Джоджо Мойс
Един + един (12)

Единадесета глава
Ед

След като излезе от „Дейнхол“, на Едуард Никълс му бяха необходими петнайсет минути да се запита какво, по дяволите, го бе прихванало преди малко. Току-що се беше съгласил да закара своенравната чистачка, двете й странни деца и едно огромно смърдящо куче чак до Шотландия. Какво си бе мислил, по дяволите? Още чуваше скептичния глас на Джема по телефона:

— Значи, предпочиташ да водиш непознато малко момиче и семейството й до другия край на страната? Чудесно.

И след кратко мълчание беше добавила: — Сигурно е хубава.

— Коя?

— Майката, естествено. Вероятно е с големи цици. Или пък с дълги крака… А ти си рицарят на бял кон.

— Виж, не е това… — Той не можеше да каже нищо, защото те щяха да чуят.

— Ясно, и двете неща са верни. — Тя въздъхна дълбоко. — За бога, Ед!

Той реши, че утре сутринта ще отскочи до тях, за да се извини и да обясни, че има работа. Чистачката, която май се казваше Джес, щеше да разбере. Сигурно и тя не изгаряше от желание да пътува в колата на непознат. Не изглеждаше очарована от предложението.

Той щеше да й даде нещичко за билетите за влака. Все пак не беше негова вината, че тази жена е решила да кара кола без платен данък и застраховка. Ако всичко това се погледне отстрани — ченгетата, странните деца, нощната авантюра с ролса — тя беше непредсказуема. А Ед Никълс нямаше нужда от повече проблеми в живота си.

С тези мисли в главата Ед си изми зъбите и потъна в първия нормален сън от седмици.

Спря пред портичката малко след девет. Възнамеряваше да дойде по-рано, но не можа да си спомни къщата. Кварталът с общинските жилища представляваше обширен район от улици, всичките сякаш излети от един калъп, и той бе карал напосоки почти трийсетина минути, преди да разпознае Сийкоул авеню.

Сутринта беше хладна, тиха, въздухът бе натежал от влага. Улицата беше пуста, като се изключи рижавата котка, която пристъпяше предпазливо по тротоара, а опашката й приличаше на въпросителен знак. „Дейнхол“ не изглеждаше толкова враждебен на дневната светлина, но въпреки това Ед се улови, че на два пъти проверява дали е заключил колата, след като слезе от нея.

Започна да се взира в прозорците. В една от стаите на втория етаж се виждаше знаме в розово и бяло, а на верандата отпред вяло се полюшваха две висящи саксии. На съседната алея имаше кола, покрита с брезент. А после видя кучето. Господи! Беше огромно! Ед си представи как се бе излегнало на задната седалка в колата му миналата вечер. Когато се качи в нея тази сутрин, усети миризмата, останалата след животното.

Отвори резето на портичката предпазливо, но кучето просто обърна огромната си глава с леко безразличие и отиде под сянката на едно ниско дърво. Отпусна се на хълбок, като повдигна предния си крак, сякаш със слабата надежда, че Ед може да го почеше по корема.

— Няма да стане — промърмори той.

Тръгна по алеята и спря пред вратата. Вече бе приготвил малката си реч:

Здравейте! Много съжалявам, но се налага спешно да свърша нещо, и се боя, че няма да съм свободен през следващите два дни. Обаче ще се радвам, ако мога да помогна финансово на дъщеря ви за олимпиадата. Страхотно е, че е толкова добра по математика. Тези пари са за пътните й до Шотландия.

Тази сутрин речта не звучеше толкова убедително, но той не възнамеряваше да промени решението си. Тъкмо се канеше да почука, когато видя забодената с карфица и скъсана наполовина бележка, която потрепваше на вятъра: ФИШЪРОВИ МАЛКИ НЕГОДНИЦИ КАЗАХ НА ПОЛИЦИЯТА…

Докато Ед се изправяше, вратата се отвори. Пред него застана малкото момиче.

— Готови сме с багажа — каза тя и присви очи, накланяйки главата си на една страна. — Мама мислеше, че няма да дойдете, но аз знаех, че ще дойдете, и я помолих да изчака до десет часа, преди да разопакова куфарите. Вие подранихте с петдесет и три минути. Което е с около трийсет и три минути по-бързо, отколкото бях изчислила.

Той примигна.

— Мамо! — Тя отвори широко вратата. Джес стоеше като закована в коридора, сякаш не вярваше на очите си. Облечена беше в къс джинсов панталон и риза с навити ръкави. Косата й бе прибрана с фиби. Не приличаше на човек, който се е приготвил да пътува през цялата страна.

— Здрасти. — Ед се усмихна неловко.

— О! Здравейте! — Джес поклати глава. Той знаеше, че детето е казало истината: тя изобщо не бе очаквала да се появи на вратата й. — Бих ви предложила кафе, но снощи нарочно изхвърлих последното мляко, за да не се развали, докато ни няма.

Момчето се появи до нея, търкаше очите си. Лицето му все още бе подуто, оцветено в импресионистична палитра от мораво и жълто. Взря се в купчината платнени чанти и найлонови торби за боклук в коридора и попита:

— Кои ще вземем?

— Всичките — отвърна малкото момиче. — А също и одеялото на Норман.

Джес погледна предпазливо Ед. Той отвори уста, но оттам не излезе нищо. По цялата дължина на коридора бяха наредени опърпани книги с меки корици.

— Ще ми помогнете ли с тази чанта, господин Никълс? — Момичето я затегли към него. — Опитах се да я вдигна преди малко, защото Ники не бива да носи тежко, но ми е трудно.

— Разбира се. — Той се наведе автоматично, но спря за миг, преди да я вдигне. Как щеше да се оправя с тези хора?

— Вижте, господин Никълс… — Джес бе застанала пред него. Изглеждаше също толкова неловко. — Мисля, че не е добра идея да…

В този миг вратата се отвори рязко. Появи се жена по анцуг и тениска, с бейзболна бухалка в ръката.

— Пусни чантата! — изрева.

Той замръзна.

— Горе ръцете!

— Нат! — извика Джес. — Не го удряй!

Той вдигна бавно ръце и се обърна с лице към нея.

— Какво, по дяволите… — Жената погледна през Ед към Джес. — Миличка! О, господи! Помислих, че у вас има някой!

— Наистина има някой. Аз.

Жената пусна бухалката, очите й бяха ужасени.

— О, божичко! Аз просто… О, божичко, о, божичко, съжалявам. Видях, че входната врата е отворена, и ви взех за крадец. Помислих, че сте… — Тя се засмя нервно, после погледна към Джес и направи смутена гримаса, сякаш той не можеше да я види. — Знаеш кой.

Ед въздъхна. Жената остави бухалката зад гърба си и се усмихна притеснено:

— Е, тук при нас е така…

Той отстъпи една крачка и кимна леко.

— Добре, да… Извинете ме. Трябва да взема телефона си. Оставих го в колата.

Провря се покрай нея с вдигнати длани и пое по пътеката. Отвори и затвори вратата на колата, после отново я заключи, само и само да прави нещо, докато се опитваше да мисли. Ушите му пищяха. Остави ги и си тръгни, съветваше го вътрешният му глас. Просто си тръгни. Няма нужда да я виждаш повече. Точно сега не е моментът за подобно нещо.

Ед обичаше реда. Обичаше да знае какво предстои. А всичко в тази жена подсказваше, че тя е абсолютно непредсказуема… И това го изнервяше.

Беше изминал половината разстояние по пътеката, когато ги чу да говорят зад притворената врата. Гласовете им се носеха из малката градина.

— Ще му кажа да си върви.

— Защо ще го правиш, Джес? — Гласът на момчето.

— Защото е твърде сложно. Аз работя за него.

— Чистиш къщата му. Това не е същото.

— Но ние не го познаваме. Казвам на Танзи да не се качва в колите на непознати мъже, а после правя точно обратното.

— Той носи очила. Едва ли е сериен убиец.

— Кажи го на жертвите на Денис Нилсен… И на Харолд Шипман.

— Четеш прекалено много криминални истории. Норман ще го нападне, ако направи нещо лошо. — Отново гласът ма момчето.

— Да, вече знаем колко го бива да ни защитава.

— Но господин Никълс не го знае, нали?

— Виж, той е просто някакъв особняк… Вероятно снощи му е дожаляло за нас. Сега си личи, че не му се иска да го направи. Ние ще… Просто ще кажем внимателно на Танзи.

Танзи. Ед я гледаше как тича в задната градина, косата й се развяваше зад гърба. Наблюдаваше и огромното космато куче, което се тътреше обратно към вратата, оставяйки лигава диря след себе си.

— Нарочно го изморявам, за да спи повече. — Тя изникна пред него задъхана.

— Аха, ясно…

— Наистина съм добра по математика. Отиваме на олимпиадата, за да спечеля пари и да се запиша в училището, където има специализирани паралелки. Знаете ли как е името ми, преобразувано в двоичен код?

Ед я изгледа.

— Танзи цялото ти име ли е?

— Не. Но всички ми викат така.

Той изду бузи и си придаде съсредоточен вид.

— Хммм — започна — да видим… 01010100 01100001 01101110 01111010 01101001 01100101

— Колко казахте накрая? 1010 или 0101?

— 0101. — Той играеше тази игра с Ронан.

— Леле! Съвсем правилно го преобразувахте. — Тя мина край него и бутна вратата. — Никога не съм била в Шотландия. Ники все ми казва, че там имало стада от диви хагис^[1]. Но това е лъжа, нали?

— Доколкото знам, днес ги отглеждат във ферми — обясни той.

Танзи се взря в него. Изведнъж засия и изсумтя доволно.

И Ед разбра, че ще пътува за Шотландия.

 

 

Двете жени се умълчаха, когато отвори вратата. Сведоха поглед към чантите, които той взе във всяка ръка.

— Трябва да купя някои неща, преди да тръгнем — обясни, докато притваряше вратата след себе си. — И забрави да споменеш Гари Риджуей. Убиецът от Зелената река. Но не се безпокой. Те всички са били далекогледи, а аз съм късоглед.

 

 

Отне им половин час да излязат от градчето. Натовареният трафик заради Великден забавяше опашките от автомобили, които пълзяха изнервено. Джес седеше в колата до Ед, мълчалива и смутена, ръцете й бяха пъхнати между коленете.

Ед беше включил климатика, но той не можеше да се справи с миризмата на кучето, затова се наложи да го изключи и вместо това продължиха с четири отворени прозореца. Танзи не спираше да бърбори.

— Били ли сте в Шотландия преди?

— Откъде сте?

— Там имате ли къща?

— Защо живеете тук тогава?

Той й обясни, че има работа за уреждане. Беше по-лесно от: „Чакам да ме призоват в съда и да ме осъдят на седем години затвор“.

— Женен ли сте?

— Вече не.

— Изневерявахте ли й?

— Танзи! — възкликна Джес.

Той примигна. Погледна в огледалото за обратно виждане.

— Не.

— В шоуто на Джеръми Кайл единият обикновено е изневерил. Понякога бебето е на друг и трябва да направят ДНК — тест, а когато се окаже лъжа, на жената й се иска да удари някого. Но повечето само се разплакват.

Танзи се взря с присвити очи през прозореца.

— Повечето от тези жени са малко луди. Защото всички мъже имат бебе от някоя друга. Или много приятелки. А статистически е много вероятно да го направят пак. Само че никоя от тези жени не се интересува от статистиката.

— Аз не следя „Джеръми Кайл“ — призна Ед и се загледа в джипиеса.

— И аз. Само когато отивам у Натали, щом мама е на работа. Тя го записва, за да може да го гледа вечер. Записала е четирийсет и седем епизода.

— Танзи — обади се Джес. — Не бива да отвличаш вниманието на господин Никълс, докато шофира…

— Няма проблем.

Джес навиваше кичур коса на пръста си. Беше вдигнала крака на седалката. Ед много се дразнеше, когато хората вдигаха краката си на седалката. Дори със свалени обувки.

— Защо ви остави жена ви?

— Танзи!

— Просто съм любезна. Ти каза, че човек трябва да е любезен с хората.

— Съжалявам — извини се Джес.

— Няма проблем. — Ед заговори в огледалото за обратно виждане: — Тя мислеше, че работя прекалено много.

— Това никога не го казват в шоуто на Джеръми Кайл!

Трафикът се разреди и те излязоха на магистралата.

Денят беше хубав и Ед се изкуши да поеме по крайбрежния път, но не искаше отново да рискува да попадне в задръстване. Кучето виеше тихичко, момчето играеше на нинтендото, навело съсредоточено глава, а Танзи се умълча. Ед включи радиото — на канал с хитове — и за момент си помисли, че всичко ще е наред. Просто бе ден на отдих в живота му… Освен това бе за предпочитане пред седенето вкъщи.

— Според джипиеса пътят е около осем часа, ако не попаднем в задръстване.

— По магистралата ли?

— Да. — Той погледна вляво. — Дори последен модел ауди не може да стигне по-бързо. — Направи опит да се усмихне, за да видят, че се шегува, но Джес остана сериозна.

— Само че… Имаме малък проблем.

— Проблем?

— На Танзи й прилошава, когато караме бързо.

— Какво имаш предвид под „бързо“? Осемдесет? Деветдесет?

— Всъщност петдесет… Или може би четирийсет.

Ед надзърна в огледалото за обратно виждане. Дали така му се стори, или децата наистина изглеждаха по-бледи? Момичето гледаше през прозореца, с ръка върху главата на кучето.

— Четирийсет ли? — Той намали. — Шегуваш се, нали? Искаш да кажеш, че трябва да шофирам до Шотландия по второкласни пътища?

— Не. Е, може би… Вижте, вероятно вече го е израснала. Но не пътува често с автомобил, а и преди имахме големи проблеми, така че… Просто не искам да повърне в хубавата ви кола.

Ед отново надникна в огледалото за обратно виждане.

— Не можем да пътуваме по второкласни пътища. Това е абсурдно. Ще ни трябват дни, за да стигнем. А и на нея сигурно няма да й прилошее. Колата е чисто нова. Има идеално окачване. Не виждам как може да й стане лошо.

Джес продължаваше да гледа напред.

— Вие нямате деца, нали?

— Защо питаш?

— Просто така.

 

 

Отне им двайсет и пет минути да дезинфекцират и измият с шампоан задната седалка и дори така, всеки път, когато пъхнеше глава в колата, Ед долавяше лек мирис на повръщано. Джес взе назаем кофа от близка бензиностанция и използва шампоана, който бе прибрала в една от чантите на децата. Ники седеше под сянката на някакъв навес, а Танзи стоеше до кучето и държеше до устата си събрана на топка кърпичка.

— Съжалявам — не спираше да повтаря Джес. Беше навила ръкавите си, а лицето й бе мрачно и съсредоточено.

— Няма проблем. Нали ти си тази, която чисти.

— Ще платя за автомивка, като се върнем.

Той вдигна вежди. Покриваше мястото с найлонова торба за боклук, за да не се намокрят децата, когато седнат.

— Добре тогава, аз ще го направя. И няма да мирише.

Малко след това всички се качиха в колата. Никой не говореше за миризмата. Ед свали докрай стъклото на прозореца и се зае да препрограмира джипиеса.

— Така — каза. — Напред към Шотландия! По второкласните пътища. — Посегна към кончето за „дестинация“. — Глазгоу или Единбург?

— Абърдийн.

Той погледна към Джес.

— Абърдийн. Разбира се. — Извърна се назад, опитвайки се да скрие отчаянието в гласа си. — Доволни ли са всички? Имате ли вода? Найлонова торба на седалката? Торбички за повръщане? Добре. Потегляме.

Докато излизаше на пътя, чу присмехулния глас на Джема: „Ха-ха-ха, Ед! Така ти се пада!“.

 

 

Малко след Портсмут заваля. Ед караше по второстепенни пътища, като поддържаше скорост от шейсет в час и усещаше острите стрелички на дъждовните капки, нахлуващи през открехнатия прозорец, който не намери сили да затвори. Установи, че през цялото време трябва да внимава да не натиска прекалено газта. Бавното каране беше същинско мъчение, все едно да те сърби някъде и да не можеш да се почешеш както трябва. Накрая той включи на автоматична скорост.

Заради шейсетте километра в час имаше време да хвърля скришом изучаващи погледи на Джес. Тя все така мълчеше, а главата й през повечето време бе извърната от неговата, сякаш той я беше ядосал с нещо. Внезапно си я спомни в коридора, докато си искаше парите с вдигната брадичка — беше доста нисичка. Изглежда, още го мислеше за задник. „Хайде — каза си. — Два, най-много три дни. А после никога няма да ги видиш повече. Дръж се добре.“

— Всъщност… Много къщи ли чистиш?

Тя се намръщи леко.

— Да.

— Имаш ли достатъчно редовни клиенти?

— Това е почивен комплекс.

— Ти… Харесва ли ти работата?

— Питате ме дали съм си мечтала да чистя къщи? — Тя вдигна вежди, сякаш се чудеше дали е сериозен. — Не. Исках да съм професионален водолаз. Но забременях с Танзи и не можах да измисля как да превърна детската количка в лодка.

— Добре де, зададох тъп въпрос.

Тя потърка носа си.

— Тази работа не ми е била детската мечта, разбира се. Но не е толкова лошо. Мога да се грижа за децата и харесвам повечето хора, на които чистя.

— Повечето… А изкарваш ли достатъчно?

Тя извърна рязко глава.

— Какво намеквате?

— Просто попитах дали печелиш достатъчно? Това доходна работа ли е?

Джес отмести поглед.

— Справяме се.

— Не, не е вярно — възрази Танзи от задната седалка.

— Танзи!

— Все повтаряш, че нямаме достатъчно пари.

— Това е образно казано. — Джес се изчерви.

— А вие с какво се занимавате, господин Никълс? — попита Танзи.

— Работя за компания, която създава софтуерни продукти. Знаеш ли какво е софтуер?

— Разбира се.

Ники вдигна очи. В огледалото за обратно виждане Ед видя, че свали слушалките си. Когато момчето разбра, че го наблюдава, отмести поглед.

— А игри правите ли?

— Не, игри, не.

— Какво тогава?

— През последните няколко години разработваме софтуер, с който ще може да се плаща само по електронен път.

— И как действа?

— Ами когато пазаруваш или плащаш сметки, използваш телефона си, в който има нещо като баркод. А таксата за всеки превод ще е незначителна, около едно пени.

— Значи ще плащаме, за да плащаме? — попита Джес. — Че кой би искал подобно нещо?

— Тук грешиш. Банките много го харесват. И търговците на дребно, защото ще работят с единна система вместо с карти, кеш, чекове… А хората ще плащат за превод по-малко, отколкото с кредитната карта. Тъй че и за двете страни е добре.

— Някои от нас използват кредитни карти само в краен случай.

— Тогава просто ще ви свържат с банковата ви сметка. Вие няма нужда да правите нищо.

— Значи, ако всички банки и търговци на дребно възприемат този начин, ние няма да имаме избор?

— Въвеждането му тепърва предстои.

Настъпи кратко мълчание. Джес вдигна колене до брадичката си и ги обви с ръце.

— В основни линии богатите — банките и търговците, ще станат по-богати. А бедните — по-бедни.

— Е, може би на теория. Но всъщност не е така. Таксата е толкова незначителна, че изобщо няма да я забележите. И е много удобно.

Джес промърмори нещо, което той не разбра.

— Колко казахте, че е таксата? — попита Танзи.

— Около едно пени за превод.

— Колко превода можеш да правиш на ден?

— Двайсет? Петдесет? Зависи от човека…

— Значи петдесет пенита на ден.

— Точно така. Нищо работа.

— Три лири и половина на седмица — каза Джес.

— Сто осемдесет и две лири на година — изчисли Танзи. — При условие че таксата наистина е едно пени. И че годината е високосна.

Ед вдигна ръка от волана.

— Там някъде. Дори вие не можете да кажете, че е много.

Джес се размърда в седалката.

— Какво можем да си купим със сто осемдесет и две лири, Танзи?

— Два чифта панталони за училище от супермаркета, четири блузи за училище, чифт обувки. Спортен екип и пет пакета бели чорапи. Ако ги купуваме от супермаркета. Това прави осемдесет и пет лири и деветдесет и седем пенса. А с останалите сто може да се купят хранителни продукти за два дни, но само ако някой не дойде на гости и мама не купи бутилка вино. Пак от супермаркета. — Танзи замълча за миг. — Или един месец данък сгради за къщата. Нали толкова плащаме, мамо?

— Да, толкова. Стига да не ни сменят категорията.

— Или тридневна почивка извън сезона в някой курорт в Кент. Сто седемдесет и пет лири с ДДС. — Танзи се наведе напред. — Там отидохме миналата година. Получихме и едно безплатно преспиване, защото мама закърпи пердетата на човека. И имаше водна пързалка.

Настъпи неловко мълчание.

Ед тъкмо се канеше да заговори, когато главата на Танзи се появи между двете седалки.

— Или един месец чистене на четиристайна къща от мама, включително пране на чаршафите и хавлиените кърпи, на цените й в момента. Това означава три часа чистене, час и половина пране. — Тя се отпусна обратно в седалката с доволен вид.

Изминаха пет километра, завиха вдясно на едно кръстовище и излязоха на тесен път. Ед искаше да каже нещо, но гласът му временно бе изчезнал. Зад него Ники отново си сложи слушалките и се обърна към прозореца. Слънцето се скри за малко зад един облак.

— Все пак пожелавам успех на компанията ви — каза Джес, след което вдигна голите си стъпала на таблото, наведе се напред и усили звука на радиото.