в задачите и се оглежда за помощ, която вероятно нямаше да дойде. Джес се бе вторачила в тавана, изруга тихо, след това завърза косата си в конска опашка и пак я отвърза. Сигурно и тя си мислеше същото.

Но после долетя звук от някакво движение и господин Никълс се появи. Тичаше по коридора като луд и размахваше найлонова торба, която май цялата бе пълна с очила. Спря запотен пред бюрото и започна да спори с организаторите като човек, който знае, че за нищо на света не бива да отстъпи. Облекчението на Ники бе толкова голямо, че трябваше да излезе навън, да се подпре на стената и да отпусне глава върху коленете си, докато опасността да се разридае премине…

Почувства се странно, когато се сбогуваше с господин Никълс. Стояха край колата му под ситния дъжд и Джес се правеше, че изобщо не й пука, макар че очевидно не беше така. На Ники много му се искаше да му благодари за това, че ги е докарал чак дотук и че се е държал толкова готино, но точно тогава господин Никълс взе, че му даде резервния си телефон и всичко, което той успя да каже, бе само едно задавено „благодаря“. А после се разделиха. С Джес и Норман поеха през паркинга на университетското градче, преструвайки се, че не чуват как колата на господин Никълс потегли.

Влязоха в сградата и Джес прибра чантите им в гардеробната. После се обърна към Ники и като махна несъществуваща прашинка от рамото му, каза:

— Хайде да разходим кучето.

 

 

Истина бе, че Ники не обичаше да говори. Не че нямаше какво да каже. Просто липсваше човек, с когото да му е приятно да общува. Откакто на осем години беше дошъл да живее с татко и Джес, хората все го караха да говори за „чувствата си“, сякаш те бяха голяма раница, която той влачеше със себе си и я разтваряше, та всички да видят съдържанието й. Често обаче дори не знаеше какво мисли. Нямаше мнение за политиката или икономиката, нито за това, какво се случва с него. Дори нямаше мнение за истинската си майка. Тя беше наркоманка. Обичаше дрогата повече от него. Какво друго имаше за казване тогава?

Известно време Ники посещаваше психоложката, както настояваха социалните работници. Жената искаше да го накара да се гневи на случилото се с него. Ники й бе обяснил, че не таи гняв в себе си, защото разбира, че майка му не може да се грижи за него. Не беше нищо лично от нейна страна. Колкото и добро дете да бе той, тя пак щеше да го зареже. Просто беше тъжна… Толкова рядко я беше виждал като малък, че не усещаше никаква връзка с нея.

Но психоложката не спираше да повтаря: „Трябва да говориш за гнева си, Никълъс. Не е хубаво да таиш всичко в себе си“. Даде му две малки плюшени играчки и го накара да й покаже „как се чувства като изоставено дете“.

Ники не можеше да й обясни, че мисълта за принудителното седене в кабинета й, играта с кукли и това, че го наричаше Никълъс, го изкарва от кожата му. Просто не беше особено гневна личност. Не се гневеше нито на майка си, нито дори на Джейсън Фишър, макар да не очакваше някой да разбере това. Фишър просто беше идиот, чийто мозък стигаше само колкото да се бие. Дълбоко в себе си обаче знаеше, че никога няма да бъде нещо. Беше кух и никой не го харесваше, не и истински. Затова изкарваше всичко навън, прехвърляйки лошите си чувства върху най-близкия възможен човек. Виждате ли? От терапията все пак имаше известна полза…

Затова, когато Джес каза, че трябва да се поразходят, Ники бе донякъде нащрек. Не искаше да влиза в сериозен разговор за чувствата си. Не желаеше да обсъжда тази тема. Приготви се за отбрана, но Джес известно време мълчеше, а после каза: „Само на мен ли ми се струва така, или господин Никълс наистина малко ни липсва?“.

 

 

Ето за какво разговаряха:

Неочакваната красота на абърдийнските сгради.

Дали някой от тях се е сетил да вземе найлонова торбичка за изпражненията на кучето.

Кой от двамата ще ритне това нещо под паркираната кола, за да не го настъпят.

Най-добрия начин да изчистиш обувките си в тревата.

Дали изобщо е възможно да изчистиш обувките си с трева.

Лицето на Ники, в смисъл дали го боли. Отговор: Не, вече не.

Други части на тялото му, в смисъл дали го болят? Не, не, е може би малко, но съм по-добре.

Джинсите му… Дали да не ги вдигне малко, та да не му се вижда вечно бельото?

Че бельото му всъщност си е негова работа.

Дали трябва да кажат на татко за ролса. Ники я посъветва да се престори, че са го откраднали. Той нямаше как да узнае. А и си го заслужаваше. Но Джес възрази, че не може да го лъже, защото няма да е честно. А после за известно време се умълча.

Той добре ли е? По-добре ли се чувства, когато е далеч от къщи? Тревожи ли се, че ще се върне у дома?

Тук вече Ники спря да говори и започна да свива рамене. Какво имаше за казване?

 

 

Ето за какво не говориха:

Какво ще е да се приберат у дома с пет хиляди лири.

Ако Танзи отиде в това училище, а Ники не продължи в гимназията, дали Джес ще иска той да взима сестра си от „Сейнт Анс“ всеки ден.

Каква готова храна ще си купят довечера, за да отпразнуват победата. Сигурно нямаше да е дюнер.

Джес умираше от студ, макар да настояваше, че не е така. Косъмчетата по откритите части на ръцете й бяха настръхнали.

Господин Никълс. И най-вече къде бе спала Джес снощи. И защо цяла сутрин се поглеждаха крадешком като срамежливи тийнейджъри дори когато си говореха троснато. Ники наистина мислеше, че понякога тя ги смята за големи глупаци.

Като цяло обаче това с говоренето не беше лошо и той дори си помисли, че не е зле да го прави по-често.

 

 

Чакаха пред вратите, когато те най-сетне се отвориха в два часа. Танзи излезе с първата група деца, стиснала здраво мъхестата си кутия за моливи. Джес разтвори обятия, готова да празнуват.

— Как мина?

Тя ги погледна, без да мига.

— Разби ли ги, Танз? — усмихна се Ники.

И тогава лицето на Танзи изведнъж се сгърчи. Те замръзнаха, а после Джес се наведе и я прегърна, може би, за да скрие шока си; Ники постави ръка на рамото й от другата страна, а Норман се отпусна до нозете й. Докато другите деца ги подминаваха, тя им разказа какво се бе случило през задавени ридания.

— Изгубих целия първи половин час. И понякога не разбирах какво ми казват заради акцента. И не виждах добре. Бях много нервна и само се взирах в теста, а когато получих очилата, мина цяла вечност, преди да намеря подходящ чифт, а после дори не можах да разбера първия въпрос…

Джес огледа коридора за организаторите.

— Ще говоря с тях. Ще им обясня какво се е случило. Това с очилата, искам да кажа. Сигурно ще го вземат предвид. Може да успеем да ги накараме да променят резултата при това положение.

— Не. Не искам да говориш с тях. Не разбрах първия въпрос дори с очилата. И не успях да реша задачата.

— Но може би…

— Оплесках нещата — проплака Танзи. — Не искам да говорим повече за това. Искам само да си вървим.

— Не си оплескала нищо, миличка. Ти даде всичко от себе си. Само това има значение.

— Не е вярно! Сега няма да мога да уча в „Сейнт Анс“ без тези пари.

— Е, сигурно има и друг начин… Не се безпокой, Танзи. Ще измисля нещо.

Усмивката й беше най-неубедителната, която Ники бе виждал досега. А Танзи не беше глупава. Тялото й се разтресе от ридания, както никога досега. Толкова бе разстроена, че честно казано, и на него му се доплака.

— Да си вървим у дома — подкани я, когато стана непоносимо.

Но Танзи се разплака още по-силно.

Джес го погледна безпомощно, сякаш го питаше: „Ники, какво да правя?“. И обстоятелството, че сега дори тя не знаеше как да постъпи, го накара да почувства, че светът наистина е несправедлив. След което си помисли: „Ужасно ми се иска да свия една цигара. Жалко, че Джес ми конфискува дрогата“. Нуждаеше се от нея повече от всякога.

Изчакаха в коридора, докато другите състезатели се оттегляха в колите със своите родители, и внезапно, съвсем неочаквано, Ники осъзна, че изпитва гняв. Беше бесен на глупавите момчета, които бяха разстроили сестра му. Беше бесен на тъпото състезание по математика и правилата му, които не можеха да се нарушат дори съвсем мъничко за едно малко момиче, което не вижда без очила. Беше бесен, че прекосиха цялата страна само за да се провалят отново. Сякаш нямаше нищо, което това семейство бе способно да свърши като хората. Абсолютно нищо!

Когато коридорът най-сетне се опразни, Джес бръкна в задния си джоб и измъкна малка правоъгълна визитка. Подаде му я.

— Обади се на господин Никълс.

— Но той сигурно вече е много далеч! А и не виждам какво може да направи.

Джес прехапа устни. Извърна се от него, после отново го погледна.

— Може да ни закара до Марти.

Ники зяпна.

— Моля те! Знам, че е неловко, но не мога да измисля друго. Танзи има нужда от нещо, което да я ободри, Ники. Има нужда да види баща си.

 

 

Господин Никълс се върна след половин час. Оказа се, че бе спрял недалеч от университета, за да хапне нещо. След това Ники си помисли, че ако беше разсъждавал по-трезво, щеше да се запита защо господин Никълс не се е отдалечил повече и защо му е било нужно толкова време да се нахрани. Но беше твърде зает да спори с Джес на няколко метра от колата.

— Знам, че не искаш да виждаш баща си, но…

— Няма да дойда.

— Направи го заради Танзи. — Лицето й имаше онова решително изражение, което означаваше „знам какво изпитваш, но ще те накарам да направиш каквото искам“.

— Това изобщо няма да оправи нещата.

— За теб може би. Виж, Ники, знам, че изпитваш смесени чувства към баща си и не те виня. Наясно съм, че мина доста време и ти си объркан…

— Не съм объркан.

— Танзи не е на себе си. Трябва да я зарадваме с нещо… А Марти не живее далеч. — Тя протегна ръка и го докосна по лакътя. — Виж, ако наистина не искаш да го видиш, може просто да останеш в колата, става ли? Съжалявам — каза, когато той не отговори. — И аз не горя от желание да го срещна… Но наистина се налага да го направим.

Какво би могъл да й каже, че тя да му повярва? А и някаква част от него се питаше дали пък не греши той.

Джес отиде до господин Никълс, който се бе облегнал на колата и ги наблюдаваше. Танзи седеше мълчаливо вътре.

— Ще ни закараш ли до Марти? До майка му, искам да кажа. Съжалявам. Знам, че сигурно ти е писнало от нас и че сме трудни за издържане, но… Нямам към кого другиго да се обърна. А Танзи… Тя има нужда от баща си сега… Каквото и да мисля… Така де, каквото и да мислим за него, тя има нужда да го види. Само на два часа път оттук е.

Той я изгледа.

— Е, добре де, може би малко повече, ако се движим бавно — поправи се тя. — Ала наистина трябва да го направя.

Господин Никълс се отмести и й отвори вратата. Наведе се малко и се усмихна на Танзи.

— Хайде да тръгваме.

 

 

Всички изглеждаха облекчени. Но идеята беше лоша. Много лоша! Ако само го бяха попитали за тапетите, Ники щеше да им каже защо.