Джоджо Мойс
Един + един (36)

Тридесет и пета глава
Джес

От полицията дойдоха на четвъртия ден от инцидента с Норман. Джес гледаше през прозореца на дневната как полицайката върви по градинската пътека и за един глупав миг си помисли, че е дошла да й съобщи, че Норман е умрял. Младата жена имаше рижава коса, прибрана в скромна конска опашка. Джес не я беше виждала досега.

Идвала заради съобщението за пътен инцидент, така обясни, когато Джес й отвори вратата.

— Не ми казвайте — поде Джес, докато вървеше по коридора към кухнята. — Шофьорът ще ни съди, че сме повредили колата му. — Съседът Найджъл я беше предупредил, че е възможно. Тя не се сдържа и се разсмя, когато той го каза.

Полицайката погледна в бележника си.

— Не, поне засега. Изглежда, повредата на колата му е незначителна. Освен това има противоречиви показания — според някои от тях е възможно да е карал с превишена скорост. Обаче разполагаме с доста информация за онова, което е довело до инцидента, и се чудех дали не може да изясните някои неща.

— Какъв смисъл има? — попита Джес и се върна към миенето на чиниите. — Вие никога не предприемате нищо.

Знаеше как звучи: като половината жители в квартала — настроена отрицателно, готова за конфронтация. Вече не й пукаше. Но служителката беше още нова и държеше да играе по правилата.

— Опитайте се все пак да ми кажете какво се случи. Няма да ви отнеме повече от пет минути.

И Джес й разказа, с вялия тон на човек, който не очаква да му повярват. Разправи й за Фишърови и онова, което бяха сторили на семейството й, и факта, че сега тя има дъщеря, която се страхува да играе в собствената си градина. Разказа й за глупавото едро куче, което в момента трупаше огромни сметки във ветеринарната клиника. И как единствената цел на сина й сега е да замине колкото може по-далеч от този град, понеже Фишърови бяха превърнали последната му училищна година в ад… Ала това едва ли ще се случи.

Полицайката не изглеждаше отегчена. Стоеше, облегната на кухненския шкаф, и си водеше бележки. После помоли Джес да й покаже оградата.

— Ето там… — Джес посочи през прозореца. — Вижда се къде съм я поправила, дъските са по-светли. А инцидентът, ако може да се нарече така, се случи на около петдесетина метра оттук, вдясно.

Джес наблюдаваше полицайката, която излезе навън да погледне. Айлийн Трент буташе количката със стоката си и махна бодро на Джес над оградата. Но когато видя кой е в градината, сниши глава и се отдалечи бързо в обратна посока.

Полицай Кенуърти остана отвън почти десет минути. Джес изпразваше пералнята, когато тя влезе отново в къщата.

— Може ли да ви задам един въпрос, госпожо Томас? — попита, след като затвори задната врата.

— Това ви е работата — промърмори Джес.

— Сигурно вече са ви питали, но да повторя: има ли запис от вашата камера?

 

 

Джес изгледа записа три пъти, след като полицай Кенуърти я извика в полицейския участък, седнала до нея на пластмасов стол в стаята за разпити. И всеки път изтръпваше: дребничката фигура с проблясващите на слънцето пайети по ръкавите, която вървеше бавно в края на екрана, а после спря, за да намести очилата на носа си. Колата, която забави ход, вратата, която се отвори. Един, двама, трима… Лекото отстъпване на Танзи назад, очите й, които оглеждаха притеснено улицата. Вдигнатите ръце. А после те я наобиколиха и Джес извърна глава. Не можеше да гледа повече.

— Уликите са безспорни, госпожо Томас. И записът е с добро качество. От следствената служба ще са очаровани — увери я бодро служителката и на Джес й бяха нужни няколко секунди, за да проумее какво й казва. Някой наистина щеше да ги приеме на сериозно.

Разбира се, отначало Фишър бе отрекъл всичко. Обяснил на полицаите, че просто се пошегували с Танзи.

— Ние обаче имаме показанията й. И двама свидетели. Освен това Джейсън Фишър е обсъждал във Фейсбук как смята да го направи.

— Какво да направи?

За миг усмивката на полицайката помръкна.

— Нещо не много хубаво.

Джес не продължи да разпитва.

В участъка бяха получили анонимно обаждане, че е използвал името си като парола.

— Ама че кретен! — възкликна полицай Кенуърти. Точно така го нарече: „кретен“. — Между нас казано — обясни, докато извеждаше Джес — записът може да не важи в съда. Но е достатъчен, за да предприемем мерки.

Отначало случаят бе отбелязан бегло. Няколко младежи са арестувани за нападение на малолетна и опит за отвличане, така пишеше в местните вестници. Ала на следващата седмица отново се появиха в пресата, и то поименно. Стана ясно, че на Фишърови е наредено да освободят общинското жилище. Джес и децата й не бяха единствените, които те бяха тормозили. Цитирана бе Службата по настаняване, която казваше, че семейството отдавна е с последно предупреждение.

Ники размаха вестника по време на вечерята и прочете написаното на глас. За миг всички се умълчаха, неспособни да повярват на ушите си.

— Значи Фишърови трябва да се преместят другаде? — смая се Джес. Вилицата замръзна пред устата й.

— Точно така — потвърди Ники.

— И какво ще стане с тях после?

— Тук пише, че ще се преместят в Съри, при някакви свои роднини.

— Съри? Но…

— Общината вече няма да има грижа за никого от тях. Нито за Джейсън Фишър, нито за братовчед му и неговото семейство. — Той отново се зачете. — Местят се при някакъв чичо. И дори са им издали забранителна заповед, която не им позволява да се върнат в квартала. Погледни, има две снимки на майка му, която плаче и казва, че това е недоразумение и че Джейсън не би убил и муха. — Той побутна вестника през масата към нея.

Джес прочете статията два пъти само за да се увери, че Ники е разбрал правилно.

— Значи ще ги арестуват, ако се върнат, така ли?

— Видя ли, мамо? — рече Ники, докато дъвчеше залък хляб. — Ти се оказа права. Нещата може да се променят.

Джес седеше, без да помръдва. Гледаше вестника, но после изведнъж се вторачи в него, докато той осъзна как я бе нарекъл и се изчерви. Надяваше се тя да не реагира прекалено емоционално. Джес само преглътна и избърса очи с опакото на ръката си, преди да започне да се храни отново.

— Добре — каза със задавен глас — добре. Това е хубава новина. Много хубава…

— Наистина ли мислиш, че нещата може да се променят? — Очите на Танзи бяха големи, тъмни и предпазливи.

Джес остави ножа и вилицата си.

— Наистина, миличка. Всички имаме тежки моменти, но след тях винаги идват по-добри.

Танзи погледна към Ники, отново към Джес, и продължи да се храни.

 

 

Животът продължаваше. Джес отиде в „Перата“ в събота по обед, като криеше накуцването си последните двайсетина метра, и помоли да получи обратно работата си. Дес й каза, че е взел момиче от Париж.

— Не истинския Париж. Това щеше да ми струва скъпо.

— Тя може ли да разглобява помпите, когато нещо не е наред? — попита Джес. — Може ли да поправя казанчето в мъжката тоалетна?

— Вероятно не, Джес. — Бившият й шеф продължи да чисти кефала с дебелите си пръсти. — Но се нуждая от човек, на когото мога да разчитам. Ти не си такава.

— Чакай малко, Дес! Една пропусната седмица за две години! Моля те! Нуждая се от работата.

Той обеща, че ще си помисли.

Децата отново тръгнаха на училище. Танзи искаше Джес да я прибира всеки следобед. Ники ставаше, без да е необходимо тя да влиза по шест пъти, за да го събуди. Дори вече закусваше, когато тя излизаше от банята. Не поиска да поднови рецептата за успокоителните. Линията му за очи беше съвършена.

— Реших да не напускам училище. По-добре да изкарам пълния гимназиален курс. Така ще съм близо до Танзи, когато тя започне да учи в прогимназията.

Джес примигна.

— Това е чудесна идея.

Тя чистеше заедно с Натали и слушаше клюките й за последните дни на Фишърови: как изтръгнали всички контакти и пробили дупки в стените от гипсокартон, преди да напуснат къщата на „Плезънт Вю“. Някой — тя направи гримаса, когато го каза — беше подпалил матрак пред общината в неделя вечерта.

— Сигурно изпитваш голямо облекчение? — попита накрая.

— Разбира се — отвърна Джес.

— Е, ще ми разкажеш ли как мина пътуването? — Натали се изправи и потърка гърба си. — Все се канех да те питам какво е да пътуваш чак до Шотландия с господин Никълс. Сигурно си се чувствала неловко.

Джес се наведе над мивката и отначало не каза нищо, само се загледа през прозореца към морето.

— Не беше зле.

— Не ти ли свърши запасът от приказки?

Джес усети как очите й се наливат със сълзи, затова се престори, че търка невидимо петно върху неръждаемата стомана.

— Не — отвърна. — Колкото и да е странно.

А истината беше друга: Джес усещаше отсъствието на Ед като дебело одеяло, което задушава всичко. Липсваше й усмивката му, устните му, топлината на кожата му, онази пътечка от тъмни косми, която се виеше надолу по корема му… До него се чувстваше по-привлекателна, по-секси… Струваше й се, че всичко е възможно. Не можеше да повярва, че да загубиш човек, когото си познавал от толкова малко време, е като да загубиш част от себе си, че липсата му може да направи храната безвкусна, а цветовете — скучни.

Сега Джес си даваше сметка, че когато Марти си бе тръгнал, онова, което изпита, бе свързано единствено с практични въпроси. Тревожеше се как децата ще се почувстват без него. Тревожеше се за пари и кой ще се грижи за тях, когато кара вечерна смяна в кръчмата, и кой ще прибира прането, ако завали. Но заедно с това изпита смътно облекчение.

Ед беше различен. Отсъствието му я измъчваше още със събуждането й сутрин, беше като дупка в мъртвилото на нощта. Тя постоянно си повтаряше: Съжалявам, не исках да се случи така, обичам те…

Но най-много я натъжаваше обстоятелството, че мъжът, който беше виждал само най-доброто в нея, вече мислеше най-лошото. За него сега тя не се различаваше от другите, които го бяха подвели или объркали живота му. Всъщност вероятно бе по-лоша. И вината беше изцяло нейна. А съзнанието за стореното не й даваше мира…

Мислеше за това в продължение на три нощи и накрая му написа писмо. Ето какви бяха последните редове:

Просто в един необмислен миг се превърнах в нещо, което винаги съм предупреждавала децата си да не бъдат. Накрая животът подлага всички ни на изпитание и аз се провалих.

Съжалявам.

Липсваш ми.

Послепис: Знам, че няма да ми повярваш. Но аз наистина щях да ти върна парите.

Тя написа телефонния си номер и сложи двайсет лири в един плик, върху който надраска: „Първа вноска“. Даде го на Натали и я помоли да го сложи в пощата му на рецепцията в Бийчфронт. На следващия ден Натали каза, че пред номер две са поставили табела, че апартаментът се продава. И хвърли изучаващ поглед на Джес, а после престана да задава въпроси за господин Никълс.

Когато изминаха пет дни и Джес осъзна, че той няма да отговори, прекара цяла нощ, без да мигне, а после си каза твърдо, че не може повече да лежи в леглото и да се самосъжалява. Време беше да продължи напред. Разбитото сърце беше твърде скъп лукс за един самотен родител като нея.

 

 

В понеделник си направи чаша чай, седна на кухненската маса и се обади в банката за кредитната си карта; уведомиха я, че трябва да увеличи минималната месечна вноска. Отвори писмо от полицията, в което пишеше, че ще бъде глобена с хиляда лири за шофиране без платен данък и застраховка и че ако иска да обжалва глобата, трябва да подаде заявление за изслушване в съда. Другото писмо беше от наказателния паркинг, където държаха ролса. В него пишеше, че дължи сто и двайсет лири до предишния четвъртък. Отвори първата сметка от ветеринаря и я пъхна обратно в плика. Научила бе достатъчно за един ден. Получи есемес от Марти, който питаше дали може да дойде и да види децата през ваканцията.

— Какво ще кажете? — попита ги тя на закуска.

Те вдигнаха рамене.

След като приключи с чистенето във вторник, отиде в града да се види с някой от по-евтините адвокати и плати двайсет и пет лири, за да й съчинят писмо до Марти, в което искаше развод и издръжка за децата със задна дата.

— Колко назад? — попита адвокатката.

— Две години.

Жената дори не вдигна очи. Джес се зачуди какви ли истории чуваше всеки ден. Тя написа някакви цифри и обърна екрана към Джес.

— Това е сумата. Доста е голяма. Сигурно ще помоли да я изплати на части. Обикновено така действат.

— Чудесно. — Джес взе чантата си. — Направете каквото е нужно.

Тя се зае да прехвърля в главата си списъка с проблеми, които трябваше да разреши. И се опита да види по-голямата картина отвъд това градче. Отвъд малкото семейство с финансови проблеми и кратка любовна история, която беше изтляла, преди да е започнала истински. Понякога, каза си тя, животът е поредица от препятствия, които просто трябва да преодолееш със силна воля. Загледа се в калното синьо на безкрайното море, вдъхна дълбоко, вдигна брадичка и реши, че ще се справи. Ще успее да разреши повечето проблеми. Все пак човек не е абониран за щастието.

Джес пое по чакълестия плаж, краката й затъваха сред пяната от вълните. Преброи хубавите неща в живота си на трите пръста, сякаш свиреше на пиано в джоба си: Танзи е в безопасност. Ники е в безопасност. Норман се възстановява.

В крайна сметка това беше най-важното, нали?

Останалото бяха просто подробности…

 

 

Две вечери по-късно всички се бяха настанили на старите пластмасови столове в градината. Танзи си бе измила косата и седеше в скута на Джес, а тя прокарваше гребена през оплетените й мокри кичури. Разказа на децата си защо господин Никълс няма да се върне.

Ники я изгледа невярващо.

— Взела си ги от джоба му, така ли?

— Не. Бяха паднали в едно такси. Ала знаех на кого са.

Последва шокирано мълчание. Джес не можеше да види лицето на Танзи. Не намери сили да погледне и към Ники. Продължи да реши внимателно косата на дъщеря си и да я приглажда, а гласът й бе спокоен и уверен, сякаш това можеше да оправдае стореното от нея.

— Какво направи с парите? — Главата на Танзи беше станала странно неподвижна.

Джес преглътна.

— Вече не си спомням.

— Да не си ги дала за входната такса в „Сейнт Анс“?

Тя продължи да я реши. И да приглажда. Леко подръпване, още едно, изваждане на гребена…

— Наистина не си спомням, Танзи. Както и да е, не е толкова важно за какво съм ги използвала.

Джес усещаше очите на Ники върху себе си през цялото време, докато говореше.

— Защо ни го казваш тогава?

Леко подръпване, още едно, изваждане на гребена.

— Защото… искам да знаете, че направих ужасна грешка и съжалявам. Макар че смятах да ги върна, изобщо не биваше да ги вземам. Затова няма извинение. И Ед… Искам да кажа господин Никълс… Та той беше съвсем прав да си тръгне, когато разбра, защото… Е, най-важното между двама души е доверието. — Тя се стараеше да запази гласа си равен и овладян, но ставаше все по-трудно. — Затова искам да знаете, че съжалявам, понеже подведох и вас. Учех ви как е редно да се държите, а после направих точно обратното. Признавам си, защото в противен случай ще съм лицемер. Но също така искам да видите, че неправилните постъпки имат последствия. В моя случай загубих човек, на когото държах. И то много.

И двамата мълчаха.

След минута Танзи протегна ръка. Пръстите й потърсиха тези на Джес и за миг ги стиснаха.

— Всичко е наред, мамо — каза тя. — Всички правим грешки.

Джес притвори очи. Когато ги отвори отново, Ники вдигна глава. Изглеждаше искрено изумен.

— Той щеше да ти ги даде, ако беше поискала… — промълви и в гласа му прозвуча едва доловима, но нескрита нотка на гняв.

Джес го изгледа.

— Щеше да ти ги даде, ако го беше помолила.

— Да — потвърди тя и ръката й остана да лежи неподвижно върху косата на Танзи. — Това е най-лошото… И аз мисля, че щеше да ми ги даде.