Джоджо Мойс
Един + един (7)

Шеста глава
Джес

Кръчмата „Перата“ бе разположена между библиотеката, която беше затворена от януари, и магазина за риба и пържени картофи, а вътре човек можеше да помисли, че все още е 1989 година. Дес, собственикът, не се обличаше с друго, освен с избелели рекламни тениски и джинси, а когато бе студено — с късо кожено яке. В спокойна вечер, ако нямаш късмет, той ти обясняваше с изморителни подробности какви са достойнствата на електрическата китара „Фендър Стратокастър“ в сравнение с нейната посестрима „Рикенбакър 330“ или рецитираше с благоговение цялата „Пари за нищо“^[1].

„Перата“ не беше скъпа кръчма, не и като луксозните барове в Бийчфронт, и не предлагаше пресни морски дарове или изискани вина, нито семейни блюда, предназначени за немирни деца. В нея се сервираха традиционни видове месо с гарнитура от пържени картофи и се гледаше с присмех на думата „салата“. Нямаше други забавления, освен джубокса и очуканата дъска за дартс на стената.

Но това бе формула, която работеше. „Перата“ бе рядко явление в крайбрежния град: пълнеше се с клиенти целогодишно.

— Роксана тук ли е? — Джес се зае да вади торбите с нарязани замразени картофи, а Дес се появи от избата, където бе отворил ново буре с бира.

— Не. С майка й трябвало да отидат някъде. — Той се замисли за миг. — Нещо за лечение. Не, предсказване на бъдещето… Спомена май за психиатър или за психолог…

— Искаш да кажеш „спиритист“?

— От ония, дето ти познават разни неща от миналото.

— Екстрасенс.

— Трийсет лири билета! Седят с чаша евтино вино и крещят: „Да!“, щом някой попита дали в публиката има хора с роднина, чието име започва с Дж. — Той се наведе и затръшна вратата на избата със сумтене. — И аз мога да предскажа някои неща, Джес. Хем без да ти вземам трийсет лири. Предсказвам, че тъй нареченият спиритист в момента седи у дома, потрива ръчички и си вика: „Ама че глупаци!“.

Джес издърпа таблата с чисти чаши от миялната и се зае да ги подрежда върху лавиците над бара.

— Ти вярваш ли на тия щуротии? — попита Дес.

— Не.

— Разбира се. Ти си разумно момиче. Не знам какво да й кажа понякога. А майка й е още по-зле. Въобразява си, че имала ангел хранител. Ангел… — Той я изимитира, като погледна към рамото си и го потупа. — Въобразява си, че я пазел. Обаче не й попречи да изхарчи цялата си компенсация за разни боклуци от телешопа. Къде е бил нейният ангел тогава да й каже: „Не го прави, Морийн. Нямаш нужда от тая луксозна калъфка за дъска за гладене с изрисувано куче отгоре. По-добре вкарай малко пари в пенсионния си фонд“.

Макар да не й беше до смях, Джес не се сдържа и прихна.

В този момент влезе Челси.

— Подранила си. — Дес си погледна часовника.

— Разлепи ми се обувката. — Челси метна дамската си чанта под бара и оправи косата си. — Говорех с едно гадже онлайн — обясни тя на Джес, сякаш Дес го нямаше. — Невероятен е.

Всичките гаджета на Челси от интернет бяха невероятни. Докато не се срещнеше с тях на живо.

— Дейвид, така се казва. Търси жена, която обича да готви, да чисти и да глади. И да излиза от време на време.

— До супера ли? — подкачи я Дес.

Челси не му обърна внимание. Взе една кърпа и се зае да подсушава чашите.

— И ти трябва да опиташ, Джес. Започни да се срещаш с хора, вместо да вехнеш тук сред тия олигавени дъртаци.

— Понеже ти си много млада — подметна шефът й.

Футболният мач започна, което означаваше, че Дес ще извади безплатен чипс и кашкавалени хапки, а ако е в особено щедро настроение — и мини хотдози. Джес имаше обичая да взема остатъците от кашкавалените хапки у дома с благословията на Дес — за да приготвя макарони с кашкавал, докато Натали не й каза, че според статистиката много малко мъже си мият ръцете след тоалетната.

Барът се напълни. Мачът беше в разгара си, а вечерта минаваше неусетно, докато Джес наливаше халби бира. А в паузите не спираше да мисли само за едно — пари. До началото на юли, бяха казали от училището. Ако не се запише дотогава, край. Толкова се беше унесла, че не чу Дес, докато той не стовари купа картофени крокети на плота до нея.

— Имам да ти казвам нещо. Другата седмица ще получим нова касова машина. От ония, дето само докосваш екрана.

Тя се сепна.

— Нова касова машина ли? Защо?

— Тази е по-стара и от мен. А и не всички барманки се справят като теб, Джес. Последния път, когато Челси я използва, влязохме вътре с единайсет лири. Накарай я да „чукне“ двоен джин, халба „Уебстър“ и пакет фъстъци и става разногледа. Трябва да сме в крак с времето. — Той прекара ръка през въображаем екран. — Дигитална точност. Ще ти хареса. Изобщо няма нужда да използваш мозъка си. Все едно си Челси.

— А не може ли да оставим тази? Не ме бива с компютрите.

— Ще проведем обучение на персонала за половин ден. Няма да се плаща обаче. Уредил съм да дойде човек.

— Няма да се плаща ли?

— Само докосваш екрана и край. Чиста работа!

 

 

Лиъм Стъбс дойде в девет и четвърт. Джес бе застанала с гръб на бара, а той се наведе през плота и промърмори в ухото й:

— Здрасти, сладурче!

Тя не се извърна.

— О, ти ли си.

— Хубаво посрещане, няма що! Халба „Стела“, Джес. — Той се огледа из бара, после допълни: — И каквото там имаш на промоция.

— Имаме много вкусни сухо печени фъстъци.

— Мислех си за нещо по-така… Влажничко.

— Тогава ще ти дам халбата.

— Още се правим на недостъпни, а?

Тя познаваше Лиъм от училище. Той беше от ония мъже, които ще накъсат сърцето ти на малки парченца, ако им позволиш. От типа синеоки, сладкодумни момчета, които не ти обръщат внимание в гимназията, вкарват те в леглото, щом свалиш скобите за зъби и си пуснеш дълга коса, а после получаваш само бодър поздрав и намигане. Косата му беше кестенява, скулите — високи и с лек тен. Караше такси нощем и държеше сергия за цветя на пазара в петък. Винаги, когато тя минеше покрай нея, й прошепваше: „Само двамата. Зад гергините. Ела“. Казваше го достатъчно сериозно, за да я накара да изгуби самообладание. Жена му го беше напуснала заради съвсем мъничка изневяра. Но някои жени не могат да го преглътнат. Заряза го горе-долу по същото време, когато си тръгна и Марти. А преди шест месеца, след едно парти в кръчмата, двамата се бяха озовали в дамската тоалетна. Тогава той плъзна ръце под блузата й и дни след това тя ходеше наоколо с крива усмивка…

Джес беше понесла празните кутии от чипс към контейнера за смет, когато Лиъм се появи на задната врата. Тръгна към нея и тя се принуди да залепи гръб до градинския зид. Той каза тихо, с тяло само на сантиметри от нейното:

— Не мога да спра да мисля за теб. — Внимаваше да държи ръката с цигарата си по-далеч от нея. В това отношение беше джентълмен.

— Сигурно го казваш на всички момичета.

— Обичам да те гледам как се движиш зад бара. Половината време гледам мача, а през другата половина си представям как те чукам върху плота.

— А казват, че романтиката била мъртва!

Божичко, колко хубаво ухаеше! Джес се заизвива, опитвайки се да се измъкне, преди да е направила нещо, за което после щеше да съжалява. Близостта на Лиъм Стъбс събуждаше в нея нещо, за чието съществуване бе забравила.

— Ами тогава ми позволи да те ухажвам. Да те заведа някъде. Ти и аз. На среща, както си му е редът. Хайде, Джес. Нека опитаме.

Тя се отдръпна от него.

— Моля? Какво каза?

— Чу ме.

Тя го зяпна.

— Искаш да станем гаджета ли?

— Казваш го така, сякаш е мръсна дума.

Тя се измуши изпод него и бързо погледна към задната врата.

— Трябва да се връщам на бара, Лиъм.

— Защо не искаш да излезеш с мен? — Той пристъпи по-близо. — Знаеш, че ще е страхотно… — Гласът му бе преминал в шепот.

— Знам също, че имам две деца и две работи, а ти прекарваш целия си живот в колата и само след три седмици ще започнем да се дърлим на дивана кой е наред да изхвърли боклука. — Тя му се усмихна мило. — И тогава завинаги ще изгубим сладката тръпка помежду си.

Той докосна косата й и плъзна пръсти през един от кичурите. Гласът му наподобяваше нежно ръмжене.

— Толкова си цинична. Ще ми разбиеш сърцето, Джес Томас.

— А ти ще ми докараш уволнение.

— Да разбирам ли, че едно бързо чукане е изключено?

Тя се изтръгна от него и забърза към задната врата с пламнали страни, като опитваше да се успокои. Изведнъж спря рязко.

— Ей, Лиъм.

Той вдигна поглед от земята, върху която стъпкваше цигарата си.

— Няма да ми дадеш назаем петстотин лири, нали?

— Щях, ако ги имах, бебчо. — Той й изпрати въздушна целувка, докато тя влизаше вътре.

 

 

Джес събираше празните чаши от масите, а бузите й още бяха зачервени, когато го видя. Всъщност в първия момент не го позна. Седеше сам в ъгъла, а пред него имаше три изпити халби бира.

Преоблякъл се бе с джинси и тениска, нахлузил маратонки. Седеше вторачен в мобилния си телефон, докосваше с пръсти дисплея и от време на време вдигаше глава, когато всички приветстваха някой гол. Докато Джес го наблюдаваше, вдигна чаша и я изпи на една дълга жадна глътка. Сигурно той си мислеше, че с джинсите си ще се слее с местните, но всичко в него говореше, че „не е от тук“, че е от онези с твърде много пари. Издаваше го и типът заучена нехайност, присъща на богатите. Когато мъжът погледна към бара, тя бързо се извърна и усети как настроението й се разваля.

— Ще сляза долу за още малко снакс — каза на Челси и се упъти към избата. — Уф, по дяволите… — промърмори тихо.

Когато се появи отново, той си бе взел още една халба и почти не вдигаше поглед от телефона.

Вечерта се проточи. Челси й обясняваше за виртуалните си гаджета, господин Никълс изпи още няколко халби, а Джес изчезваше винаги, щом той дойдеше до бара. А и се опитваше да не среща погледа на Лиъм. В единайсет без десет в кръчмата бяха останали само неколцина самотници — обичайните заподозрени, както ги наричаше Дес. Челси си облече палтото.

— Къде отиваш?

Колежката й си слагаше червило пред огледалото.

— Дес каза, че мога да си тръгна малко по-рано. — Тя сви устни. — Имам среща.

— Среща ли? Че кой ходи на среща посред нощ?

— Срещата е в къщата на Дейвид. Всичко е наред — увери я тя, когато Джес я изгледа смаяно. — И сестра ми идва. Той каза, че ще е хубаво, ако сме тримата.

— Челс, да си чувала някога за „тройка“?

— Какво?

Джес се поколеба.

— Нищо… Приятно прекарване.

Зареждаше миялната, когато господин Никълс се появи на бара. Очите му бяха притворени и леко се олюляваше, сякаш се канеше да започне импровизиран танц.

— Халба бира, моля.

Тя пъхна още две чаши в дъното на металната табла.

— Вече не сервираме. Единайсет часът е.

Той погледна към часовника на стената.

— Остава още една минута — отбеляза, като заваляше думите.

— Пихте достатъчно.

Мъжът примигна замрежено и се вторачи в нея. Късата му тъмна коса стърчеше леко от едната страна.

— Коя си ти да ми казваш, че съм пил достатъчно?

— Тази, която сервира питиетата. — Джес издържа на погледа му. — Не ме познахте, нали?

— А трябва ли?

Тя го изгледа продължително.

— Изчакайте. — Измъкна се иззад бара, отиде до летящата врата и докато той стоеше в недоумение, я бутна с ръка, след което я пусна и тя се затвори рязко пред лицето й.

— Сега познахте ли ме?

Той примигна.

— Да не си… Май те видях вчера.

— Чистачката. Да.

Той прокара ръка през косата си.

— О, онова с вратата… Тогава имах труден разговор…

— Но сега нямате.

— Права си. — Той се облегна на бара. Джес едва се сдържа да не прихне, когато лакътят му се плъзна по плота.

— Това извинение ли е?

Той я изгледа с мътни очи.

— Съжалявам. Много, много съжалявам. Прости ми, о, барманко моя. А сега ще ми дадеш ли халба бира?

— Не. Единайсет часът е.

— Само защото ме омая с приказките си.

— Нямам време да ви чакам да изпиете половин литър бира.

— Тогава ми дай нещо твърдо. Моля те. Имам нужда от още едно питие. Дай ми една малка водка. Ето, можеш да задържиш рестото. — Той хлопна банкнота от двайсет лири на плота. От рязкото движение главата му се отметна леко назад. — Само една малка водчица. Не, по-добре двойна. Ще я изгълтам за две секунди. За една секунда…

— Не. Пихте достатъчно.

От кухнята долетя гласът на Дес:

— За бога, Джес, дай му едно питие!

Тя остана неподвижна за миг, със стиснати челюсти, после се обърна и наля сто грама водка в една чаша. Вкара сумата в касовата машина и мълчаливо остави рестото на бара. Той изпи водката на един дъх, като преглътна шумно, докато оставяше чашата, обърна се и се отдалечи с леко олюляване.

— Забравихте си рестото.

— Задръж го.

— Не го искам.

— Тогава го пусни в кутията за дарения.

Тя взе парите и ги натика в ръката му.

— Нямаме такава.

Мъжът примигна и залитна леко, докато тя му отваряше вратата. И в този миг Джес забеляза какво бе извадил от джоба си току-що. Както и лъскавото ауди на паркинга пред кръчмата.

— Не бива да шофирате.

— Няма проблем. — Той махна пренебрежително с ръка и изпусна ключовете. — И без това нощем е мъртвило. Да виждаш някакви коли?

— Не бива да шофирате.

— Тук е краят на света, в случай че не си забелязала! Намирам се на края на света и няма измъкване! — Той залитна напред, дъхът му вонеше на алкохол. — Ще карам много, много бавно, обещавам.

Беше толкова пиян, че Джес с лекота измъкна ключовете от ръката му.

— Не — каза твърдо и се обърна към бара. — Не искам да ми тежите на съвестта, ако катастрофирате. Влезте вътре, ще ви повикам такси.

— Дай си ми ключовете!

— Не.

— Крадеш ми ключовете, така ли…

— Спасявам ви шофьорската книжка! — Тя ги вдигна високо във въздуха и тръгна обратно към кръчмата.

— О, за бога… — запелтечи той и въздъхна така, сякаш тя бе поредното досадно нещо, с което трябваше да се справи.

Идваше й да го ритне.

— Ще ви извикам такси. Ей сегичка… Щом се качите в него, ще ви върна ключовете.

Тя изпрати есемес на Лиъм от задния коридор на кръчмата.

Това означава ли, че ми е излязъл късметът?, попита той.

Да, ако ги предпочиташ космати и от мъжки пол.

Джес се показа отново навън, но господин Никълс бе изчезнал. Колата му обаче още беше на паркинга. Тя го повика два пъти, чудейки се дали не се е скрил зад някой храст да се облекчи, после погледна към кръчмата и го видя: беше заспал дълбоко върху пейката до входа.

За миг си помисли да го остави там, но беше хладно, а и мъглите от морето бяха непредсказуеми. Освен това вероятно той щеше да се събуди без портфейла си.

— Няма да го кача в колата си — отказа Лиъм през отворения прозорец, когато таксито му спря на паркинга.

— Не е толкова зле. Просто е заспал. Ще ти обясня къде да го откараш.

— Не, не. Един такъв „заспал“ ми оповръща новите калъфки на седалките. А като дойде на себе си, духна.

— Той живее в Бийчфронт. Няма да избяга. — Тя погледна бързо часовника си. — О, хайде, Лиъм! Виж колко е часът! Трябва да се прибирам.

— Тогава го остави. Съжалявам, Джес.

— Добре. Какво ще кажеш и аз да се кача с него? Ако се издрайфа, ще почистя всичко. После ще ме откараш у дома. Той ще плати. — Тя вдигна рестото на господин Никълс, което той бе изпуснал на земята до пейката, и преброи парите.

— Тринайсет лири стигат ли?

Лиъм направи физиономия.

— О, Джес, не ме изкушавай!

— Моля те, Лиъм. — Тя се усмихна. Докосна лакътя му с ръка. — Моля те!

Той отмести поглед към пътя.

— Добре.

Джес наведе глава към спящото лице на господин Никълс, изправи се и кимна.

— Съгласен е.

Лиъм поклати глава. От романтичното му настроение преди малко не бе останала и следа.

— О, хайде, Лиъм! Помогни ми да го вкараме вътре. Трябва да се прибирам.

Господин Никълс отпусна глава в скута й като спящо дете. Тя не знаеше къде да дене ръцете си. Прегърна задната седалка и през цялото пътуване се молеше мъжът да не повърне. Всеки път, когато той изпъшкваше или се размърдаше, тя отваряше прозореца или се навеждаше да провери лицето му. Да не си посмял, нареждаше му мълчаливо. Да не си посмял! Бяха на две минути път от почивния комплекс, когато телефонът й иззвъня. Беше Белинда, съседката. Тя присви очи, за да прочете съобщението на светналия дисплей: Момчетата отново са тормозили Ники. Беше пред закусвалнята. Найджъл го откара в болницата.

По кожата й пропълзяха ледени тръпки. Идвам, написа в отговор.

Найджъл казва, че ще остане с него, докато дойдеш. Аз съм у вас с Танзи.

Благодаря ти, Белинда. Няма да се бавя.

Господин Никълс се размърда и изхърка продължително. Тя се загледа в него, в скъпата му подстрижка и прекалено сините джинси и изведнъж се изпълни с гняв. Можеше вече да си е у дома, ако не беше той. И тя щеше да разхожда кучето, а не Ники.

— Пристигнахме.

Джес показа на Лиъм къде е вилата на господин Никълс и двамата го понесоха натам, като го уловиха под мишниците. Коленете на Джес се подгъваха под тежестта му. Той се размърда малко, когато стигнаха входната врата, и тя затърси ключа във връзката, но после реши, че ще е по-лесно, ако използва своя.

— Къде да го оставя? — попита задъхано Лиъм.

— На дивана. Няма да го влачим до горния етаж.

Тя бързо го изправи в седнало положение. Свали очилата му, наметна го с едно сако, което беше наблизо, и остави ключовете върху малката масичка, която бе лъснала по-рано през деня.

И чак тогава произнесе думите:

— Лиъм, можеш ли да ме закараш до болницата? Ники е пострадал.

 

 

Колата се носеше бързо по празните улици. Мислите на Джес препускаха. Боеше се от онова, което можеше да завари. Доколко беше пострадал Ники? Дали Танзи беше видяла всичко? А после над страха изплуваха глупавите, прозаични въпроси като: Много ли ще се забавя в болницата? Таксито оттам щеше да й струва поне петнайсет лири.

— Искаш ли да те чакам? — попита Лиъм, когато пристигнаха пред Спешното отделение.

Тя изхвърча от колата още преди той да бе спрял както трябва.

Ники беше в странична стаичка. Когато сестрата я заведе там и дръпна завесата, Найджъл се надигна от пластмасовия си стол, добродушното му подпухнало лице беше напрегнато. Ники лежеше на една страна, скулата му бе бинтована, а кожата под окото му бе взела да посинява. Около главата му се виеше временна превръзка.

Джес сдържа риданието си.

— Ще зашият раните. Но искат да остане в болницата. Да проверят за фрактури и други такива… — Найджъл се чувстваше неловко. — Не ми даде да се обадя в полицията. — Той посочи с ръка някъде навън. — Ако не възразяваш, ще се прибирам при Белинда. Вече е късно…

Джес му благодари тихо и отиде при Ники. Постави ръка върху одеялото, покриващо рамото му.

— Танзи е добре — прошепна той, без да я погледне.

— Знам, миличък. — Тя седна на пластмасовия стол до леглото му. — Какво стана?

Ники сви леко рамене. Не му се говореше за това. Какъв беше смисълът в крайна сметка? Всички знаеха причината. Изглеждаш ли различно, ядеш бой. Продължиш ли да изглеждаш различно, и тормозът продължава. Това бе жестоката, неизменна логика на малкия град.

Този път Джес не знаеше как да го успокои. Не можеше да му каже, че всичко ще е наред, защото нямаше да е вярно. Не можеше да го увери, че полицията ще накаже Фишърови, защото тя никога не го правеше. Нямаше как да го убеди, че нещата ще се променят, преди да се усети, защото, когато си тийнейджър, за теб животът се простира само две седмици напред. А и двамата знаеха, че дотогава нямаше да се случи нищо хубаво. Пък вероятно и след това…

— Как е той? — попита Лиъм, докато тя вървеше бавно към колата. Адреналинът се бе оттекъл от тялото й и раменете й се бяха отпуснали уморено. Отвори задната врата, за да вземе якето и чантата си, и очите му в огледалото за обратно виждане забелязаха всичко.

— Ще го преживее.

— Малки негодници! Току-що говорих със съседа ти. Някой трябва да направи нещо. — Той нагласи огледалото. — Щях да им дам да се разберат, ако не трябваше да внимавам за разрешителното си. Скука, това е. Не знаят какво да правят със себе си и се заяждат с другите. Да не забравиш нещо в колата, Джес.

Тя трябваше да се вмъкне наполовина вътре, за да достигне якето си. Докато го правеше, усети нещо под крака си. Не много твърдо, с цилиндрична форма. Отмести стъпалото си, посегна към пода на колата и напипа тлъста ролка банкноти. Втренчи се в парите в сумрака, после в онова, което бе паднало до тях. Ламинирана карта, от ония, дето служителите забождат на дрехите си в офиса. Сигурно и двете бяха изпаднали от джоба на господин Никълс, когато той се бе отпуснал тежко на задната седалка. Преди да има време да помисли, тя ги напъха в чантата си.

— Ето — каза и бръкна в портмонето си, но Лиъм вдигна възпиращо ръка.

— Не. Имаш достатъчно проблеми. — Той й намигна. — Звънкай, ако се нуждаеш от такси. Безплатно е. Разбрали сме се с Дан.

— Но…

— Никакво „но“. Хайде, изчезвай, Джес. Погрижи се за момчето си. Ще се видим в кръчмата.

Тя едва не се разплака от благодарност. Стоеше с вдигната ръка, докато той излизаше от паркинга, и го чу, щом се провикна през отворения прозорец:

— Трябва да му кажеш, Джес. Ако изглежда малко по-нормално, няма да му разбиват главата толкова често.