Джоджо Мойс
Един + един (17)

Шестнадесета глава
Танзи

На никого не му се качваше в колата. Новото преживяване — да се возиш часове наред в кола, дори хубава като тази на господин Никълс, доста бързо им омръзна. Това щеше да е най-дългият преход, изведнъж обяви мама, някак тържествено, но и с предупреждение в гласа. Трябваше всички да отидат до тоалетната и да се настанят удобно, защото целта на господин Никълс беше да шофира до Нюкасъл, където бе намерил пансион за кучета. Щяха да бъдат там към десет часа вечерта. След това, както бе изчислил той, ги чакаше още един ден шофиране и щяха да пристигнат в Абърдийн. Господин Никълс щеше да намери хотел в близост до университета, за да може Танзи да си почине добре и да е свежа за състезанието на другия ден.

Той погледна към нея.

— Освен ако мислиш, че вече няма да повръщаш, ако карам с повече от шейсет километра в час.

Тя поклати отрицателно глава.

— Ясно. — Лицето му леко помръкна. — Добре тогава.

В този миг зърна задната седалка и примигна. Между кремавите кожени седалки се бяха разтопили две шоколадови бисквити, а подът бе целият в кал от разходката в гората. Господин Никълс видя, че Танзи го гледа, и й се усмихна насила, след което пак се извърна към волана.

— Потегляме — каза и запали мотора.

Всички мълчаха около час, докато господин Никълс слушаше нещо за технологии по Радио 4. Мама четеше една от своите книги. Откакто бяха закрили библиотеката, тя всяка седмица купуваше по два романа с мека подвързия от благотворителния магазин, но времето й стигаше само за един.

Следобедът се проточи досадно дълго, а дъждът се изливаше в плътни, лъскави струи. Танзи се загледа през прозореца и се опита да решава задачи наум, но й беше трудно да се съсредоточи, защото не виждаше работата си. Към шест часа Ники се размърда, сякаш не му беше удобно.

— Кога ще спрем отново?

— В шест и десет — отвърна господин Никълс.

— Може ли и да похапнем? — попита Танзи.

— Наистина имам нужда да се поразтъпча. Заболяха ме ребрата.

— Може да спрем за малко в Лестър и да потърсим индийски ресторант — предложи господин Никълс.

— Предпочитам да направя сандвичи — каза мама. — Няма време да ядем в ресторант.

Господин Никълс подкара през малко градче, следвайки табелите към един търговски център. Беше започнало да се стъмва. Аудито обиколи бавно целия център и накрая спря пред един супермаркет; мама слезе от колата с шумна въздишка и хукна натам. Виждаха я през обливания от дъжда прозорец, застанала пред хладилните витрини: вземаше разни неща и ги оставяше.

— Защо просто не купи от готовите? — промърмори недоволно господин Никълс и погледна часовника си. — Щеше да свърши за две минути.

— Много е скъпо — обясни Ники. — А и не знаеш с какви ръце са ги приготвяли. Миналата година Джес правеше сандвичи за един супермаркет три седмици. Каза, че жената до нея си бъркала в носа, докато режела месото за сандвичите с пилешко и салата „Цезар“.

Господин Никълс замълча.

— Хващам се на бас, че в момента избира от най-евтината шунка — продължи Ники, докато я гледаше. — Залагам пет към едно.

— Две към едно — поправи го Танзи.

— Аз пък казвам, че ще купи нарязан кашкавал — включи се господин Никълс. — Каква е вероятността да позная?

— Трябва да си по-конкретен. „Дейрили“ или някоя евтина марка, боядисана в оранжево. Най-вероятно с измислено име.

— Вкусен селски кашкавал.

— „Чедър“, направо от вимето…

— Това звучи откачено.

— Кашкавал от сърдити крави.

— Хайде, хайде, едва ли е чак толкова лоша! — пошегува се господин Никълс.

Танзи и Ники се засмяха.

Мама отвори вратата и размаха найлоновата торба.

— Готово — каза бодро. — Имаха на промоция пастет от риба тон. Кой иска сандвич?

 

 

— Ти никога не ядеш от сандвичите ни — отбеляза тя, докато господин Никълс караше из улиците.

Той включи мигача и излезе на междуградския път.

— Не ги обичам. Напомнят ми за училище.

— Какво ядеше тогава? — Мама запретна ръкави. Колата за нула време замириса на риба.

— В Лондон ли? Препечена филийка за закуска. Суши или юфка на обед. Вечер вземах храна за вкъщи от едно заведение.

— Храна за вкъщи? Всяка вечер?

— Или ходех на ресторант.

— Колко често го правиш?

— Сега ли? Никога.

Мама го изгледа многозначително.

— Е, добре, освен когато се напивам в твоята кръчма.

— Сериозно ли ядеш едно и също всеки ден?

Господин Никълс изглеждаше малко смутен.

— Предлагат различни видове къри.

— Това сигурно струва цяло състояние. А в Бийчфронт какво ядеш?

— Вземам храна за вкъщи.

— От „Радж“…

— Да. Знаеш ли го?

— О, разбира се.

Всички се умълчаха.

— Какво? — попита господин Никълс. — Не ходите ли там? Какво, много е скъпо ли? Сега ще ми кажеш, че е лесно да изпечеш картоф, нали? Е, аз не обичам печени картофи. Не обичам сандвичи. И не обичам да готвя. — Изведнъж гласът му прозвуча сърдито, може би защото беше гладен.

Танзи се наведе през седалките.

— Веднъж Натали намери косъм в пилешкото къри.

Той се канеше да каже нещо, но тя продължи:

— И не беше косъм от нечия глава.

Пак настана мълчание.

— Прекалено се вторачвате в тези неща — промърмори накрая господин Никълс.

 

 

Някъде след Нънитън Танзи започна да дава скришом от сандвича си на Норман, защото пастетът от риба тон нямаше точно вкус на риба тон, а хлябът постоянно залепваше за небцето й. Господин Никълс спря на една бензиностанция.

— Сандвичите им сигурно са ужасни… — Мама оглеждаше лавката. — Вероятно са тук от седмици.

— Няма да купувам сандвичи.

— Дали продават пирожки? — попита Ники и надникна навън. — Умирам за пирожки.

— Те ще са още по-зле. Сигурно месото е кучешко.

Танзи запуши ушите на Норман с ръце.

— Ще влезеш ли? — попита мама и зарови в портмонето си. — Би ли купил два шоколада? Аз черпя.

— Ако може да е криспи — помоли Ники, който изведнъж се оживи.

— Аеро. Ментов — каза Танзи. — Може ли да е голям?

Мама бе протегнала ръката си. Но господин Никълс гледаше някъде вдясно.

— Би ли напазарувала ти? Искам да отскоча отсреща.

— Къде отиваш?

Той се потупа по корема и изведнъж доброто му настроение се върна.

— Ей там.

 

 

Заведението „Кебапът на Кейт“ имаше шест пластмасови стола, завинтени за пода, четиринайсет кутии диетична кола, подредени на витрината, и неонова табела, на която липсваше първото „к“. Танзи надзърна през прозореца на колата и видя как походката на господин Никълс стана по-бодра, когато влезе в осветеното от неонова лампа заведение. Загледа се в стената зад щанда и посочи голямо парче кафяво месо, което се въртеше бавно на един шиш. Танзи се опита да се сети кое животно има такава форма и стигна до извода, че може да е само бизон.

— О, божичко! — възкликна Ники, когато продавачът започна да реже от месото. В гласа му прозвуча стаен копнеж. — Може ли и ние да си купим?

— Не! — отсече мама.

— Бас държа, че господин Никълс ще ни купи, ако го помолим — продължи Ники.

Мама му се сопна:

— Господин Никълс направи достатъчно. Не искам да злоупотребяваме с добротата му! Ясно ли е?

Ники завъртя очи към Танзи.

— Чудесно — промърмори кисело.

Всички замълчаха.

— Съжалявам — каза мама след минута. — Просто не искам да мисли, че сме авантаджии…

— А авантаджия ли си, ако някой сам ти предложи нещо? — поиска да знае Танзи.

— Изяж една ябълка, ако още си гладен. Или едно кейкче от закуската. Трябва да са останали няколко.

Ники вдигна очи към тавана. Танзи въздъхна.

Господин Никълс отвори вратата на колата и внесе вътре аромата на топло, сочно месо. В една бяла, просмукана от мазнина хартия бе увит дюнер. От устата на Норман се проточиха две дълги лиги, като въжета за бънджи.

— Сигурни ли сте, че не искате да опитате? — попита той весело, обръщайки се към Ники и Танзи. — Сложил съм съвсем малко лют сос.

— Много мило, но не — каза твърдо мама и хвърли предупредителен поглед към Ники.

— Не, благодаря — отвърна Танзи с половин уста. Миришеше много вкусно.

— Не. Благодаря — отрони Ники и извърна лице.

 

 

Нънитън, Маркет Босуърт, Колвил, Ашби де ла Зух, табелите минаваха размазани пред очите им. Дори на тях да пишеше Занзибар и Танзания, на Танзи й беше все тая. Улови се как повтаря Ашби де ла Зух, Ашби де ла Зух… И си помисли, че е хубаво да имаш такова име: Здрасти, как се казваш? Аз съм Ашби де ла Зух. Здравей, Ашби! Страхотно име! Констанца Томас също се състоеше от пет срички, но не беше толкова мелодично. Тя си помисли за варианта Констанца де ла Зух, който беше шест срички, а после Ашби Томас, но това име звучеше твърде равно.

Констанца де ла Зух.

Мама отново четеше, беше включила лампичката над главата си, а господин Никълс постоянно се въртеше в седалката. И накрая рече:

— Ще погледнеш ли картата? Виж дали има ресторант наблизо.

Бяха изминали 389 стълба за осветление на междуградския път. Обикновено спираха заради Танзи или кучето. Тя все се обезводняваше и пиеше твърдо много течности, а после трябваше да пишка. Норман виеше на всеки двайсет минути и не можеха да кажат дали и на него му се пишка, или просто му е скучно и иска да подуши наоколо.

— Още ли си гладен? — Мама вдигна поглед.

— Не. Ходи ми се до тоалетната.

Мама се върна към романа си.

— Не се притеснявай от нас. Просто се скрий зад някое дърво.

— Не е такава тоалетна — промърмори той.

— Тук пише, че най-близкият град е Кегуърт. А може да има и на магистралата, ако излезем на нея.

— Колко е далеч?

— Десетина минути път…

— Добре. — Той кимна, повече на себе си. — Десет минути е добре. — Лицето му лъщеше странно. — Толкова мога да издържа.

Ники си беше пъхнал слушалките в ушите и слушаше музика. Танзи галеше големите меки уши на Норман и мислеше за теорията на струните^[1]. Внезапно господин Никълс сви рязко в една отбивка. Всички политнаха напред, а Норман едва не се изтърколи от седалката. Господин Никълс отвори вратата от своята страна, втурна се навън и докато мама се извръщаше, той вече клечеше край една канавка, с ръка, подпряна на коляното. Невъзможно беше да не го чуеш, дори при затворен прозорец.

Всички се изумиха.

— Леле! — възкликна Ники. — Все едно ни нападат извънземни!

— Божичко! — стресна се мама.

— Ама че ужасно! — изпъшка Танзи, надзъртайки през задното стъкло.

— Бързо! — рече мама. — Къде е кухненската ролка, Ники?

Излезе припряно от колата и отиде да му помогне. Той се бе превил до канавката. Когато мама видя, че Танзи и Ники гледат от задното стъкло, махна с ръка, сякаш да им каже да не зяпат така, макар че тя правеше съвсем същото. Танзи се обърна към брат си:

— Още ли ти се яде дюнер?

— Ти си зъл дух — отвърна той и потрепери.

Господин Никълс се върна при колата като някой, който току-що се е научил как да ходи. Лицето му имаше странен бледожълт цвят. Кожата му бе покрита с малки капчици пот.

— Изглеждаш ужасно — отбеляза Танзи.

Той се намести зад волана.

— Ще се оправя — увери ги отпаднало. — Вече съм по-добре.

Мама се пресегна между седалките и прошепна: „Подайте ми найлонова торбичка“.

— За всеки случай — каза бодро и отвори леко прозореца си.

Господин Никълс караше бавно следващите няколко километра. Толкова бавно, че две коли зад тях постоянно присветваха с фарове, а един шофьор наду много сърдито клаксона си, докато ги изпреварваше. Понякога той се отклоняваше леко към осевата линия, сякаш се унасяше, ала Танзи забеляза, че мама е притеснена, и реши да не казва нищо.

— Колко ни остава? — не спираше да пита господин Никълс.

— Съвсем малко — отвръщаше мама, макар вероятно да нямаше представа. Потупа го по ръката, сякаш беше дете.

— Справяш се чудесно.

Когато той я погледна, очите му бяха измъчени.

— Дръж се още малко — каза му тя тихо, с настоятелен тон.

После, след около половин миля, той изпъшка: „О, господи!“, и отново наби спирачките.

— Кръчма — изкрещя мама и посочи към една светлина, която едва се виждаше в покрайнините на следващото село.

— Виж! Ще успееш!

Кракът на господин Никълс натисна педала за газта толкова рязко, че бузите на Танзи хлътнаха. Той влезе със занасяне в паркинга, отвори припряно вратата, олюля се и се затича към заведението.

Те седяха и чакаха. В колата бе толкова тихо, че чуваха как двигателят издава звуци, докато изстиваше.

След пет минути мама се пресегна и затвори вратата от страната на господин Никълс, за да се стоплят. Погледна назад и им се усмихна.

— Как е аерошоколадът? — попита тя.

— Вкусен е…

— И аз обичам аеро.

Ники бе затворил очи и кимаше в такт с музиката.

На паркинга спря мъж, жената с него беше с висока конска опашка и погледна недоволно колата им. Мама се усмихна. Жената не се усмихна в отговор.

Изминаха десет минути.

— Да ида ли да го доведа? — попита Ники, извади слушалките от ушите си и надзърна към часовника.

— По-добре не — отвърна мама. Кракът й бе започнал да потрепва.

Изминаха още десет минути. Танзи изведе Норман на разходка до паркинга, а мама направи няколко упражнения за разтягане на задния капак на колата, защото каза, че се е схванала от седенето. Чак тогава господин Никълс се появи.

Досега Танзи не беше виждала толкова бледо лице. Сякаш някой бе изтрил чертите му с гума.

— Може би трябва да останем тук за малко — каза той.

— В кръчмата?

— Не в кръчмата — отвърна господин Никълс и погледна бързо зад себе си. — Определено не в кръчмата. Може би… Може би някъде наблизо.

— Искаш ли аз да карам? — предложи мама.

— Не — извикаха всички едновременно и тя се усмихна, опитвайки се да не изглежда засегната.

 

 

„Блубел Хейвън“ бе единственото място на петнадесет километра разстояние, на чиято табела пишеше, че има свободни стаи. Състоеше се от осемнайсет каравани, детска площадка с две люлки и пясъчник и табела с надпис: „Забранено за кучета“.

Господин Никълс отпусна уморено лице върху волана.

— Ще намерим друго място. — Той примигна и отново се присви. — Само ми дайте минутка.

— Няма нужда.

— Нали казахте, че не може да оставите кучето в колата.

— Няма да го оставим в колата — каза мама. — Танзи, сложи слънчевите очила…

Край входа имаше каравана, на която пишеше „Рецепция“. Мама влезе първа, а Танзи си сложи слънчевите очила и зачака отвън на стълбите, като гледаше през остъклената врата. Пълният мъж, който се надигна неохотно от стола си, обясни, че тя има късмет, понеже е останала само една свободна каравана и той ще им я даде на специална цена.

— Колко? — попита мама.

— Осемдесет лири.

— За една нощ? В къмпинг с каравани?

— Днес е събота.

— И е седем часът вечерта, а караваната още е свободна.

— Може да дойде някой…

— Да, бе! Чух, че Мадона се е появила неочаквано в района и търси къде да настани антуража си.

— Няма нужда да се заяждате.

— А вие няма нужда да ме одирате. Трийсет лири — предложи мама и извади банкнотите от джоба си.

— Четирийсет.

— Трийсет и пет. — Мама протегна ръка. — Само толкова имам. О, и имаме куче.

Той вдигна тлъста ръка.

— Не можете ли да четете? Забранено е за кучета.

— Той е куче водач. За малкото ми момиченце. Напомням ви, че е незаконно да откажете услуга на инвалид.

Ники отвори вратата и като държеше Танзи за ръка, я вкара вътре. Тя застана неподвижно зад тъмните си очила, а Норман стоеше търпеливо пред нея. Вече бяха правили това два пъти, когато им се наложи да вземат междуградския автобус за Портсмут, след като татко си тръгна.

— Кучето е обучено — обясни мама. — Няма да създава проблеми.

— Той ми е очите — добави Танзи. — Не мога да живея без него.

Мъжът се взря в ръката на Танзи, а после в лицето й. Челюстите му й напомниха за Нормановите. Тя трябваше да внимава да не се загледа в телевизора.

— Стискате ме за топките, госпожо.

— О, не бих го сторила — отговори любезно мама.

Той поклати глава, прибра голямата си ръка и пое тежко към шкафа с ключовете.

— „Голдън Ейкърс“. Втората алея, четвъртата каравана отдясно. Близо до тоалетните.

 

 

Господин Никълс бе толкова отпаднал, че когато стигнаха до мястото, той сигурно не забеляза къде са. Продължи да стене тихо и да притиска корема си, а щом видя надписа „Тоалетни“, нададе слаб вик и изчезна. Когато се появи отново, беше изминал почти час.

Караваната не беше нито златна, нито просторна, както загатваше името й, но мама каза, че ще свърши работа. Имаше две миниатюрни спални, диван в дневната, който също ставаше на легло. Мама предложи Ники и Танзи да се настанят в стаята с двете легла, а господин Никълс да отиде в другата. Тя щеше да спи на дивана. В тяхната стая не беше много зле, макар че краката на Ники висяха от края на леглото и навсякъде миришеше на цигари. Мама отвори няколко прозореца за малко, после застла леглата с юрганите и пусна водата да се изтече, докато стана гореща, защото каза, че вероятно господин Никълс ще иска да вземе душ, когато се върне.

Танзи провери химическата тоалетна в банята, после притисна нос към прозореца и преброи всички светлини в съседните каравани. Изглежда, само две бяха заети. „Тоя лъжлив негодник!“, промърмори мама.

Тя включи телефона си да се зарежда и точно след петнайсет секунди той иззвъня. Мама се стресна и го взе, както беше с кабела в контакта.

— Ало? Дес? — Ръката й докосна устата. — О, божичко! Дес, няма да успея да се върна навреме.

От другия край се чу серия от приглушени ругатни.

— Много съжалявам. Знам какво обещах. Но нещата доста се объркаха. Аз съм в… — Тя се обърна с въпросително изражение към Танзи. — Къде сме?

— Близо до Ашби де ла Зух — отвърна тя.

— В Ашби де ла Зух сме — промърмори мама. А после, с ръка в косата повтори в телефона: — Ашби де ла Зух. Знам. Много съжалявам. Пътуването не върви, както го планирах, шофьорът ни яде нещо развалено, а на моя телефон му падна батерията… Какво? — Тя стрелна с поглед Танзи. — Не знам. Вероятно няма да е преди вторник. Може би дори сряда. Движим се по-бавно, отколкото мислехме.

Сега Танзи определено го чу да крещи.

— Не може ли Челси да поеме смяната ми? Аз съм я замествала. Знам, че сега е натоварен сезон. Знам, Дес, наистина съжалявам. Казах, че… — Тя млъкна за миг. — Не. Не мога да се върна дотогава. Не, аз наистина… Какво? Тази година не съм отсъствала нито веднъж. Аз… Дес?… Дес? — Тя не довърши и се вторачи в телефона.

— Дес от кръчмата ли беше? — Танзи го харесваше. Един неделен следобед бе седяла отвън с Норман да чака мама и той й беше дал пакет чипс.

В този момент вратата на караваната се отвори и господин Никълс почти падна вътре.

— Ще си легна — каза и за миг се задържа прав, преди да се стовари върху декоративните възглавници на дивана. Погледна към мама с посивяло лице и огромни празни очи. — Лягам си. Съжалявам — промърмори.

Мама остана да седи и да се взира в телефона си.

Господин Никълс я погледна и премигна.

— На мен ли звънеше?

— Той ме уволни! — възкликна мама. — Не мога да повярвам! Уволни ме, по дяволите!