Джоджо Мойс
Един + един (24)

Двадесет и трета глава
Ед

И тъй, веднъж Ед срещнал най-оптимистичното момиче на света. Момиче, което носело джапанки с надеждата, че така пролетта ще дойде по-бързо. Тя била жизнерадостна и пълна с ентусиазъм като Тигъра от „Мечо Пух“. И онова, което би повалило повечето хора, нямало ефект върху нея. Паднела ли, отново се изправяла на крака. Пришивала усмивка на лицето си, отупвала прахта от дрехите си и продължавала напред. Ед така и не можел да разбере дали това е най-героичното, или най-идиотското нещо, което е виждал.

А после стоял на тротоара пред скъпа четиристайна къща някъде край Карлайл и гледал как всичко, в което вярвало същото това момиче, й било отнето. Накрая не останало нищо, освен един призрак, който седял в колата до него и се взирал невиждащо през предното стъкло. Оптимизмът й се оттичал с доловим звук. И той усетил разкъсваща болка в сърцето…

 

 

Ед нае хижа край едно езеро, на двайсетина минути от къщата на Марти или по-скоро на неговата приятелка. Не успя да намери хотел в диаметър от сто и шейсет километра, където да приемат кучета, но последната рецепционистка, с която разговаря, се оказа услужлива жена. Тя го нарече „миличък“ осем пъти и му каза за ново място, управлявано от снахата на нейна приятелка. Той трябваше да плати за три дни, минималния им престой, но му беше все едно. А и Джес не попита за цената. Ед се съмняваше, че изобщо е забелязала къде са.

Взеха ключовете от рецепцията, той подкара колата по алеята между дърветата и спряха пред хижата. Ед вкара кучето вътре, помагайки на Джес, тъй като тя вече куцаше силно. Той си припомни яростта, с която бе ритала колата. И то с джапанки…

— Вземи си топла вана — предложи й, докато включваше всички лампи и дърпаше завесите. Навън вече бе твърде тъмно, за да се види нещо. — Хайде, опитай да се отпуснеш. Ще отида да намеря храна. И може би малко лед.

Тя се извърна и кимна. Ала това, което му отправи в знак на благодарност, трудно можеше да се нарече усмивка.

Най-близкият супермаркет бе такъв само по име — под потрепващото луминесцентно осветление имаше две кошници със завехнали зеленчуци и рафтове с консервирана храна от производители, за които Ед не бе и чувал. Купи готова храна, хляб, кафе, мляко, замразен грах и болкоуспокояващи. И две бутилки вино. Той също имаше нужда от питие.

Стоеше на касата, когато телефонът му сигнализира, че е получил есемес. Извади го припряно от джоба си, чудейки се дали не е Джес. Но после си спомни, че кредитът й бе изтекъл преди два дни.

Здравей, скъпи. Съжалявам, че няма да можеш да дойдеш утре. Надяваме се да те видим скоро. Обичам те, мама. П. П. Поздрави от татко. Днес не се чувства много добре.

— Двайсет и две лири и осемдесет пенса.

Момичето го повтори два пъти, преди Ед да я чуе.

— О, съжалявам… — Той забърка в джоба за картата си и я подаде.

— С карти не работим. Има табела.

Ед проследи погледа й. Старателно удебелен надпис с химикалка гласеше: „Само в брой или чекове“.

— Шегувате се, нали?

— Защо ми е да се шегувам? — Продавачката задъвка бавно каквото се намираше в устата й.

— Не знам дали имам достатъчно пари — обясни Ед.

Тя го изгледа безразлично.

— Значи, не приемате карти?

— На табелата пише.

— Добре, а къде е най-близкият банкомат?

— Карлайл. — Тя примигна мързеливо. — Ако нямате пари, трябва да върнете покупките.

— Имам, само изчакайте малко…

Той зарови в джобовете си, като пренебрегна нетърпеливите въздишки на хората зад себе си. По някакво чудо успя да събере достатъчно за всичко, освен за панирания лук с подправки. Преброи сумата и момичето вдигна вежди, докато маркираше покупките, като избута лука встрани. Ед, от своя страна, изсипа всичко в найлоновата торба, която се скъса още преди да е стигнал до колата.

Опитваше да не мисли за майка си…

 

 

Готвеше, когато Джес слезе долу с накуцване. Или по-точно, заредил бе микровълновата с две пластмасови тарелки, което беше върхът на кулинарните му умения. Тя бе облякла халат за баня, а косата й бе увита с бяла хавлиена кърпа, оформена като тюрбан. Ед така й не бе разбрал откъде жените се учат на това. Бившата му съпруга също го правеше. Той се бе питал дали не е нещо, с което жените се раждат, като менструацията и прането на ръка. Измитото й от грим лице беше красиво.

— Заповядай. — Ед й подаде чаша вино.

Джес я пое. Той бе запалил камината и тя седна пред пламъците, все така потънала в мисли. Подаде й замразения грах за натъртения крак и се зае с останалите ястия за микровълнова, следвайки указанията върху опаковките.

— Изпратих есемес на Ники — уведоми я, докато дупчеше прозрачното фолио с вилицата. — Само да му кажа къде сме отседнали.

Тя отпи нова глътка вино.

— Той добре ли е?

— Добре е. Тъкмо щяха да вечерят.

Джес трепна и Ед мигом съжали, че й бе дал повод да си представи тази малка семейна картина.

— Как е кракът ти? — побърза да попита той.

— Наболява ме…

Джес отпи голяма глътка вино и той забеляза, че вече е изпразнила чашата. Изправи се с пъшкане, при което грахът падна на пода, и си наля нова. После, сякаш изведнъж си бе припомнила нещо, бръкна в джоба на халата и извади малка найлонова торбичка.

— Тревата на Ники — обясни. — Сега ще свърши работа и на мен!

Каза го дръзко, очаквайки Ед да я спре. Когато той не го стори, придърпа една туристическа брошура от масичката за кафе, постави я в скута си и се зае да свива цигара. Запали я и вдъхна дълбоко. Помъчи се да спре кашлицата… Хавлиеният й тюрбан бе започнал да се смъква и тя го свали раздразнено, така че мократа й коса се разпиля върху раменете. Всмукна отново, притвори очи и му подаде цигарата.

— Това ли подуших, като влязох?

Тя едва отвори очи.

— Мислиш ме за пропаднала.

— Не. Смятам, че единият от нас трябва да е в състояние да шофира, в случай че Танзи поиска да я вземем. Няма проблем. Наистина. Ти можеш да пушиш. Имаш нужда от…

— Нов живот? Да се взема в ръце? Да гледам оптимистично напред? — Тя се изсмя безрадостно. — О, не. Забравих. Дори в това не ме бива.

— Джес…

Тя вдигна извинително ръка.

— Съжалявам. Добре. Хайде да хапнем нещо.

Ядоха на малката ламинирана маса в кухненския бокс. Кърито беше прилично, но Джес едва докосна своето.

Докато той раздигаше чиниите и се канеше да ги измие, тя каза:

— Държа се като пълна идиотка, нали?

Ед се облегна на кухненския шкаф с чиния в ръка.

— Не виждам защо…

— Мислих много, докато бях в банята. През всичките тези години все повтарях на децата, че ако се съобразяваш с хората и постъпваш правилно, всичко ще е наред. Не кради. Не лъжи. Дръж се почтено и накрая ще бъдеш възнаграден. Е, това са пълни глупости, нали? Никой друг не разсъждава по този начин.

Гласът й бе леко завален, пронизан от болка.

— Не е така…

— Нима? От две години съм разорена. От две години го защитавам, не искам да го стресирам допълнително, да го занимавам със собствените му деца. А през цялото това време той си е живял царски. — Тя поклати изумено глава. — Изобщо не подозирах! Нито за минутка! Но докато бях в банята, прозрях нещо за цялото това „не прави онова, което не искаш да правят на теб“. Е, то действа само ако всички го следват. А никой не го прави. Светът е пълен с хора, които пет пари не дават как се държат с останалите. Минават през теб, без да им мигне окото, щом така ще получат каквото искат. Дори ако минават през собствените си деца.

— Джес…

Той прекоси кухнята и застана до нея. Не можеше да измисли какво да каже. Искаше да я прегърне, но нещо в нея го възпираше. Тя си наля нова чаша вино и я вдигна в знак на поздрав.

— Не ми пука за тази жена. Не е това… Той беше прав, че между нас отдавна няма нищо. Но всички тези глупости, че не можел да се погрижи за собствените си деца! Да отказва дори да помисли как може да помогне за училищната такса на Танзи! — Тя отпи дълга глътка от питието си и притвори за миг очи. — Видя ли с какво бе облечено онова момиче? Знаеш ли колко струва един суитшърт „Холистър“? Шейсет и седем лири. Шейсет и седем лири за детски суитшърт! Видях цената на етикета, когато Айлийн Фиркалото беше в къщи. — Тя избърса гневно очи. — Знаеш ли какво изпрати той на Ники за рождения му ден през февруари? Подаръчен талон за десет лири от магазин за компютри. С десет лири не можеш да си купиш дори компютърна игра. Само втора употреба. А ние глупаците останахме много доволни. Защото решихме, че Марти вече е по-добре. Казах на децата, че когато не работиш, десет лири са доста пари.

Тя се изсмя. Ужасен, скръбен звук.

— А през цялото това време… През цялото това време той е бил в този луксозен дом с безупречния си нов диван и пердетата в тон с него, и проклетата си момчешка подстрижка. Но така и не събра смелост да ми каже.

— Той е страхливец — каза тихо Ед.

— Да. А аз съм идиотка. Повлякох децата през половината страна, за да гоня тоя, дето духа, понеже си въобразявах, че е за тяхно добро. Задлъжнях с хиляда лири. Загубих работата си в кръчмата. Самочувствието на Танзи вече не е същото, защото я подложих на непосилно изпитание. И защо? Защото отказвах да видя истината.

— Истината?

— Хората като нас никога не успяват. Никога! Винаги си оставаме на дъното.

— Това не е вярно.

— А ти откъде знаеш? — В гласа й нямаше гняв, само обърканост. — Как изобщо би могъл да разбереш? Ето, теб те разследват за едно от най-сериозните престъпления в Ситито. Честно казано, извършил си го. Обяснил си на приятелката си какви акции да купи, за да спечели куп пари. Но ще се измъкнеш.

Чашата замръзна пред устните му.

— Ще видиш. Ще лежиш няколко седмици, дори е възможно да получиш само условна присъда, и ще платиш голяма глоба. Разполагаш със скъпи адвокати, които ще си свършат добре работата. Имаш хора, които ще те подкрепя и ще се борят за теб. Притежаваш къщи, коли, пари. Няма за какво да се тревожиш. Как изобщо би могъл да разбереш какво е да си като нас?

— Това не е честно — каза той меко.

Тя се извърна, всмукна от цигарата, притвори очи и издиша нагоре, сладкият дим се понесе към тавана.

Ед седна до нея и измъкна цигарата от пръстите й.

— Мисля, че не е добра идея.

Тя я грабна обратно.

— Не ми казвай какво е добра идея!

— Смятам, че това няма да ти помогне.

— Не ми пука за мнението ти…

— Аз не съм ти враг, Джес.

Тя бързо го погледна, извърна се и се взря в огъня. Ед реши, че може би очаква от него да стане и да излезе.

— Съжалявам — произнесе тя накрая, ала гласът й беше твърд.

— Всичко е наред.

— Не е наред. — Джес въздъхна. — Не биваше… Не биваше да си го изкарвам на теб.

— Няма проблем. Ти имаше ужасен ден. Виж, ще отида да си взема вана, а после предлагам просто да поспим.

— Ще се кача, щом си изпуша цигарата.

Ед изчака за миг, остави я да гледа втренчено в огъня. Явно беше много уморен, защото можеше да мисли единствено за ваната и за нищо след това…

 

 

Сигурно беше задрямал в препълнената вана. Изсипал беше вътре каквито шампоани и соли успя да намери и се потопи доволно, усещайки как топлата вода започва да сваля част от напрежението през деня.

Опита се да не мисли. Нито за Джес на долния етаж, втренчена мрачно в игривите пламъци, нито за майка си, очакваща сина, който нямаше да дойде. Просто имаше нужда няколко минути да не мисли за нищо. Отпусна глава във водата…

Унесе се. Но сякаш в него пропълзя някакво странно напрежение: не можеше да се отпусне съвсем дори когато затвори очи. И после чу звука… Далечен шум, неравен и остър, като виенето на моторна резачка или шофьор, който се учи да натиска газта. Отвори очи, очаквайки шумът да отмине. Мислеше, че поне на това място ще може да намери мъничко спокойствие. Поне една нощ без драми… Толкова много ли искаше?

— Джес? — провикна се, когато звукът започна да го дразни. Зачуди се дали долу няма музикална уредба. Нещо, което тя бе включила, за да заглуши мислите си.

А после осъзна източника на смътното си безпокойство: чуваше собствената си кола.

Изправи се рязко във ваната и остана така за част от секундата, после изскочи и уви хавлия около кръста си. Втурна се надолу по стълбите, мина покрай празния диван, покрай Норман, който вдигна въпросително глава от мястото си пред огъня, и задърпа входната врата, докато накрая успя да я отвори. Лъхна го струя студен въздух. Излезе тъкмо навреме, за да види как колата му подскочи на място и пое по извитата чакълеста алея пред хижата. Ед скочи от стъпалата и докато тичаше, успя да различи Джес зад волана, проточила врат, взираща се през предното стъкло. Не беше включила никакви светлини.

— Исусе Христе! ДЖЕС!

Той хукна през тревата. От него още капеше вода, стискаше с една ръка хавлията около кръста, опитвайки се да пресече моравата, за да й попречи да излезе на шосето. За миг лицето й се обърна към него и когато го видя, очите й се разшириха. Чу се силен стържещ звук, докато тя се бореше със скоростите.

— Джес!

Той вече беше до колата. Хвърли се към предния капак, удари се в него, добра се до вратата от страната на шофьора. Тя се отвори, преди Джес да успее да я заключи, и той се олюля.

— Какви ги вършиш!

Но тя не спря. Сега Ед тичаше с неестествено големи крачки, стиснал отворената врата и уловил с една ръка кормилото, усещайки острия чакъл под петите си. Хавлиената кърпа отдавна бе изчезнала.

— Пусни вратата!

— Спри колата! Джес, спри колата!

— Пусни вратата, Ед! Ще се нараниш. — Тя го потупа по ръката и колата направи опасен завой наляво.

— Какво, по дяволите… — С един замах той успя да измъкне ключовете от стартера. Колата потрепери и спря рязко. Дясното му рамо се блъсна силно във вратата. Носът на Джес се удари във волана и се чу ужасен звук.

— По дяволите! — Ед падна тежко на една страна, главата му се удари в нещо твърдо.

Остана да лежи на земята със замаяна глава. След секунда мислите му се проясниха, изправи се с треперещи нозе и се подпря на все още отворената врата. Успя да види, през помътените си очи, че са на метри от езерото. Брегът му се очертаваше мастиленочерен до самите колела. Ръцете на Джес лежаха върху волана, лицето й бе заровено между тях. Той се пресегна и издърпа ръчната спирачка, преди тя отново да успее да подкара колата по някакъв начин.

— Какво си мислеше, че правиш, по дяволите! — Тялото му пулсираше от адреналин и болка. Тази жена беше същински кошмар. — Божичко, главата ми! О, не! Къде ми е хавлията? Къде ми е проклетата хавлия?!

В хижите наоколо проблеснаха светлини. Той погледна към тях и забеляза на прозорците силуети, досега не бе осъзнал, че го наблюдаваха. Прикри се криво-ляво с една ръка и полугол изтича за хавлията, която лежеше кална на алеята. Докато вървеше, вдигна заканително другата си ръка към тях, сякаш да каже: „Няма нищо за гледане!“. А предвид студения нощен въздух това бързо се бе превърнало в истина.

Някои дръпнаха пердетата.

Тя седеше, където я бе оставил.

— Знаеш ли колко пи тази вечер? — кресна през отворената врата. — Колко трева изпуши? Можеше да се убиеш! Да убиеш и двама ни!

Идеше му да я улови за раменете и да я разтърси.

— Искаш съвсем да оплескаш нещата, така ли? Какво ти има, по дяволите!

И после я чу. Тя бе обхванала главата си с ръце и плачеше. Тих, отчаян звук…

— Съжалявам.

Ед въздъхна и завърза хавлията около кръста си.

— Защо го направи, Джес?

— Исках да ги прибера. Не можех да ги оставя там. С него…

Той сви юмруци и ги отпусна.

— Но ние говорихме за това! Те са добре. Ники каза, че ще се обади, ако има проблем. И ще ги вземем утре рано. Знаеш го. Защо тогава…

— Страх ме е, Ед.

— Страх те е? От какво?

Носът й кървеше, тъмночервена струйка си проправяше път към устната, гримът на очите й беше размазан.

— Страх ме е, че… може да им хареса у Марти. — Лицето й се сгърчи. — Боя се, че може да не искат да се върнат.

Джес се облегна нежно на него, заровила лице в голите му гърди.

И най-накрая Ед я прегърна, притисна я силно и я остави да се наплаче…

 

 

Чувал бе религиозни хора да казват, че имали просветления. В един момент всичко им се изяснявало и целият боклук и заблуждения просто се стопявали. Това винаги му се струваше малко вероятно. Но ето че и Ед Никълс получи подобно просветление в една дървена хижа край малък водоем, който би могъл да се нарече езеро или широк канал, все едно какво, някъде в околностите на Карлайл.

Изведнъж разбра, че трябва да постъпи почтено. Усети несправедливостите в живота на Джес по-остро, отколкото бе усещал своите проблеми. Осъзна, докато я прегръщаше и целуваше по насълзеното лице и чувстваше как се е вкопчила в него, че ще направи всичко възможно тя и децата й да са щастливи, да ги защитава и да им даде добър старт в живота.

Не се запита как може да знае това само след четири дни, прекарани заедно с тази жена. Просто му изглеждаше по-ясно, отколкото нещата, които беше планирал от десетилетия насам.

— Всичко ще е наред — зашепна в ухото й — защото аз ще се постарая да е наред.

И тогава й разказа, с кроткия тон на човек, който прави признание, че тя е най-невероятната жена, която е срещал. А когато тя вдигна зачервените си очи към него, Ед избърса кървящия й нос, нежно докосна с устни нейните и направи каквото искаше през последните четирийсет и осем часа, макар в началото да бе твърде тъп, за да го осъзнае. Целуна я. А когато тя отвърна на целувката му — отначало плахо, после с буйна, стаена страст, и ръката й се прокрадна по раменете му — той я взе на ръце и я понесе обратно към къщата. И по единствения начин, чрез който се надяваше, че Джес няма да го разбере превратно, се опита да й покаже какво е тя за него…

Защото в този миг Ед Никълс осъзна, че той беше приличал повече на Марти, отколкото на Джес. Държал се беше като страхливец, който цял живот бяга от проблемите, вместо да се изправи срещу тях. И това трябваше да се промени.

— Джес… — прошепна нежно той малко по-късно, докато лежеше буден и изумен от невероятния обрат в живота си. — Ще направиш ли нещо за мен?

— Какво? — попита тя сънено. Ръката й докосна нежно гърдите му. — Божичко, още ли?

— Не. Утре…

Тя се размърда и плъзна крак върху неговите. Той усети устните й върху своите.

— Разбира се. Какво искаш?

Ед се загледа в тъмнината.

— Ще дойдеш ли с мен при нашите?