Джоджо Мойс
Един + един (29)

Двадесет и осма глава
Ники

Когато Ники слезе долу, тя просто седеше на дивана и гледаше право пред себе си, сякаш беше в транс. Бормашината „Блек енд Декър“ стоеше върху перваза на прозореца, а стълбата все още бе подпряна на фасадата на къщата.

— За храната ли отиде господин Никълс? — Ники бе малко недоволен, че не му бяха дали да си избере нещо сам.

Тя сякаш не го чу.

Лицето й беше като вкаменено. Поклати леко глава и произнесе тихо:

— Не.

— Но ще се върне, нали? — попита той и отвори вратата на хладилника. Не знаеше какво очаква да намери. Вътре имаше няколко изсъхнали лимона и полупразен буркан с туршия.

Последва дълго мълчание.

— Не знам — отвърна тя. И повтори: — Не знам.

— Значи… Няма да вземем храна за вкъщи, така ли?

— Не.

Ники изсумтя разочаровано.

— Е, предполагам, че по някое време все ще се появи. Лаптопът му е горе при мен.

Явно се бяха скарали за нещо, но тя не се държеше така, както когато се караха с баща му. Тогава обикновено затръшваше вратите и той я чуваше да ругае тихо или добиваше наистина сурово изражение, което означаваше: „Защо, по дяволите, трябва да живея с този тип?“. Сега по лицето й беше изписано отчаяние.

— Добре ли си?

Тя примигна и постави длан върху челото си, сякаш проверяваше дали няма температура.

— Виж какво, Ники… Аз трябва… Трябва да полегна. Ти ще можеш ли да се оправиш сам? Във фризера има храна.

През всичките години, откакто Ники живееше при нея, Джес никога не го бе молила за подобно нещо. Дори когато беше болна от грип две седмици. Преди да успее да й отговори, тя се обърна и закуцука нагоре по стълбите, като едва повдигаше нозе…

 

 

Отначало Ники помисли, че Джес просто е изморена, но двайсет и четири часа по-късно тя все още беше в стаята си. С Танзи се навъртаха до вратата й и говореха шепнешком. После й занесоха чай и препечена филийка, но тя само гледаше втренчено в стената. Прозорецът още беше отворен, а навън вече бе студено. Ники го затвори и излезе, за да прибере стълбата и бормашината обратно в гаража, който сега, без ролса, изглеждаше наистина огромен. А когато се върна два часа по-късно да прибере чинията й, чаят и филийката стояха непокътнати върху нощното шкафче.

— Сигурно се е уморила от дългото пътуване — предположи Танзи.

Но и на следващия ден Джес остана в леглото. Когато Ники влезе, видя, че е облечена в същите дрехи, с които си бе легнала.

— Да не си болна? — попита той и разтвори пердето. — Искаш ли да извикам лекар?

— Просто имам нужда да остана насаме, Ники — отвърна тя тихо.

— Натали дойде. Казах й, че ще й се обадиш. Питаше нещо във връзка с чистенето.

— Кажи й, че съм болна.

— Но ти не си болна, Джес. Звъняха и от наказателния паркинг, интересуват се кога ще прибереш колата. Обади се и господин Цвангараи, но не знаех какво да му кажа, затова не вдигнах и той остави съобщение на секретаря.

— Ники, моля те…

Лицето й беше ужасно тъжно и той се засрами, че продължава да дърдори. Джес изчака за миг, после придърпа юргана до брадичката си и се обърна на една страна.

Ники приготви закуска за Танзи. Сега се чувстваше странно полезен. Тревата изобщо не му липсваше. Пусна Норман в градината и почисти след него. Господин Никълс бе оставил лампата с фотоклетка отвън до прозореца. Още беше в кутията, която се бе навлажнила от дъжда, но никой не я беше откраднал. Ники я взе, внесе я вътре и като седна, я загледа.

Помисли си да позвъни на господин Никълс, но не знаеше какво да му каже. А и му беше неудобно да го моли да дойде за втори път. Все пак, ако някой иска да бъде с теб, той просто го прави. Ники знаеше това по-добре от всеки друг. Каквото и да се беше случило между господин Никълс и Джес, явно бе достатъчно сериозно, щом той не се върна за лаптопа си. Ники не смееше да се намеси.

Той разтреби стаята си. Разходи се край морето и направи няколко снимки с телефона на господин Никълс. Влезе за малко в интернет, но не му се играеше. Загледа се през прозореца към покривите на главната улица и далечните оранжеви тухли на развлекателния център и разбра, че вече не иска да е облечен в броня дроид, който стреля от небето по извънземни. Не му се стоеше затворен в стаята. Помисли си за пътуването и за чувството, което бе изпитал, докато колата на господин Никълс ги пренасяше на големи разстояния, за онова безкрайно време, когато дори не знаеше къде ще отидат след това… И осъзна, че повече от всичко иска да напусне това малко градче.

Искаше да намери своите сродни души.

 

 

Ники бе мислил доста и заключи, че следобеда на втория ден вече му е време да се почувства малко изнервен. Училището скоро щеше да започне отново и той не беше сигурен, че ще може да се грижи за Джес и Танзи, за кучето и всичко останало. Почисти къщата с прахосмукачката и отново изпра влажното пране, което намери в пералнята, вече дъхащо на мухъл. Отиде с Танзи до магазина и купиха хляб, мляко и кучешка храна. Не го показваше, но изпита облекчение, че никой не виси наоколо и не го нарича смотаняк, откачалка или нещо подобно. Освен това си помисли, че все пак е възможно Джес да е била права и нещата да са се променили. И че най-после в живота му започваше нов период.

Малко по-късно, докато преглеждаше пощата, Танзи дойде в кухнята.

— Може ли да се върнем в магазина?

Ники не вдигна очи. Чудеше се дали да отвори официалното писмо, адресирано до госпожа Дж. Томас.

— Нали току-що бяхме там.

— Мога ли да отида сама?

Той най-после я погледна и малко се стресна. Направила бе нещо странно с косата си, прибрала я беше на една страна с цял куп лъскави шноли. Изобщо не приличаше на Танзи.

— Искам да купя картичка на мама — обясни тя. — Малко да я разведря.

Ники беше сигурен, че картичката няма да помогне.

— Защо ти не й нарисуваш една, Танз? Ще спестиш пари.

— Винаги аз ги рисувам. Понякога е хубаво да получиш истинска картичка.

Той се вгледа в лицето й.

— Гримирала ли си се?

— Сложих си само червило.

— Джес нямаше да ти позволи. Махни го.

— Сузи носеше червило.

— Това няма да убеди мама, Танзи. Виж, изтрий го, а аз ще те науча как да се гримираш, като се върнеш.

Тя свали якето си от закачалката.

— Ще го изтрия по пътя — обеща на излизане.

— Вземи и Норман — провикна се той, защото това щеше да каже Джес. После направи чаша кафе и го отнесе горе. Време беше да разбере какво става…

В стаята бе тъмно. Беше три без четвърт следобед.

— Остави го на шкафчето — промърмори тя.

Вътре се носеше миризма на застоял въздух.

— Спря да вали.

— Това е добре…

— Джес, трябва да станеш от леглото.

Тя не отговори.

— Наистина. Трябва да станеш. Тук вече започва да…

— Уморена съм, Ники. Просто имам нужда от почивка…

— Но ти винаги си била неуморна, Джес.

— Моля те, миличък.

— Не те разбирам… Какво става?

Тя се обърна на една страна, много бавно, после се подпря на лакът. Долу кучето бе започнало да лае настоятелно срещу някого. Спираше и пак започваше. Джес потърка очи.

— Къде е Танзи?

— Отиде до магазина.

— Хапна ли?

— Да. Пак зърнена закуска. Мога да приготвям само панирана риба, а на нея й омръзна.

Джес погледна към Ники, след това към прозореца, сякаш преценяваше нещо. А после каза:

— Той няма да се върне. — И лицето й се сгърчи.

Идиотското куче сега съвсем се разлая. Ники се опита да се съсредоточи върху думите на Джес.

— Наистина ли? Никога?

По бузата й се изтърколи сълза. Тя я избърса с ръка и поклати глава.

— И знаеш ли кое е най-тъпото, Ники? Аз наистина забравих. Забравих, че съм го направила. Толкова бях щастлива, докато пътувахме, че всичко дотогава сякаш се бе случило на някой друг. Ох, това проклето куче!

Той не разбираше какво му говори Джес. Дали пък наистина не беше болна?

— Можеш да му се обадиш.

— Опитах, но не вдига телефона.

— Искаш ли да отида в къщата му?

Още докато го казваше, съжали. Защото макар наистина да харесваше Ед, знаеше по-добре от всеки друг, че не можеш насила да накараш някого да остане с теб. Излишно беше да се натрапваш на човек, който не те желае.

Тя заговори като на себе си, сякаш той не беше в стаята.

— Обичах го, Ники. Знам, че звучи глупаво след толкова малко време, но го обичах.

Беше шокиращо да го чуе от нея. Емоциите й просто избликнаха на повърхността. Но Ники не се уплаши. Седна на леглото, наведе се и макар да се чувстваше малко неловко, я прегърна. Тя му се стори много мъничка, макар винаги да я бе смятал за по-едра от него. Отпусна глава върху рамото му и той се натъжи, защото поне веднъж искаше да каже нещо, а не знаеше какво.

Точно в този момент лаят на Норман стана истеричен. Сякаш отново беше видял кравите в Шотландия. Ники погледна навън:

— Лае така, сякаш се е побъркал.

— Проклето куче! Вероятно е заради онова чихуахуа от петдесет и шести номер. — Джес избърса очите си. — Сигурна съм, че нарочно го дразни.

Ники стана от леглото и отиде до прозореца. Норман беше в градината и лаеше истерично, пъхнал глава в пролуката на оградата, където дървото бе изгнило и две от летвите се бяха отчупили. Нужни му бяха само няколко секунди да осъзнае, че кучето не е на себе си. Тялото му беше изправено, кожата — настръхнала. Ники разтвори още малко пердето и в този миг видя Танзи от другата страна на улицата. Двама от Фишърови и едно момче, което той не познаваше, я бяха притиснали към стената. Докато Ники гледаше, един от тях я сграбчи за якето и тя се опита да избута ръката му.

— Ей! Ей! — изкрещя той, но те не го чуха. С разтуптяно сърце Ники задърпа рамката на прозореца, но тя не помръдваше. Заблъска по стъклото, за да ги накара да спрат.

— Ей! Мамка му!

— Какво става? — попита Джес и се размърда в леглото.

— Фишърови!

Чуха пронизителния писък на Танзи. Докато Джес скачаше от леглото, Норман застина за части от секундата, после се хвърли към дупката в оградата. Мина през нея като торпедо, а във въздуха около него се разхвърчаха трески. Полетя право към мястото, откъдето се носеше гласът на Танзи. Ники видя как Фишърови зяпнаха от изумление, щом тази огромна космата ракета се насочи към тях. После чу свистенето на спирачки, изненадващо силен звук от удар, виковете на Джес: „О, господи, о, господи!“.

А след това настъпи тишина, която сякаш нямаше да свърши никога…