Джоджо Мойс
Един + един (8)

Седма глава
Джес

Тя остана да дреме през малките часове на нощта, седнала на пластмасовия болничен стол, като от време на време се събуждаше заради неудобната поза и звука от забързани стъпки в отделението отвъд завесата. Гледаше зашитото лице на Ники, след като той най-сетне заспа, и се чудеше как изобщо би могла да го защити. Гадаеше какво става в главата му. И какво щеше да се случи следващия път, питаше се със свито сърце, което вече постоянно бе такова. В седем сутринта една сестра надникна през завесата и каза, че й е приготвила чай и препечени филийки. Този малък жест едва не я разплака. Лекарят се отби малко след осем и я предупреди, че Ники вероятно ще остане още една нощ, за да се уверят, че няма вътрешен кръвоизлив. Имало някаква сянка на рентгеновите му снимки и искали да са сигурни. Посъветва Джес да се прибере у дома и да си почине. Натали позвъни, за да й каже, че е завела Танзи на училище заедно със своите деца и че всичко е наред.

Всичко е наред.

Тя слезе от автобуса две спирки по-рано, отиде до къщата на Лиан Фишър, почука на вратата и й каза, колкото може по-любезно, че ако Джейсън отново доближи Ники, тя ще се обади в полицията. При което Лиан Фишър я заплю и я заплаши, че ако не се разкара веднага, ще й строши шибаните прозорци. От вътрешността на къщата се разнесе силен смях, докато Джес се отдалечаваше.

Това бе отговорът, който почти беше очаквала. Плати сметката за водата с парите за наема. Плати електричеството с парите от чистенето. Взе си душ, преоблече се и изкара обедната смяна в кръчмата, толкова потънала в мисли, че Стюарт Прингъл успя да задържи ръката си върху дупето й цели десет секунди, преди тя да го усети. Изля бавно върху обувките му халбата му „Бест Битър“.

— Защо го направи? — скара й се Дес, когато Стюарт се оплака.

— Като не виждаш нищо лошо, дай му да опипва твоя задник! — промърмори тя и продължи да бърше чашите.

— Имаш право — омекна Дес.

Джес обра с прахосмукачка цялата къща, преди Танзи да се прибере от училище. Толкова бе уморена, че би трябвало едва да се държи на крака, но всъщност правеше всичко двойно по-бързо. Кипеше от яд и не можеше да се спре. Чистеше, сгъваше дрехи и ги сортираше, защото иначе щеше да вземе стария ковашки чук на Марти от прашния гараж, да отиде до къщата на Фишърови и да ги довърши до един. Чистеше, защото иначе щеше да застане насред буренясалата си задна градинка, да вдигне лице към небето и да завие от безсилие…

Когато чу стъпките по пътеката, къщата бе потънала в токсичната миризма на полиращи препарати и обезмаслител за кухня. Пое си дълбоко дъх два пъти, закашля се леко и отвори вратата с бодра усмивка на лицето. Натали стоеше на пътеката с ръце върху раменете на дъщеря й. Танзи пристъпи към нея, прегърна я през кръста и я стисна здраво с притворени очи.

— Той е добре, миличка — успокои я Джес и я погали по косата. — Всичко е наред. Просто глупав момчешки бой.

Натали докосна Джес по лакътя, поклати леко глава.

— До утре — усмихна се и си тръгна.

Джес направи сандвич на Танзи, а после я гледаше как се отдалечава в по-закътания край на градината, за да решава алгоритми, казвайки си, че ще й обясни за „Сейнт Анс“ утре. Непременно ще й обясни утре.

След това се заключи в банята и разви парите, които бе намерила в таксито на господин Никълс. Четиристотин и осемдесет лири. Подреди ги в спретнати купчинки на пода.

Джес знаеше какво трябва да направи. Разбира се, че знаеше. Това не бяха нейни пари. Постоянно повтаряше на децата: Не крадете. Не взимайте нещо, което не е ваше. Постъпвайте правилно и накрая ще бъдете възнаградени.

Постъпвайте правилно.

Но в ушите й бе започнал да звучи нов, изкушаващ глас. Защо трябва да ги връщаш? Той едва ли ще усети липсата им. Беше се валял из паркинга, в таксито, в къщата си. Биха могли да изпаднат от джоба му навсякъде. Ти имаше късмет, че ги намери. Ами ако някой друг ги беше взел? Да не мислиш, че щеше да му ги върне?

На ламинираната карта пишеше, че името на компанията му е „Мейфлай“. Първото му име беше Ед.

Тя щеше да върне парите на господин Никълс. Мислите в главата й се въртяха неспирно, в такт с барабана на сушилнята за дрехи.

Но така и не го направи…

 

 

Преди Джес не бе мислела за пари. Марти работеше пет дни в седмицата в местната таксиметрова фирма, занимаваше се с всички финансови въпроси и обикновено имаха достатъчно, за да може той да посещава кръчмата няколко пъти седмично, а тя да излиза на кафе с Натали от време на време. Ходеха и на почивка. Някои години бяха по-добри от други, но като цяло се справяха.

А после на Марти му писна от всичко. По време на палатковата почивка в Уелс, когато бе валяло осем дни без прекъсване, той започна да се вкисва все повече и повече, сякаш приемаше лошото време като лична обида. „Защо не можем да отидем в Испания или някъде другаде? — мърмореше, докато се взираше през отвора на прогизналата палатка. — Това тук не е почивка.“

Вече не харесваше и работата си; намираше й все повече недостатъци: другите шофьори не го обичали; контрольорът го мамел; пътниците били стиснати…

А след това започнаха идеите за бърза печалба. Тениските трепачи за една банда, която изпадна от класациите толкова бързо, колкото се беше появила. Пирамидата, в която се включиха с две седмици закъснение. „От внос-износа се печели най-много“, каза уверено на Джес, когато се върна от кръчмата една вечер. Запознал се беше с някакъв тип, който можел да го снабдява с евтини електрически прибори от Индия, след това щели да ги продават на познати. После — каква изненада! — човекът се оказа мошеник. Малцината, които си купиха от електрическите прибори, се оплакаха, че от тях им гърмели бушоните, а останалото количество ръждяса, макар да го държаха на закрито в гаража. Оскъдните им спестявания се превърнаха в безполезна бяла техника. Всяка седмица товареха по четиринайсет уреда в колата на Марти и ги откарваха на сметището.

А след това се появи ролс-ройсът. В него поне Джес виждаше някакъв смисъл: Марти щеше да го боядиса в металносиво и да го отдава под наем за сватби и погребения. Купил го беше от Ибей, от човек, който живееше в Средна Англия, и успя да измине с него половината път до вкъщи, преди колата да се скапе. Причината била в стартера, така обясни монтьорът, когато погледна под капака. Оказа се обаче, че има още много неща за ремонтиране. Първата зима ролсът прекара на алеята пред дома им, в тапицерията му се настаниха мишки и трябваше да намерят пари, за да сменят задните седалки. След това се разбра, че единственото, което не се предлага в Ибей, са седалки за ролс-ройс. Така че сега той стоеше в гаража като всекидневно напомняне за провалените бизнес начинания на Марти.

Тя бе поела грижата за финансите, когато Марти започна да прекарва по-голямата част от деня в леглото. Депресията била болест, така казаха всички. Макар че от онова, което говореха приятелите му, не изглеждаше да е депресиран в кръчмата, където все още успяваше да се замъкне.

Когато Джес извади всички банкови извлечения от пликовете им и намери спестовната книжка в скрина в коридора, най-сетне си даде сметка колко са закъсали. Опита се да говори с Марти няколко пъти, но той само придърпваше юргана върху главата си и отвръщаше, че не може да се справи. Горе-долу по това време намекна, че иска да отиде да поживее малко при майка си. Честно казано, Джес бе изпитала облекчение, когато той си тръгна. Достатъчно трудно й беше да се справя с Ники — който още бе мълчаливо, мършаво привидение — с Танзи и с двете работи.

„Върви, щом искаш — съгласи се и го погали по косата. В този миг си помисли, че отдавна не го е докосвала. — Постой няколко седмици. Малко разнообразие ще ти се отрази добре.“

Той я изгледа мълчаливо със зачервени очи и я стисна лекичко за ръката.

Това беше преди две години. Оттогава никой от двамата не бе повдигал сериозно въпроса за завръщането му.

 

 

Джес се стараеше да се държи нормално, докато Танзи си легне. Попита я какво е яла у Натали, обясни й какво е сторил Норман в нейно отсъствие. Среса косата на дъщеря си, а после седна на нейното легло и й почете малко от „Хари Потър“, сякаш тя бе много по-малко дете. И за пръв път Танзи не й каза, че би предпочела да решава задачи.

Когато Джес се увери, че Танзи е заспала, позвъни в болницата. Сестрата я осведоми, че Ники е добре: според рентгеновите снимки белият му дроб бил наред. Малката лицева фрактура щяла да зарасне сама.

Тя позвъни на Марти, който я изслуша мълчаливо, а после попита:

— Още ли се гримира?

— Използва спирала за мигли, да.

Последва дълга пауза.

— Не го казвай, Марти. Да не си посмял да го кажеш. — Тя затвори телефона, преди той да успее да го направи.

А после позвъниха от полицията в десет без четвърт и й съобщиха, че Джейсън Фишър отрекъл да е замесен.

— Има четиринайсет свидетели! — разгневи се тя, като едва се сдържаше да не закрещи. — Включително собственикът на бакалията. Нападнали са сина ми. Били са четирима.

— Да, но използваме свидетели само ако могат да разпознаят извършителя, госпожо. А господин Брент казва, че не е било ясно кои точно са побойниците. — Полицаят въздъхна, сякаш тя би трябвало да знае колко неуправляеми са тийнейджърите. — Съжалявам, госпожо, но Фишърови твърдят, че синът ви е започнал пръв.

— Той обича да се бие колкото Далай Лама! Говорим за момче, което и на мравката прави път!

— Не можем да предприемем нищо без доказателства, госпожо.

Семейство Фишър. С тяхната репутация би било истински късмет, ако поне един човек си „спомнеше“ какво е видял.

Джес отпусна за миг глава в ръцете си. Тия хулигани нямаше да се откажат. И следващата им жертва щеше да е Танзи, щом започне да учи в прогимназията. Щеше да е мишена номер едно с нейната любов към математиката и нейните странности, и пълната й липса на инстинкт за самосъхранение. Джес изтръпна. Помисли си за ковашкия чук на Марти в гаража и колко хубаво ще е да отиде до къщата на Фишърови и да…

Телефонът иззвъня. Тя вдигна рязко слушалката.

— Сега път какво? Нали няма да ми кажете, че сам се е набил? За това ли се обаждате?

— Госпожо Томас.

Тя примигна.

— Госпожо Томас. Господин Цвангараи е.

— О, вие ли сте, господин Цвангараи. Съжалявам. Моментът не е много подходящ… — Джес протегна ръка и видя, че тя трепери.

— Извинете, че ви се обаждам толкова късно, но мисля, че е спешно. Открих нещо интересно. Нарича се олимпиада по математика. — Той изговори думите отчетливо.

— Олимпиада по какво?

— Това е нещо ново, провежда се в Шотландия, за надарени ученици. Състезание по математика. Още има време да запишем Танзи.

— Състезание по математика? — Джес притвори очи. — Много мило от ваша страна, господин Цвангараи, но в момента имаме сериозни проблеми и не мисля, че бих могла да…

— Госпожо Томас, наградите са петстотин лири, хиляда лири и пет хиляди лири. Пет хиляди лири. Ако Танзи спечели, ще покриете таксата за първата година в „Сейнт Анс“.

— Бихте ли повторили?

Джес седна на стола, докато той й обясняваше по-подробно за състезанието.

— Това сериозно ли е?

— Абсолютно…

— И мислите, че тя ще се справи?

— Има категория специално за нейната възрастова група. Не виждам как би могла да не успее.

Пет хиляди лири, запя глас в главата й. Достатъчно да покрият таксата на Танзи за първите две години.

— Каква е уловката?

— Няма такава. Е, трябва да разбираш от по-сложна математика. Но това не е никакъв проблем за Танзи.

Джес стана от стола и отново седна.

— И разбира се, ще трябва да пътувате до Шотландия.

— Искам подробности, господин Цвангараи, дайте ми повече подробности! — Главата й се замая. — Това е истина, нали? Не е някаква шега?

— Аз съм сериозен човек, госпожо Томас.

— Божичко. Божичко! Господин Цвангараи, вие сте съкровище!

Тя чу смутения му смях.

— Така… Какво точно трябва да направим?

— Ами… Няма да има нужда от предварително класиране, след като изпратя примери от работата на Танзи. Разбрах, че много искат да участват и деца от неспециализирани училища. Между нас да си остане, но другото голямо преимущество е, че тя е момиче. Обаче трябва да действаме веднага. Тазгодишната олимпиада е само след пет дни.

Пет дни… А крайният срок за записването в „Сейнт Анс“ беше утре.

Тя застана насред стаята, мислеше усилено. После изтича по стълбите, извади парите на господин Никълс от скривалището им в чорапогащника си и ги напъха в един плик. Написа внимателно адреса отгоре, заедно с: „Да се предаде лично“. Беше взела решение да го занесе утре, на път за работа.

Щеше да му върне парите. До последното пени.

Но точно сега нямаше избор…

 

 

Тази нощ Джес седна на кухненската маса и начерта груб план. Прегледа разписанието на влаковете до Единбург, като на моменти се смееше истерично. После провери цената за три билета в спален вагон, възлизаше на 187 лири, включително 13-те за отиването до гарата. Разбра колко ще струва да оставят Норман в кучешки приют за една седмица — 94 лири. Притисна очи с длани и известно време остана така. А после, когато децата заспаха, извади ключовете за ролс-ройса и излезе навън. Почисти мишите изпражнения от мястото на шофьора и пробва да запали двигателя.

Успя на третия път.

Седеше в гаража, който винаги миришеше на мухъл, заобиколена от стари градински мебели, части от коли и пластмасови кофи. Остави двигателя да работи. После се наведе напред и отлепи от стъклото избелелия стикер за платен данък. Беше отпреди две години. Освен това колата не беше застрахована.

Джес изключи мотора и продължи да седи в тъмното, докато миризмата на моторно масло постепенно изчезна.

И си каза за стотен път: Нямам друг избор…