Джоджо Мойс
Един + един (19)

Осемнадесета глава
Ед

Малкият хотел „Еленът и хрътките“ не беше включен в никакви туристически справочници. Нямаше уебсайт, нито брошури. Не беше ясно защо. Сградата седеше самотно край голо, мрачно поле, а покритите с мъх пластмасови градински мебели пред сивата й фасада предполагаха отсъствието на постоянни клиенти. Спалните очевидно бяха ремонтирани за последен път преди няколко десетилетия: имаха лъскави розови тапети, дантелени пердета и евтини порцеланови фигурки там, където би трябвало да стои нещо полезно, като например шампоан или хартиени кърпички. Имаше обща баня в края на коридора на втория етаж, чиито кранчета бяха зеленясали и покрити с варовик. Малък едновремешен телевизор в двойната стая успяваше да улови три канала, всеки от които с лек статичен шум. Когато Ники видя пластмасовата кукла в плетена бална рокля, клекнала върху тоалетната хартия, истински се впечатли.

— Много е готина! — възкликна, докато я държеше към светлината и оглеждаше лъскавия й синтетичен подгъв. — Толкова е грозна, че ти става симпатична!

Ед не можеше да повярва, че подобни места още съществуват. Но беше шофирал цял ден с шейсет километра в час, „Еленът и хрътките“ беше двайсет и пет лири на стая за нощ — цена, която удовлетвори дори Джес — и им разрешиха да вкарат Норман.

— О, ние обожаваме кучета! — Госпожа Дийкинс си пробиваше път сред групичка възбудени померани. Потупа главата си, върху която се мъдреше старателно оформена с фиби прическа. — Обичаме кучетата повече от хората, нали Джак? — Някъде отдолу долетя сумтене. — Изобщо не са капризни. Може спокойно да оставите вашия хубавец в дневната. Моите момичета много ще се радват да се запознаят с нов мъж. — Тя кимна многозначително към Ед, докато го казваше.

Разтвори двойната врата и махна с ръка към помещението.

— И тъй, господин и госпожо Никълс, ще бъдете точно до стаята на децата си. Тази вечер сте единствените гости и ще ви е приятно и тихо. Имаме няколко вида мюсли за закуска, а Джак може да ви приготви яйца на очи. Голям майстор е.

— Благодаря.

Жената подаде ключовете на Ед и задържа погледа си върху него няколко секунди повече от необходимото.

— Вероятно ще искате вашите да са рохки… Права съм, нали?

Ед погледна зад гърба си, за да се увери, че думите й не са отправени към някой друг.

— Права съм, нали?

— Е, каквито ги направите…

— Каквито… ги… направим? — повтори тя бавно, а очите й не се отделяха от неговите. Отново му се усмихна и заслиза по стълбите, групичката от дребни кучета в краката й приличаше на подвижно космато море. С крайчеца на окото си Ед видя, че Джес се подсмихва.

— Не казвай нищо. — Той остави чантите на леглото.

— Искам да си взема душ. — Ники потърка тила си.

— Аз трябва да уча — обяви Танзи. — Остават ми точно седемнайсет часа и трийсет минути до олимпиадата. — Тя взе учебниците си под мишница и се отправи към съседната стая.

— Първо трябва да разходиш Норман, миличка — подсети я Джес. — Излез малко на чист въздух. После ще спиш по-добре.

Джес отвори ципа на една от чантите и извади суитшърт. Когато вдигна ръце, за да го облече, за миг се видя ивица гол корем, блед и странно смущаващ. Лицето й се появи през отвора за врата.

— Ще ни няма поне половин час. А може и повече. — Докато нагласяше конската си опашка, погледна бързо към стълбите и вдигна шеговито вежди. — Казвам ти го просто за сведение…

— Много смешно.

Той я чуваше как се смее, докато излизаха. Ед легна върху найлоновата кувертюра, усети как косата му лекичко настръхна от статичното електричество и извади телефона от джоба си.

— Първо, добрата новина… — започна Пол Уилкс. — Първоначалното полицейско разследване е приключило. Предварителните резултати не показват очевиден мотив от твоя страна. Няма доказателство, че си извлякъл печалба от търговските операции на Диана Луис или брат й. И което е по-важно, няма никакви знаци да си изкарал пари от пускането на продукта ви на пазара, освен дяловата печалба, която се полага на всеки служител. Разбира се, ти си спечелил повече, предвид броя на акциите ти, но не могат да открият връзка с офшорни сметки или някакъв опит от твоя страна да скриеш пари.

— Защото не съм правил подобни неща.

— Освен това следователите са открили няколко сметки на роднини на Майкъл Луис, което си е чист опит от негова страна да прикрие действията си. Сдобили са се с извлечения, които показват, че е изтъргувал големи количества акции непосредствено преди пускането на продукта на пазара…

Пол продължи да говори, но сигналът се влоши и Ед едва го чуваше. Стана от леглото и отиде до прозореца. Танзи тичаше из градината пред хотела и пищеше доволно. Дребните кучета я следваха. Джес стоеше на едно място, със скръстени ръце, и се смееше. В средата на откритото пространство Норман ги гледаше озадачено, неподвижна фигура в море от лудост. Ед постави длан на другото си ухо.

— Това означава ли, че вече мога да се върна? Всичко приключи, така ли?

— Много бързаш. Имам и не толкова добра новина. Майкъл Луис не само е изтъргувал акциите: той е търгувал опции на борсата.

— Търгувал е опции? — Ед премигна. — Говори разбираемо, ако обичаш.

— Наистина ли не знаеш какво е? — Последва кратко мълчание. Ед си представи как Пол поглежда невярващо към тавана в своя облицован в дървена ламперия офис. — Опциите дават по-добра възможност за увеличаване на инвестициите и много по-големи печалби.

— Но какво общо има това с мен?

— Печалбата, която братът на Диана е получил от опциите, е много голяма, затова целият случай се гледа под лупа. Което ни води до лошата новина.

— Тази не беше ли лошата?

Пол въздъхна.

— Ед, защо не ми каза, че си написал чек на Диана Луис?

Ед примигна. Чекът.

— Тя е осребрила чек за пет хиляди лири, написан от теб.

— Е, и какво от това?

— Какво от това ли… — От изискано бавния и предпазлив тенор на Пол можеше да се съди, че отново е обърнал очи към тавана. — Това те свързва финансово с действията на Диана Луис. Ти си й помогнал да ги осъществи.

— Но нали става въпрос само за няколко хиляди лири! Тя нямаше никакви пари!

— Независимо дали си извлякъл печалба, или не, чекът означава, че си имал финансов интерес от действията на семейство Луис и то точно преди продуктът ви да излезе на пазара. Можем да твърдим, че имейлите не са достатъчно доказателство, но сега вече не е само нейната дума срещу твоята, Ед.

Той се загледа в голото поле. Танзи подскачаше нагоре-надолу и размахваше пръчка пред едрото куче. Очилата се бяха свлекли на носа й и тя се смееше. Джес я повдигна откъм гърба и я прегърна.

— И какво ще правим сега?

— Сега, Ед, ще е много по-трудно да те защитаваме.

Ед беше разочаровал баща си напълно само веднъж. Това не означаваше, че не бе разочарование като цяло — знаеше, че баща му би предпочел син, който е излят по неговия калъп: корав, решителен, мотивиран. Нещо като продължение на морската традиция в семейството. Ала той съумя да преодолее каквато там спотаена неудовлетвореност изпитваше към своето кротко момче с математически наклонности и реши, че след като явно не може да се справи с него, това ще свърши скъпото образование.

Обстоятелството, че оскъдните средства на родителите им, спестявани от заплатите, бяха изпратили в частно училище Ед, а не сестра му, бе голямата Непризната Грешка в семейството им. Той често се беше чудил дали щяха да го сторят, ако знаеха какво огромно емоционално препятствие поставят пред Джема. Ед никога не успя да я убеди, че понеже тя е толкова добра във всичко, те никога не са почувствали нужда да изпратят нея. Той беше този, който прекарваше цялото си време в стаята, залепен за екрана. Той беше този, който мразеше да спортува.

Въпреки всички налични доказателства, Боб Никълс, бивш военен полицай, а после шеф на охраната в малко северно строително дружество, бе убеден, че скъпото частно училище с мотото „Спортът ни прави мъже“ ще превърне и сина му в мъж. „Даваме ти голям шанс, Едуард. С майка ти никога не сме имали такъв — повтаряше му често. — Не го пропилявай.“ Но когато в края на първата година видя годишната оценка за представянето на Ед, в която се използваха изрази като: „не особено активен“, „със среден успех“, и най-лошият: „не е екипен играч“ — той се вторачи невярващо в писмото. А Ед гледаше обезпокоено как цветът се оттича от лицето му.

Ед не смееше да му каже, че мрази училището с неговите глутници от присмехулни, префърцунени богаташчета. Не смееше да му признае, че колкото и да го карат да тича из игрището за ръгби, той пак няма да хареса тази игра. Нямаше как да му обясни, че много повече го интересуват възможностите на пикселирания екран и какво можеш да създадеш на него. И че усеща, че може да си изкарва хляба с това. Лицето на баща му буквално се състари от разочарование и от мисълта за похабените средства и усилия. И тогава Ед осъзна, че няма избор. „Догодина ще се представя по-добре, татко“, обеща той.

Сега Ед Никълс трябваше да се яви в Лондонската полиция само след дни.

Опита се да си представи какво изражение ще се появи на лицето на баща му, когато чуе, че синът му вероятно щеше да бъде осъден за злоупотреба с вътрешна информация. Синът, с когото сега се хвалеше на бившите си армейски колеги: „Разбира се, не ми е ясно какво точно прави, но явно тези софтуерни неща са бъдещето…“.

Опита се да си представи шока, който опъва уморените черти на баща му, макар да се опитва да го прикрие, и леко свитите му устни, докато осъзнава, че няма нищо, което би могъл да каже или да направи.

Затова Ед взе своето решение. Щеше да помоли адвоката си да удължи процедурите колкото е възможно повече. Щеше да използва парите си до последното пени, за да забави обявяването на предполагаемата му вина. Но не можеше да отиде на този семеен обед, без значение колко болен бе баща му. Щеше да му направи услуга. Като се държи настрана, всъщност щеше да го предпази.

Ед Никълс остана да стои неподвижно в спалнята на малкия хотел, в която миришеше на освежител за въздух и на разочарование… И се загледа в голото поле, в малкото момиче, което се бе отпуснало върху влажната трева и дърпаше ушите на кучето, а то беше изплезило език, с израз на идиотски екстаз върху едрото си лице. И Ед се запита защо се чувства като пълен кретен, при положение че толкова очевидно върши правилните неща…