Джоджо Мойс
Един + един (14)

Тринадесета глава
Ед

Ето какво откри Ед за Джесика Томас, след като тя изпи една-две чаши вино и вече не се държеше дръпнато. Всъщност бяха четири-пет…

Първо, момчето всъщност не й било дете. Било син на бившия й съпруг и на негово бивше гадже; при положение че и двамата го били зарязали, тя се оказала единственият близък човек, който му е останал.

— Много благородно — отбеляза той.

— Всъщност не — възрази тя. — Чувствам Ники като свое дете. Живее при нас от осемгодишен. Грижи се за Танзи. Пък и днес има всякакъв вид семейства, нали? — Отбранителният начин, по който го изрече, му подсказа, че сигурно бе водила този разговор много пъти.

Второ, момичето било на десет. Той пресметна наум, а Джес обясни, преди да е казал и дума:

— Родих я на седемнайсет…

— Била си доста млада.

— Бях много буйна. Мислех, че знам всичко. Всъщност не знаех нищо. Появи се Марти, напуснах училище, а после забременях. Не съм възнамерявала да ставам чистачка. Мама беше учителка. — Погледът й се плъзна към него, сякаш знаеше, че този факт ще го шокира.

— Разбирам…

— Вече е пенсионерка. Живее в Корнуол. Не се спогаждаме много. Тя не одобрява „моя избор в живота“, както го нарича. Така и не можах да й обясня, че когато родиш на седемнайсет, нямаш избор.

— Дори сега ли?

— Да… — замислено отрони тя. — Защото все не можеш да наваксаш. Приятелките ти са в колежа, ти си у дома с малко бебе. Нямаш време за амбициозни планове… Приятелките ти започват кариерата си, ти кандидатстваш за общинско жилище. Приятелките ти си купуват къща и първата кола, а ти търсиш работа с такива часове, че да е удобна за детската градина. Само че всички подобни работи са с мижава надница. Така беше и преди кризата. О, не ме разбирай погрешно! Не съжалявам, че родих Танзи, нито за минутка. Нито че поех грижите за Ники. Но ако можех да върна назад времето, щях да ги имам, след като съм направила нещо с живота си. Би било хубаво да мога да им дам нещо повече…

Тя не си бе направила труда да избута назад седалката, докато говореше. Лежеше, подпряна на лакът и с лице към него, под юргана, а голите й стъпала бяха върху арматурното табло. Ед установи, че това вече не го дразни толкова.

— Все още можеш да постигнеш нещо — увери я той. — Млада си. Би могла да наемеш жена да се грижи за децата или нещо от този род.

Джес се изсмя. Гръмогласният й смях беше висок и отривист, несъответстващ на дребничкото й тяло. Тя се надигна рязко в седалката и отпи от виното си.

— Да. Разбира се, господин Никълс. Бих могла.

Трето, обичала да поправя разни неща. Понякога се чудела дали да не превърне това в занаят. Вършела най-различни работи в квартала, от отпушване на мивки до лепене на плочки в банята.

— Сама поправям всичко вкъщи. Идва ми отръки. Даже си рисувам тапетите с шаблон…

— Правиш собствени тапети ли?

— Не ме гледай така учудено. Налепих ги в стаята на Танзи. До скоро шиех и дрехите й.

— Ти да не живееш през Втората световна? Сигурно вариш и сладко…

— А ти какъв искаше да бъдеш?

— Какъвто бях — отвърна той. Внезапно осъзна, че не му се говори за това, и смени темата.

Четвърто, обясни му, че има съвсем малки ходила. Толкова малки, че си купувала детски обувки, които били и по-евтини… След като го каза, той престана да поглежда към краката й.

Пето, преди да се сдобие с децата, можела да изпие четири големи водки една след друга и изобщо да не й проличи.

— Да, издържах на пиене. Но явно не достатъчно, щом забравих да взема противозачатъчни.

Рядко пиела у дома.

— Когато работя в кръчмата и някой ми предложи питие, просто вземам парите. А когато съм вкъщи, все ме е страх, че нещо може да се случи с децата, затова не смея да се отпусна… — Тя се загледа през прозореца. — Като се замисля, май това сега е единственото забавление, което съм имала от пет месеца насам.

— С мъж, който ти захлопва вратата в лицето, и бутилка долнокачествено вино?

— Не съм придирчива.

Тя не обясни защо се тревожеше толкова за децата си. Той си представи лицето на Ники и реши да не пита.

Шесто, имала белег под брадичката, защото като дете паднала от велосипеда и под кожата й влязло камъче, което останало там цели две седмици. Опита се да му покаже, но светлината в колата не беше достатъчно силна. Освен това имала татуировка малко над дупето.

— Глупава прищявка според Марти. Не ми проговори цели два дни. — Тя замълча. — Вероятно затова я направих.

Седмо, второто й име било Рей.

Осмо, нямала нищо против да чисти, но много, ама много мразела, когато хората се държали с нея пренебрежително. Тук той прояви деликатност и леко се изчерви…

Девето, не била излизала с мъж през двете години, откакто съпругът й си тръгнал.

— Не си правила секс две години и половина, така ли?

— Казах, че си тръгна преди две години. — Тя се повдигна на лакти и го погледна за миг, преди да сведе очи. — Всъщност три и половина, ако трябва да сме точни. Освен един път… Беше миналата година. Не ме гледай толкова шокирано.

— Не съм шокиран — възрази той и се опита да смени изражението си. Сви рамене. — Три години и половина. Че какво толкова, само четвърт от зрелия ги живот. Нищо работа!

— Да. Благодаря ти!

След това атмосферата изведнъж се промени. Тя промърмори нещо, което той не разбра, отново прибра косата си в конска опашка… Когато беше нервна, прибираше косата си без причина просто за да прави нещо. Сетне заяви, че наистина им е време да поспят малко.

Ед си помисли, че трудно ще се унесе. Беше изнервящо да си в тъмна кола на една ръка разстояние от привлекателна жена, с която току-що си изпил бутилка вино. Дори и ако тя се е увила с олекотен юрган. Той погледна към звездите през стъклото на тавана, заслуша се в камионите, които ръмжаха на път за Лондон, и си помисли, че истинският му живот сега бе на милион километра от него. Животът, свързан с компанията и неговия офис, и вечния махмурлук на Диана Луис…

— Още ли си буден?

Той извърна глава, чудейки се дали тя го беше наблюдавала.

— Добре тогава — чу се тихо от съседната седалка. — Да поиграем на „Кажи истината“.

Той вдигна очи към тавана.

— Давай.

— Първо ти.

Той не се сети какво да попита.

— Хайде, измисли някакъв въпрос.

— Добре, защо носиш джапанки?

— Това ли е въпросът?

— Навън е много хладно. Това е най-студената и дъждовна пролет, регистрирана досега. А ти си обута в джапанки.

— И това те дразни, така ли?

— Просто не разбирам. Явно ти е студено.

Тя посочи към краката си.

— Пролет е… Следователно времето ще става все по-хубаво.

— И като носиш джапанки, това ще се случи по-скоро?

— Може и така да се каже.

Ед не знаеше какво да отговори.

— Добре, мой ред е.

Той зачака.

— Мина ли ти през ума да си тръгнеш и да ни оставиш тази сутрин?

— Не.

— Лъжец.

— Добре де, може би за малко… Съседката ти искаше да ми разбие главата с бейзболна бухалка, а кучето мирише много лошо.

— Сериозни извинения.

Той я чу как се размърда в седалката. Краката й изчезнаха под юргана. Косата й ухаеше на кокос.

— И защо не го направи?

Той се замисли за миг, преди да отговори. Може би причината беше, че не виждаше лицето й. Вероятно питието и късният час бяха отслабили защитата му, иначе не би казал това:

— Защото наскоро извърших глупост… И може би несъзнателно искам да направя нещо, от което да се почувствам по-добре.

Ед си помисли, че тя ще попита какво е сторил… Надяваше се. Но Джесика замълча.

Той остана така още няколко минути. Взираше се в уличното осветление, слушаше дишането на Джесика Рей Томас и си мислеше колко много му липсва това, че не спи до друг човек. Напоследък се чувстваше като най-самотния мъж на планетата. Помисли си за мъничките й стъпала с лакирани нокти и осъзна, че вероятно бе прекалил с пиенето. Не откачай, Никълс, каза си и се обърна с гръб към нея.

След това сигурно бе заспал, защото внезапно стана студено, навън светлината бе бледосива, а ръката му беше изтръпнала. Толкова беше уморен, че му бяха нужни цели две минути да осъзнае, че блъскането, което чува, е на охранителя.

Той чукаше на прозореца му, за да им каже, че не могат да спят тук…