Джоджо Мойс
Един + един (42)

Четиридесет и първа глава
Танзи

И така, униформата на „Сейнт Анс“ е в турско синьо с жълти кантове. Не можеш да се скриеш, ако носиш блейзър на „Сейнт Анс“. Някои момичета в моя клас го свалят, докато се прибират у дома, но мен не ме притеснява. Когато работиш усърдно, за да получиш нещо, хубаво е да показваш на хората какво си постигнал. Странното е, че когато видиш друг ученик от „Сейнт Анс“ извън училището, е прието да си помахате за поздрав.

Понякога поздравът е много сърдечен, както този на Срити. Тя е най-добрата ми приятелка и винаги ме поздравява така, сякаш е на безлюден остров и се опитва да привлече вниманието на прелитащ самолет. А понякога е просто повдигане на пръстите отстрани на училищната чанта, както поздравява Дилан Картър, който се стеснява да говори с хората, дори със собствения си брат. Но всички го правят. Може да не познаваш ученика, който ти маха за поздрав, но му отвръщаш, ако е в униформата на „Сейнт Анс“. Такава е традицията в училището. Тя показва, че всички сме едно семейство.

Аз винаги махам, особено когато съм в автобуса.

Ед ме взема във вторник и четвъртък, защото тогава имам занимания в кръжока по математика, а мама е заета до късно с нейните „услуги по домовете“. Сега има трима души, които работят за нея. Казва, че работят с нея, но винаги им обяснява как да изпълнят поръчката и им разпределя работите, а Ед твърди, че още й е неудобно, че е шеф. Казва, че вече започвала да свиква. Прави гримаса, когато го изрича, сякаш мама е и негов шеф, но си личи, че му харесва.

Откакто започна училището през септември всеки петък мама си взема свободен ден и идва да ме прибере, а после печем курабийки, само двете. Хубаво е, но трябва да й кажа, че предпочитам да оставам повече в училище, особено сега, понеже през пролетта ще имам изпити. Татко още не е успял да дойде да ни види, но всяка седмица си пишем в скайп и той обещава, че непременно ще го направи. Продаде ролса на човек от наказателния паркинг. Другата седмица ще ходи на две интервюта за работа, а има и други планове.

Ники е в подготвителен колеж в Саутхамптън. Иска да следва в университет по изкуствата. Има си приятелка на име Лайла и мама казва, че това е голяма изненада. Все още носи молив за очи, но вече не си боядисва косата и тя е с естествения си цвят, тъмнокафява. Сега е цяла глава по-висок от мама и понякога, когато са в кухнята, на шега обляга лакът на рамото й, сякаш тя е плот на бар или нещо подобно. Все още пише в блога си от време на време, но казва, че вече е много зает и предпочита Туитър, затова нямало проблем аз да го замествам. Другата седмица ще пиша повече за математиката и по-малко за лични неща. Дано доста от вас обичат математиката.

Върнахме парите на седемдесет и седем процента от хората, които ни изпратиха суми за Норман. Четиринайсет процента казаха, че предпочитат да дадем парите за благотворителност, а другите девет процента не успяхме да открием. Мама казва, че няма проблем, защото важното е, че сме опитали и че понякога е хубаво да приемеш щедростта на хората, стига да им благодариш. Поръча ми да ви благодаря, ако сте един от тях, и че никога няма да забрави добротата на непознатите.

Ед е тук буквално през цялото време. Продаде къщата си в Бийчфронт и сега притежава малко апартаментче в Лондон. С Ники трябва да спим на походни легла, когато сме там, но през повечето време е с нас. Работи в кухнята на своя лаптоп и приказва с приятеля си в Лондон с онези наистина страхотни слушалки, и постоянно излиза на срещи с минито. Възнамерява да си купи нова кола, защото наистина трудно се побираме всички, когато искаме да отидем някъде, но странното е, че никой от нас не го желае особено. Харесва ни да сме притиснати един до друг на седалките, а и не се притеснявам толкова, че Норман ще изцапа минито с лигите си.

Той е щастлив. Прави всички неща, които ветеринарят каза, че ще може, и според мама това е достатъчно. Законът за вероятностите, в съчетание със закона за големите числа, гласи, че понякога трябва да повториш едно събитие повече пъти, за да получиш резултата, който искаш. Колкото повече го правиш, толкова по-добре. Или, както го обяснявам на мама, просто понякога трябва да продължиш напред.

Тази седмица изведох Норман в градината и му хвърлих топката осемдесет и шест пъти. Нито един път не ми я донесе.

Но мисля, че накрая ще успеем.