Джоджо Мойс
Един + един (16)

Петнадесета глава
Ники

Веднъж във вестника имаше статия за един плешив женски павиан. Кожата на маймуната не била черна навсякъде, както е нормално, а смесена с розово. Очите й били обточени в черно, все едно си е сложила страхотен грим, и имала едно дълго розово зърно и едно черно, нещо като маймунски цицест вариант на Дейвид Бауи.

Но била съвсем самичка. Оказало се, че павианите не обичат различните. И буквално нито един павиан не пожелал да й стане партньор. Затова й правели снимка след снимка, просто как търси храна, гола и уязвима, без никакъв другар до себе си. Защото макар всички павиани да били наясно, че тя все пак е една от тях, неприязънта им към нея заради разликите била по-силна, отколкото генетичното влечение.

Ники често си мислеше за това: че няма нищо по-тъжно от самотна плешива павианка.

Очевидно господин Никълс се канеше да му изнесе лекция за опасностите, дебнещи в социалните мрежи. Или щеше да го посъветва да разкаже всичко на учителите си или на полицията. Или нещо от този род… Но той отвори вратата на колата си, извади лаптопа от багажника, пъхна кабела в конектор близо до лоста за скоростите, а после включи „тапа“^[1], за да имат броудбенд^[2].

— Така — каза, докато Ники се отпускаше на седалката до шофьора. — Кажи ми всичко, което знаеш за този малък чаровник. Братя, сестри, дати на раждане, домашни любимци, адрес — всичко, което имаш.

— Защо?

— Трябва да открием паролата му. Хайде, Ники, все знаеш нещо.

Седяха в паркинга. Тук нямаше графити, нито изоставени колички от супермаркета. Беше място, където хората извървяваха километри, за да върнат пазарска количка. Ники беше готов да се обзаложи, че сигурно имат и от онези знаци: „Образцово селище“. Сивокоса жена, която товареше разни неща в багажника до тях, улови погледа му и се усмихна. Наистина се усмихна. Или може би се усмихна на Норман, чиято едра глава се показваше над рамото му.

— Ники?

— Да. Мисля. — Той прехвърли в главата си всичко, което знаеше за Фишър. Мина през адреса му, името на сестра му, името на майка му. Знаеше дори рождения му ден, защото само преди три седмици неговият баща му беше купил атеве^[3], което той разби седмица по-късно.

Господин Никълс пишеше на лаптопа.

— Не, не става… Хайде, Ники. Сигурно има още нещо. Какво музика обича? От кой отбор е? О, той има адрес и в Хотмейл. Чудесно, може да опитаме с него.

Нищо не помогна. Внезапно Ники се досети:

— Тулиса. Той харесва Тулиса, певицата.

Господин Никълс зачука по клавиатурата и поклати глава.

— Опитай „задника на Тулиса“ — предложи Ники.

Господин Никълс го написа.

— Не.

— АЗЧУКАХТУЛИСА. Напиши го слято.

— Не става.

— Тулиса Фишър.

— Хм, не е… Но е добра идея.

Седяха и мислеха.

— Опитай неговото име — предложи Ники.

Господин Никълс поклати глава.

— Никой не е чак толкова глупав, че да използва своето име за парола.

Ники го изгледа. Господин Никълс написа няколко букви и се взря в екрана.

— Да не повярва човек! — Той се отпусна на седалката. — Ти имаш талант, знаеш ли.

— Какво правиш?

— Сега малко ще си поиграем със страницата на Джейсън Фишър във Фейсбук. Всъщност ще я създам отново. Не мога да рискувам на моя IP адрес точно сега, ала познавам човек, който може. — Господин Никълс набра номер.

— Той ще разбере ли, че съм го направил аз?

— Как? В момента все едно сме Джейсън. Нищо не може да те издаде. Той сигурно дори няма да забележи. Чакай малко. Джон?… Здравей. Ед се обажда… Да. В момента съм под прожекторите, затова искам да ми направиш услуга. Ще ти отнеме само няколко минути.

Ники слушаше, докато той даваше на Джон паролата и имейл адреса на Джейсън Фишър. Обясни му, че Фишър създава известни трудности на негов приятел. Хвърли бърз поглед към Ники, когато го каза.

— Просто малко се позабавлявай. Прочети нещата му. Ще добиеш представа. И аз бих го направил, но точно сега трябва да се пазя. Да, ще ти обясня, като се видим. Благодаря ти предварително.

Ники не можеше да повярва, че е толкова лесно.

— А той може ли да ме хакне?

Господин Никълс остави телефона.

— Съмнявам се. Момче, което използва собственото си име за парола, едва ли може да се похвали с големи компютърни умения.

Те седяха в колата и чакаха, като следяха постоянно страницата на Джейсън Фишър във Фейсбук. И ето че нещата започнаха да се променят като с вълшебна пръчица. Господи, какъв кретен беше Фишър! Стената му бе пълна с приказки за това как ще „изчука“ това или онова момиче от училище или че еди-кой си е „боклук“ и как е пребил почти всички извън своята банда. Имейлите му бяха горе-долу същите. Ники зърна един имейл със своето име в него, но господин Никълс го прочете много бързо, слезе по-надолу и каза:

— Няма нужда да виждаш това.

Фишър не звучеше като кретен единствено когато изпращаше имейли на Криси Тейлър и й казваше, че много я харесва и дали тя не иска да му дойде на гости? Криси не изглеждаше въодушевена, но той не спираше да й изпраща съобщения. Обещаваше да я заведе на едно „страхотно място“ и твърдеше, че можел да вземе колата на баща си. Естествено, не можеше, защото беше малолетен. Казваше й, че е най-хубавото момиче в училище и му е завъртяла главата, и че ако приятелите му знаели за това, щели да помислят, че е „ку-ку“.

— Кой казва, че любовта е мъртва — промърмори господин Никълс.

И се започна. Джон изпрати имейли на двама от приятелите на Фишър и обяви, че е решил да каже „не“ на насилието и повече няма да се мотае с тях. Изпрати имейл на Криси и й обясни, че все още я харесва, но първо трябва да се оправи, преди да излезе с нея, „защото съм пипнал някаква глупава инфекция и докторът каза, че трябва да пия лекарства. Но ще бъда съвсем здрав, когато станем гаджета“.

— О, майчице! — Ники се смя толкова много, че го заболяха ребрата.

„Джейсън“ каза на друго момиче на име Стейси, че наистина я харесва и че майка му е избрала много готини дрехи, ако поиска да излязат. И изпрати същото на Анджела от своя клас, която веднъж бе нарекъл „лесна“. После Джон изтри ново съобщение от Дани Кейн, който имал билети за някакъв голям футболен мач и предлагаше на Джейсън да го снабди, но той трябва да му каже до края ма деня.

Смени снимката в профила на Фишър с ревящо магаре. Но господин Никълс се взря в екрана, замисли се и взе мобилния си.

— Всъщност по-добре засега да оставим снимката му — каза на Джон.

— Защо? — попита Ники, когато той остави телефона. Магарето му се струваше много подходящо.

— По-добре да не се изхвърляме. Ако се придържаме само към личните му имейли, много е вероятно той дори да не забележи. Изпращаме ги, после ги изтриваме. Ще изключим всички съобщения за получена поща. Приятелите му и това момиче ще помислят, че е станал още по-голям идиот, а той няма да има понятие защо. Което всъщност е целта ни.

Ники не можеше да повярва, че объркват живота на Фишър с такава лекота.

Джон позвъни да каже, че е приключил, и те излязоха от Фейсбук.

— Това ли е всичко? — попита Ники.

— Засега. Просто малко се позабавлявахме. Но ти се почувства по-добре, нали? Освен това Джон ще изчисти страницата ти от всичко, което Фишър е сложил там.

Ники въздъхна и тялото му леко потрепери. Смути се от реакцията си, но наистина се почувства по-добре. Не че нещата се разрешиха напълно, ала беше хубаво поне веднъж той да свие номер на Джейсън.

Заигра се с подгъва на тениската си, докато дишането му се успокои. Възможно бе господин Никълс да е забелязал, защото гледаше много съсредоточено през прозореца, макар там да нямаше друго, освен коли и възрастни хора.

— Защо правиш всичко това? Искам да кажа, първо предложи да ни закараш до Шотландия, а сега хакна страницата на Джейсън. Та ти дори не ни познаваш.

Господин Никълс продължи да гледа през прозореца и за миг на Ники му се стори, че сякаш не говори на него:

— Задължен съм на майка ти. Освен това не обичам побойниците. Тормозът в училище не е започнал с вашето поколение, Ники.

Господин Никълс остана така минута и внезапно Ники се изплаши, че ще го накара да му признае някои неща. Че ще направи също като психолога в училище, който се опитваше да се държи, сякаш ти е приятел, и повтаряше около петдесет пъти, че всичко, което казваш, „ще си остане между нас двамата“, докато накрая думите му започваха да звучат малко зловещо.

— Едно ще ти кажа, приятел…

Ето, започва се, помисли си Ники. Избърса рамото си на мястото, където Норман го бе олигавил.

— Всички, с които си струваше да се познавам в училище, бяха особняци. Ти просто трябва да намериш твоите хора.

— Да намеря моите хора?

— От твоята порода…

Върху лицето на Ники се изписа съмнение.

— Понякога цял живот се чувстваш като аутсайдер. Но един ден влизаш в някоя стая, било то в университет, офис или клуб, и просто си казваш: „Виж ти. Те са също като мен“. И внезапно усещаш, че се чувстваш като у дома си.

— Аз никъде не се чувствам като у дома си.

— Засега.

Ники се замисли над думите му.

— А твоите хора къде бяха?

— В компютърната зала в университета. Аз бях компютърен маниак. Там се запознах с Ронан, най-добрия ми приятел. А после създадохме нашата компания… — За миг лицето му помръкна.

— Но аз не мога да направя нищо, докато не завърша училище. А и в нашето градче няма хора като мен. — Ники пусна бретона над очите си. — Или играеш по свирката на Фишърови, или гледаш да не им се мяркаш пред очите.

— Тогава ги потърси онлайн.

— Как?

— Не знам. Потърси групи, които се интересуват от същите неща като теб. Които имат същото отношение към живота.

Ники се вгледа в изражението му.

— Ясно. Мислиш, че съм гей, нали?

— Не, просто казвам, че интернет е огромно място. Все има някой, който е като теб, чийто живот е като твоя.

— Ничий живот не е като моя.

Господин Никълс затвори лаптопа си и го пъхна в калъфа. Разкачи всичко и отправи поглед към заведението.

— Трябва да вървим. Майка ти ще се чуди какво правим. — Той отвори вратата, сетне се извърна. — Знаеш ли, би могъл да си направиш блог.

— Блог?

— Няма нужда да използваш истинското си име. Но така можеш да споделяш какво се случва в живота ти. Вкарваш няколко ключови думи и хората ще те намират. Хора като теб, искам да кажа.

— Хора, които носят спирала за мигли. И не харесват футбол или мюзикъли.

— И които имат огромни смрадливи кучета и сестри, които са математически гении. Бас държа, че има поне един човек, който е като теб. — Той се замисли за миг. — Може би… Да речем в Хокстън или Тупело.

Ники подръпна бретона си, опитвайки се да прикрие синината, която вече бе мръсно жълта.

— Благодаря, но аз не си падам по блоговете. Те са за жени на средна възраст, които пишат за разводи и котки, и други такива. Или за маниаци на тема лак за нокти.

— Просто го направи.

— Ти имаш ли блог?

— Не. — Господин Никълс излезе от колата. — Но аз нямам особена нужда да говоря с някого. — Ники излезе след него. Господин Никълс насочи дистанционното и колата се затвори с луксозно щракване. — А освен това — каза и снижи гласа си — не сме водили този разговор, нали? Не искам някой да разбере, че уча невинни деца да крадат чужда информация.

— Джес няма да възрази.

— Не говоря за нея.

Ники издържа погледа му.

— Първо правило на клуба на компютърните маниаци. Няма такъв клуб.

 

 

— Онази задача с чорапите… — похвали се Танзи, когато двамата прекосиха паркинга и дойдоха при тях. Тя държеше салфетка, цялата надраскана. — Реших я. Ако имаш N брой чорапи, ще трябва да сумираш поредица от дробта единица върху показател N с показателя N. — Тя намести очилата си.

— Страхотна си! Точно това щях да предложа и аз — похвали я господин Никълс.

Джес гледаше Ники така, сякаш го виждаше за пръв път.